Право на двубой

сякаш насочен към небесната синева пръст на подземно чудовище. Величествената кула, изваяна от Боговете. Скалата на Мъглите.

Вълкодав въздъхна и погледна натам, накъдето се бяха запътили с Еврих. Стръмнина подпираше стръмнина, урва следваше урва. Гора и скали, скали и гора — синкавозелени настръхнали бодли на островърхи хвойни… На две места се белееха устремени надолу водопади, украсени с воали от капчици, преливащи от цвят на цвят… Малко по на изток по небосвода стържеха исполински заснежени върхари, обилно облени със слънчева светлина. Облачетата, плуващи над главата на Вълкодав, се събираха на ята край нозете на великаните, а над тях, все едно размазани по невидима твърд, призрачни сребристи перца красяха плещите на планините…

— Каква красота! — изпуфтя задъханият Еврих, най-после настигнал другаря си. — Смайваща! Да постоим малко тук, приятелю Вълкодав!

Зрелището определено заслужаваше да бъде споменато в току-що започнатите „Допълнения“. Нещо от този род: „… в края на солвянските предели и началото на нарлакската държава намира се страна огромна и планинска, именувана като Засечния рид. Хребетът не е никак населен и само ловци го посещават, ала някой пътешественик, дръзнал да…“

Вълкодав изръмжа нещо под нос, седна на земята и зарови в торбата си, наглед сляп за прелестите наоколо. Еврих присви с укор очи към дивака. Трудно можеше да разбере човек, който остава равнодушен към такива чудеса, пир за зрението, благоговение за душата, скъпоценности на Божия свят. Според арантянина всеки, зърнал покритите със снегове каменни грамади, би трябвало да онемее и да се прехласне от гледката, да забрави всичко дребно и низко, да възвиси душата си и да я пречисти… да се замисли за великото и вечното!… Стига тази негова душа наистина да не е осакатена откъм фините възприятия на прекрасното.

Само да знаеше ти, умнико, какво става в тези планини, мислеше си през това време Вълкодав. Там, на юг, където ги наричат Скъпоценни заради рудните жили, богати на благородни камъни и изпуснати на повърхността сигурно поради недоглеждане от страна на Боговете — там да знаеше какво става!… Ако някой би запитал Вълкодав какво му е мнението за планините, вянинът би казал, че няма на света по-гадно място от тях. Имаше солидни причини да смята така. Той не бе разправял на Еврих за седемте години каторга в недрата на планините, тези страшни седем вечности. Най- кошмарното място в целия населен свят. Хич не обичаше да разправя надълго и нашироко за себе си. Не мислеше, че има с какво да се хвали…

А ученият арантянин изведнъж вдигна ръце и тържествено издекламира:

Със снежни върхари Земята, ярко от лъчи озарени,
нагиздили са боговете безсмъртни света ни!
Славно седалище на Светлината
в самото начало творени,
небесни върхари да дават на очите духовна утеха!

Изисканите слова имаха за цел да просветят разума на грубия дивак, понеже Еврих не бе загубил надежда да повлияе върху варварина. Вълкодав не си даде труда да му съобщи, че би могъл наизуст да продължи цитираната класическа поема до края. Бе я запомнил в дълбокия тъмен рудник, защото все си я бърбореше човекът, с когото бе прикован към лоста на помпата за отводняване на мините. Как да не я научиш…

Да, Вълкодав би могъл да продължи поемата. Вместо това стегна ремъците на торбата си, метна я на гърба си, изправи се и мрачно покани граматика:

— Хайде да вървим!

Аз съм меч, с любов закален
от ръцете на славен ковач.
Творящият огън е моят баща,
а майка — нашата древна Земя.

Разпарям ризница, сякаш листо,
умело чертая свистяща дъга.
Докосне ли птиче перо острието —
разполовява го бързо и с лекота.

Но силата моя не е в това,
гордея се аз със друга съдба,
с божествена правда съм надарен —
и неподвластен на всякакъв тлен.

Щом всичките думи се свършат
и всяка надежда угасне,
попитай ме — кой е виновен и прав,
и всичко това ще ти кажа аз ясно.

Сурова и кратка е мойта присъда:
на този свят всичко си има цена!
И с огън прогаря стоманата
редица свещени слова.

Законът небесен и земен
навеки са вплетени в моя зъл нрав,
затуй несломим ще остане
господарят ми, само додето е прав!

2. Прекършени криле

— Знаеш ли, приятелю Вълкодав, защо така я наричат? — попита Еврих.

Пътеката, по която на места им се наложи да пълзят на четири крака, ги изведе на поредното било на поредната стръмнина, подпираща следващата. Озоваха се на неголяма площадка, наоколо растяха великолепни елхи, а нагоре отстрани се извисяваше камара чугуненосиви канари, само тук-таме украсени от петна зеленина, както и жълти или червени точки по цъфнали храсталаци. Към самата площадка склонът се спускаше почти отвесно и напомняше полирана от дъждове и ветрове стена с тъмна лъскава повърхност. По същия начин лъщи неподвластен на ръжда старинен метал.

Еврих пак кимна към сякаш патинирания камък и повтори: