все още не сме достатъчно умни, за да я проумеем. Освен това, в края на краищата, съществува и известна опасност. Така че най-добре ще е да замразим проекта „Машина“… поне за известно време. Не че не сме се опитали.
Хадън и неговите приятели сигурно биха възразили, но след като вече е далече от нас…
— Той е само на триста километра над главите ни — подчерта тя.
— О, още ли не си чула? Сол умря почти по времето, когато Машината се активира. При доста странни обстоятелства. Съжалявам, че трябваше да ти го кажа. Забравих колко си… близка с него.
Не знаеше дали да вярва на Киц. Хадън беше само на петдесет и няколко години и определено изглеждаше в добро физическо здраве. Реши да проучи тази тема по-късно.
— И в твоето въображение какво става с нас? — попита го Ели.
— Нас? Кои са тези „нас“?
— Нас. С нас петимата. Тези, които бяхме на борда на Машината, за която твърдите, че не се е задействала.
— О! След още малко разговори ще ви оставим да си ходите. Не смятам, че който и да е от вас ще бъде толкова глупав, че да сподели тази шантава история с някой друг извън вашия кръг. Но просто за всеки случай сме приготвили психиатрични досиета за вас петимата. Профили. Обща характеристика. Вие винаги сте били малко бунтовни характери, сърдити на системата — в която и система да сте отрасли. Съвсем нормално. Това помага на хората да бъдат по-независими. Окуражаваме тази черта, особено сред учените. Но напрежението в последните години ви е поизтощило — не дори изкарало от релсите, просто поизтощило. Особено доктор Ароуей и Луначарски. Първо те са били дълбоко увлечени в засичането на Посланието, в неговото дешифриране, в убеждаването на правителствата да започнат строителството на Машината. Проблемите по конструирането й, промишленият саботаж, сядането в нея по време на Активацията, която не довежда до нищо… Било е тежко. Цялата тази работа и никакъв резултат. А нервите на учените бездруго са изопнати. Ако вие сте малко потиснати и затворени след провала с Машината, всички ще изпитват съчувствие. Разбиране. Но никой няма да повярва на разказите ви. Никой. Ако се държите добре, няма да има никаква необходимост да се публикуват досиетата ви.
Ще стане ясно, че Машината си е тук. Извикахме няколко телевизионни оператори, които ще влязат в нея и ще направят снимки, след като пътищата се отворят. Ще им покажем, че Машината не е ходила никъде. А екипажът? Екипажът, естествено, е разочарован. Може би малко обезсърчен. Те сега засега не желаят да правят никакви изявления пред пресата.
Не смяташ ли, че този план е съвсем чистичък?
Той се усмихна. Искаше Ели да признае елегантността на схемата. Тя не отвърна нищо.
— Не смяташ ли, че сме твърде благоразумни, след като похарчихме два трилиона долара за тези говна? Можехме да те скрием някъде до края на живота ти, Ароуей. Но те оставяме свободна. Дори не искаме от теб да ни даваш гаранции. Мисля, че се държим като джентълмени. Това е в духа на Хилядолетието. Това е Машиндо.
Глава 22
Гилгамеш
По това време, огласявано гръмко като зората на Новата ера, погребението в космоса се превръщаше в една скъпа баналност. Достъпна пазарна услуга и предмет на силна конкуренция, то привличаше най-вече хора, които в предишни времена щяха да поискат останките им да бъдат пръснати в родните поля или поне над градчето, където са натрупали първото си състояние. Но сега човек можеше да уреди останките му да обикалят около Земята вечно — или поне близо до вечността, докато тази планета съществува. Трябваше само да се включи една клауза в завещанието. След което — ако приемем, разбира се, че разполагаш с необходимите средства — умираш, кремират те, прахът ти го компресират в миниатюрно ковчеже колкото играчка, върху което гравират името и датите, кратка епитафия и религиозния символ по твой избор (можеш да си избереш един от трите). Заедно със стотици други миниатюрни ковчежета го вдигат горе и го изхвърлят на средна височина, избягвайки както претъпканите коридори на геосинхронната орбита, така и досадния досег с атмосферата на ниска околоземна орбита. Вместо това прахът ти започва триумфално да кръжи над родната ти планета сред радиационните пояси Ван Алън, сред фъртуната от протони, където никой благоразумен спътник не би рискувал да се напъха. Но на праха му е все едно.
На тези висоти Земята започваше постепенно да се обвива с тленни останки на свои изтъкнати граждани и някой невеж посетител от далечен свят с право би решил, че се е натъкнал на мрачен космически некропол. Опасното разположение на този гробищен комплекс би обяснило липсата на заупокойни посещения от страна на скърбящи роднини.
С. Р. Хадън, размишлявайки над този образ, бе изпитал ужас с каква нищожна частица безсмъртие се бяха примирили всички тези заможни покойници. Всичките им органи — мозъци, сърца, всичко, което ги отличаваше като личности — бе превърнато в атоми при тяхната кремация. Нищо от човека не оставаше след кремацията, мислеше той, освен превърнати в пудра кости, които едва ли биха били достатъчни дори и за една много напреднала цивилизация да те възстановят от останките ти. А освен това, на всичкото отгоре, ковчежето ти го напъхваха в поясите Ван Алън, където дори и прахът бавно се пържи.
Колко по-добре щеше да бъде, ако можеха да се съхранят клетките ти. Истински, живи клетки, с неувредена ДНК. Той си представи една корпорация, която може, срещу твърде прилично възнаграждение, да замрази част от епителната ти тъкан и да я отпрати високо — много над поясите Ван Алън, може би и по-високо от геосинхронната орбита. Първо на първо, няма смисъл дори да умираш. Направи го още сега, докато си с ума си. След което, най-малкото, някои чуждоземни молекулярни биолози — или техните земни колеги от далечното бъдеще — ще могат да те реконструират, да те клонират, повече или по-малко от едното нищо. Ще отвориш очи, ще се протегнеш и ще се събудиш в година Десет милионна. Или ако нищо не направят с твоите останки, все пак ще съществуват многобройни копия от твоите генетични инструкции. Ще бъдеш жив по принцип. И в двата случая може да се каже, че би живял вечно.
Но когато Хадън се задълбочи над идеята, и тази схема му се стори твърде скромна. Защото нямаше да бъдеш наистина ти, само с няколкото клетки, изстъргани от петите на крака ти. В най-добрия случай биха реконструирали само физическия ти вид. Но това няма да си самият ти. Ако подходиш по-сериозно, ще трябва да включиш куп семейни снимки, подробно описаната си автобиография, всички книги и звукозаписи, които си харесвал, повече или по-малко целия себе си. Любимия си комплект афтършейв, например, или диетичната кола. Знаеше, че това изглежда изключително егоистично и много му харесваше. В края на краищата, самата епоха бе предизвикала сдържан есхатологичен делириум. Беше напълно естествено да помисли за свършека на самия себе си, след като всички останали разсъждаваха за скорошното изчезване на вида, на планетата или за масовото небесно възнесение на Избраните.
Не можеш да очакваш, че извънземните ще знаят английски. Ако ще те възстановяват, то те трябва да научат твоя език. Значи се налага да включиш някакъв вид превод, проблем, пред който Хадън изпитваше удоволствие. Беше почти противоположен на проблема с дешифрирането на Посланието.
Всичко това изискваше значително място в една космическа капсула, толкова значително, че човек нямаше нужда повече да се ограничава до жалки мостри от своята тъкан. Можеш просто да изпратиш
