директоратът на Проекта, както и правителствата, бяха посрещнали разказа им за случилото се. Но Деви поклати глава.
— Дали ще повярват не е толкова важно за мен. Важно е самото преживяване. То ме промени. Ели, всичко се случи наистина. Беше реално. Знаеш ли, първата нощ, след като се върнахме тук, в Хокайдо, сънувах, че пътешествието ни е било сън. Но не беше. Не беше.
Да, тъжна съм. Моята тъга е… Знаеш ли, там, когато срещнах отново Суриндар, се задоволи едно мое желание, което бях изпитвала цял живот. Той беше точно такъв, какъвто го помня, точно такъв, какъвто го бях сънувала. Но когато го видях, когато видях тази негова съвършена симулация, разбрах: тази любов беше толкова ценна за мен, защото бях лишена от нея, защото бях пожертвала толкова много, за да се оженя за него. Нищо повече. Този човек беше глупак. Десет години да бях поживяла с него и щяхме да се разведем. А може би само пет. Бях толкова млада и глупава.
— Наистина съжалявам — каза Ели. — Почти не съм изпитвала тъга от загубена любов.
— Ели — отвърна Деви. — Не ме разбра. За пръв път, откакто съм възрастна, аз не тъгувам за Суриндар. Тъгувам за своето семейство, което изоставих заради него.
Сухавати се връщаше в Бомбай за няколко дена, след което щеше да посети родното си село в Тамил Наду.
— Възможно е да се окаже лесно — промълви тя — да се убедим сами, че е било само илюзия. Всяка сутрин, когато се събуждаме, преживяното ще ни изглежда все по-далечно, все по-приличащо на сън. Би било по-добре за нас да останем заедно, да укрепваме взаимно спомените си. Те разбират тази опасност. Точно затова ни заведоха на морски бряг, нещо, наподобяващо нашата планета, една реалност, която можеш да докоснеш. Няма да позволя на никого да омаловажи онова, което преживяхме. Помни го. То наистина се случи. Не беше сън. Ели, не го забравяй.
При всичките тези обстоятелства Еда изглеждаше твърде спокоен. Тя скоро разбра защо. Докато тя и Виджи бяха подложени на дълги разпити, той бе изчислявал.
— Мисля, че тунелите представляват мостове на Айнщайн-Розен — каза той. — Общата теория на относителността допуска един клас решения, наречени „дупки от червеи“, подобни на черни дупки, но не причинени от еволюцията — не могат да възникнат, както черните дупки, от гравитационен колапс на звезда. Но обикновеният тип червеева дупка, след като възникне, започва да се разширява и свива, преди нещо да може да премине през нея. Изразходва убийствени приливни сили и от гледна точка на външния наблюдател изисква безкрайно много време, за да премине нещо през него.
Ели не разбра доколко това обяснение предлага някакъв напредък и го помоли да й изясни. Ключовият проблем беше как да се задържи дупката на червея отворена. Еда бе намерил клас от решения с полеви уравнения и бе предложил ново макроскопично поле, някакъв вид напрежение, което би могло да се използва, за да се предпази червеевата дупка от пълното й свиване. Такава червеева дупка не би създавала другите проблеми, характерни за черните дупки. Би имала много по-малки приливни вълни, двустранен достъп, бърз срок на преход от гледна точка на външния наблюдател и неунищожително вътрешно радиоактивно поле.
— Не знам дали тунелът е стабилен срещу малки пертурбации — продължи той. — Ако не е, те би трябвало да изградят доста сложна поддържаща система, която да следи и коригира колебанията. Още не съм съвсем сигурен в това. Но най-малкото, ако тунелите могат да бъдат мостове на Айнщайн-Розен, то ние ще сме в състояние да дадем някакъв отговор, когато ни твърдят, че сме халюцинирали.
Еда очакваше с нетърпение да се върне в Лагос и тя забеляза зеления самолетен билет на Нигерийските авиолинии, стърчащ от джоба на якето му. Той се надяваше да успее да довърши новата си физическа теория, предполагана от това, което бяха преживели. Но й призна, че не се чувства достатъчно достоен за такава трудна задача, особено, както се изрази, поради това, че бил прекалено стар за теоретична физика. Беше на тридесет и осем години. Но преди всичко, сподели той с Ели, гори от нетърпение да се събере с жена си и децата.
Тя го прегърна. Каза му, че се гордее, че го е познавала.
— Защо в минало време? — попита я Еда. — Разбира се, че ще се видим отново. И, Ели — добави той, сякаш току-що се бе сетил. — Би ли направила нещо за мен? Спомни си всичко, което се случи. Всяка подробност. Напиши го. И ми го изпрати. Нашият опит предлага експериментални данни. Някой от нас може да е забелязал нещо, което да е убягнало на останалите. Нещо, което да се окаже съществено за разбирането на това, което се случи. Напиши го и ми го изпрати. Помолих и останалите да направят същото.
Той й махна с ръка, взе изтъркания си куфар и влезе в чакащата го кола на проекта.
Тръгваха си, всеки за своята страна, и Ели се чувстваше, сякаш собственото й семейство се разделяше, пръскаше, разпадаше. За нея преживяното също се бе оказало трансформиращо. И как не? Един демон бе изтръгнат от душата й. Не един, няколко. И тъкмо когато се бе почувствала по-способна да обича от всякога, разбра, че е останала сама.
Откараха я от комплекса с хеликоптер. По време на дългия полет до Вашингтон, в правителствения самолет, бе заспала толкова дълбоко, че я разтърсиха да се събуди, когато хората от Белия дом се качиха на борда — след краткото приземяване на една изолирана писта в Хикъм Фийлд, Хавай.
Бяха сключили споразумение. Тя щеше да се върне в „Аргус“, макар и не като директор, и й позволяваха да се занимава с какъвто пожелае научен проект. Ако поискаше, можеше да се занимава там с науката си до края на живота си.
— Не можеш да отречеш, че сме благоразумни — беше й казал Киц, след като се съгласиха на компромиса. — Стига да ни представиш солидни доказателства, нещо наистина убедително, и ние ще те подкрепим да направиш изявление. Ще кажем, че сме те помолили да премълчиш разказа си, докато не сме абсолютно сигурни. В рамките на разумното ще подкрепим всякакво изследване, с което би се заловила. Но ако съобщим твоя разказ сега, отначало ще последва вълна от ентусиазъм, а после скептицизмът ще почне да се трупа. Това ще отчая и теб, и нас. Много по-добре ще е да събереш доказателства, ако успееш.
Сигурно президентът му бе повлияла да промени мнението си. Изглеждаше й невероятно Киц да е толкова зарадван на компромиса.
Но в замяна тя трябваше да не казва на никого за това, което се беше случило на борда на Машината. Петимата са седнали в креслата, поговорили са си малко и после са излезли. Ако изтървеше и една думичка повече, смущаващото й психиатрично досие щеше да излезе на бял свят в медиите и, за съжаление, щяха да я освободят от работа.
Ели се зачуди дали бяха успели да купят мълчанието на Валириън, или на Виджи, или на Абонема. Не разбираше как — освен ако не застреляха разпитващите екипи на петте държави и Световния консорциум за Машината — се надяваха да запазят вечно всичко това в тайна. Беше само въпрос на време. Значи просто печелеха време.
Изненада се колко умерени бяха предвидените наказания, с които я заплашваха. Но нарушението на споразумението, ако се случеше, нямаше да се стовари на главата на Киц. Той скоро се уволняваше. След година, поради правилата на конституцията, недопускащи повече от два мандата, администрацията на Ласкър щеше да напусне кабинетите си. Той бе приел да сътрудничи на една адвокатска фирма във Вашингтон, известна с клиентелата си, работеща във военнопромишления комплекс.
Ели смяташе, че Киц няма да се спре дотук. Той не изглеждаше притеснен от това, което по нейни твърдения им се бе случило в галактическия център. Това, което истински го ужасяваше, бе възможността тунелите наистина да са отворени, ако не от Земята, то към нея. Сигурно комплексът в Хокайдо скоро щеше да бъде демонтиран. Техническите лица щяха да се завърнат в своите институти и университети. Какво ли щяха да разказват? Може би додекаедърът щеше да бъде изложен в Научното градче в Цукуба. После, след приличен срок, когато вниманието на света бъде отвлечено от някакъв друг проблем, може би в района на Машината щеше да последва експлозия — ядрена, ако Киц успееше да намери удовлетворително обяснение.
