Петер Сабо Сентмихай
Черни и бели дупки
Джек Флойд цели петдесет години не се беше страхувал от смъртта. Животът на професионалните изследователи на космоса изобилствува с опасности. Джек се беше научил в такива моменти да мисли не за себе си, а само за екипажа. Но все едно. Първият му брак, който поне от емоционална гледна точка, можеше да се сравни с десетгодишна каторга, се беше провалил. Точно десет години бяха изтекли, докато се реши да зареже всичко. След това срещна Сю. Този път имаше късмет. Двете красиви деца бяха доказателството.
А капитан Флойд и сега не се страхуваше: чувствуваше, че съдбата трябва да го пощади. Във вените му течеше добрата стара кръв на шотландците-калвинисти, а притежаваше и нещо от езическата самоувереност на монасите-поклонници. Какво пък: щастливите хора никога не могат да умрат — твърдо вярваше в това. А те със Сю бяха наистина щастливи. Обикновено експедициите траеха по два месеца, след което следваха два месеца отпуск. Ако се случеше нещо по-дълго, получаваше толкова отпуск, колкото време бе изтекло на Земята по време на отсъствието му. По този начин понякога и печелеше, защото у дома времето вървеше по-бързо, отколкото при пътуването му в някое далечно ъгълче на Галактиката.
Домът на капитан Флойд беше в Ларго. Прелестни, тихи следобеди, риболов и тям подобни. Наистина, уловените риби трябваше веднага да бъдат хвърлени обратно, толкова малко бяха останали поради някогашните нефтени сондажи, но дори и това беше приятно развлечение. Питър и Пеги често ходеха с него. Сю предпочиташе да седи пред кутията, гледаше на стерео ежечасните новини. Джек Флойд мразеше новините. Прекалено много глупости се дрънкаха срещу космическите резервати. Жителите на Земята не бяха в състояние да приемат факта или поне възможността, че тези ужасно скъпи космически бази и резервати някога ще могат да облекчат немотията им. Ще могат да облекчат. Вярно е, че междувременно списъкът на работещите в космоса все повече набъбваше и те живееха милион пъти по-добре от „земните буболечки“, както презрително наричаха космонавтите помежду си земните жители.
Колко беше горда Сю, когато представи Джек Флойд на семейството си! Смяташе се за нещо извънредно, когато някой от космическите сключваше брак извън своята каста.
Но сега всичко се промени. Въпреки че знаеше, че не изглежда много добре, не беше в състояние да остави пушенето, палеше цигара от цигара, ако не беше на кораба си. На своя кораб, на „Триумф“. Колкото и да е странно, на палубата и през ум не му минаваше да пуши. И без това беше строго забранено. Естествено, беше наясно и с това, че работи прекалено много. Съсипва се. Искаше да стане съвършен командир. А за работата се грижеше и Самюел Къмбърленд, главният космически координатор. Сам беше страшна фигура. Освен Нобеловата награда, която беше получил за програмата си за космически изследвания, имаше още няколко дипломи от различни университети. Сам въобще не се държеше като че ли разбира от всичко — от психологията до атомната физика, но ако се наложеше, веднага ставаше ясно, че разбира от всичко. Капитан Флойд обичаше координатора, но се и боеше от него. Такива ще бъдат първите истински андроидни роботи, ако някога бъдат създадени, се въртеше в главата му. На всичкото отгоре Сам Къмбърленд не беше някакъв проскубан книжен плъх. Имаше около дузина деца от различни бракове, беше председател на безчет научни дружества и всяка зима се изхитряше да пожертвува някой и друг крайник пред олтара на ски спорта.
Сам Къмбърленд беше този, който го прати на цялостни изследвания.
— Не ми харесва сивата ти физиономия, Джек — каза му веднъж сериозно. — Тук горе имаме нужда от розови и оптимистични лица — добави той.
Това беше всичко. Сам никога не заповядваше нищо, само от време на време подхвърляше почти случайно по някоя забележка. Само че каквото и да беше това, което казваше главният космически координатор, то беше заповед. По същия начин можеше да подхвърли някоя забележка пред световното правителство и то бързаше да изпълни всяко негово желание. Наистина, Къмбърленд имаше само разумни желания. Можеше просто за миг да унищожи цялата планета, не че го искаше, но той беше главният координатор, а световното правителство не беше нищо повече от куп буболечки. Да.
А после пък и онези петна на двата му дроба. Доктор Стек, космическият лекар, само почесваше рядката си коса.
— Не разбирам — мърмореше полугласно. — Но КОМПДИАГНОСТ знае по-добре. Машинната диагноза никога досега не е била погрешна. Преди половин година са ви гледали на рентген, а сега… Опасявам се, че ще трябва да вземем тъкан за изследване.
Джек Флойд не беше глупак. Знаеше нещичко за рака, а мразеше и името му. Ако се страхуваше от смъртта, то беше от такъв вид смърт. Подла, бавна, унизителна, болезнена, мизерна. Да живееш, осъден на смърт, когато всички те съжаляват… и след време копнеят дано да имаш малко смелост да извършиш някое хубаво малко самоубийство.
Джек седеше във фоайето на космическата клиника, очакваше д-р Спек. Лекарят се появи след дълго време и се помъчи да се усмихне. Джек веднага разбра, че нещата са зле.
— Злокачествен, нали? — рече.
Докторът притвори очи.
— Ами… — започна.
— Не ми мънкайте! — каза грубо Джек. — Знам, че е така.
— Тогава какво бих могъл да кажа? — отговори съкрушено лекарят.
— Колко време ми остава?
— Няколко месеца, командоре. Изглеждате съвсем добре, като се има пред вид, че… — лекарят се запъна — това нещо ще се развива бавно. Белият дроб… Пет или шест месеца… Може би и повече. Естествено, ще опитаме обичайната терапия, но за съжаление… А оня тип, който ви е гледал последния път, би трябвало да бъде обесен. Ако е внимавал малко повече, нямаше да пропусне. Младежка работа. Не е провел контрол с електронната машина. Не знаете ли кой е бил този негодник? Не намерихме идентификационния му номер в картотеката. Би трябвало…
— Вървете по дяволите! — простена Джек и заряза лекаря.
Почувствува, че трябва да пийне нещо. Купи бутилка уиски „Мууншайн“ и го изпи на един дъх. Добре знаеше какво ще се случи сега с него. След няколкоминутно вяло колебание д-р Спек ще се обади на Сам по телефона и като стигне на космическата станция, ще го чака съобщение, в което го молят да се обади на шефа в кабинета му. След това идва пенсионирането, цветя, чудесни некролози в аванс, „Героят на Венера е смъртноболен“ и т.н.
А пък Сю ще трябва да продаде къщата в Ларго. Само активни космонавти можеха да разполагат с цяла къща. Поради пренаселването.
Не знаеше какво да прави. Онова съобщение може да почака още. Докато не го е получил, е свободен. Все още нищо не се е случило, нищо не се е променило.
Забеляза зеления, прозрачен купол на Космическата обсерватория. Бил Крег сигурно и сега е втренчил очи в някоя звездна мъглявина, или пък се е изгърбил над звездните си карти и лазерографиите си. Може би ще му се намери и нещо за пиене.
Крег беше странен тип, но посвоему симпатичен. В неговата компания човек можеше да мълчи с часове и все пак имаше чувството, че е прекарал полезно и приятно времето си в отлична компания. Джек не можеше много да оцени научните резултати на Бил Крег, тъй като космическите командири разполагаха само с най-основни астрономически познания. А пък Бил Крег беше космолог, астроном-теоретик, а теоретичната астрономия почти граничеше с царството на философията. Всъщност в днешно време космическите командири бяха такива, каквито са били журналистите в двадесетия век. Знаят цял куп неща, практически неща, но не се специализират. Същността на задачата им е да не се специализират. Но трябва да притежават личност и интелигентност. Трябва да знаят не какво, а как. Например Джек Флойд беше чувал, че на III база има един командир, който се е дипломирал по древногръцка философия. Може би беше малко пресилено, но казваха, че досега съвсем добре си гледал работата. При наличието на тези всезнаещи изчислителни машини и разни там космически истории това, с което човек можеше да си натъпче главата, беше твърде малко.
— Хелоу, Бил — каза Джек топло. След това се тръшна на един стол. Едва сега почувствува истински, как собствената му тайна го гнети и усети неистово желание незабавно да се освободи от нея. Ала потисна това желание. Затекоха дълги секунди. Астрономът повдигна глава и най-сетне забеляза присъствието на
