Мария Семьонова
Право на двубой
АВТОРКАТА СЪРДЕЧНО БЛАГОДАРИ:
На родителите си, които търпеливо изслушваха историите й,
а също така
на писателя фантаст Павел Вячеславович Молитвин;
на лекаря Павел Лвович Калмиков;
на старши парамедика Андрей Леонидович Мартянов;
на сенсей Владимир Тагирович Тагиров
и на всички свои събратя по татами;
както и на майстора Вадим Вадимович Шлахтер;
„черния гологан“ Мечока
и на компютърния инженер от Швеция Хокан Норелиус
за безценните им съвети и безкористната помощ!
1. Пчеларят и неговият син
Залезът догоря и пълната луна обля гората със зеленикаво мъртвешко сребро. Бледа светлина пълзеше по пухкавите клони на елхите, обвиваше сякаш с мъждукащ воал облите хълмове в подножието на планинския хребет и ясно очертаваше далечните върхари на Засечния рид. Покрай мърморещо безспир поточе, в чиито води плакнеше белите си китки току-що цъфнала песекиня, крачеха двамина пътешественици, насочили се към планините. Единият бе строен и напет арантянин с красива шапка, гъсти златисти коси и фино изваяно лице. Подобни изискани черти не са рядкост сред знатните родове в Арантиада. Младежът носеше обичайното за страната си облекло — ленена риза, наметало и сандали. Усмихваше се и с непресторено удоволствие вдишваше нощната прохлада. По такъв начин се държи весел и смел човек. Ако беше по-светло, щеше да се види, че пръстите му са изцапани с мастило.
Спътникът му беше с половин глава по-висок и по-широкоплещест. За разлика от младежа, той не напомняше изкусна старинна статуя, единственото грациозно нещо у него беше походката. Всъщност по- скоро стряскащо, отколкото грациозно. Движеше се съвсем безшумно. Беше бос, меките кожени ботуши с ремъци за пристягане бе преметнал през рамо. Лунните лъчи откроиха рязка сянка, обезобразила лявата половина на лицето му. Не беше игра на светлината, а белег, който започваше от края на окото, пресичаше бузата и се губеше в късата гъста брада. Този човек не се усмихваше като арантянина. Нямаше и помен от веселие в светлите му очи, нито намек, че живее с нагласата да очаква нещо хубаво от света. Напротив — бе свикнал да го дебнат само беди, затова всеки миг очакваше поредния мръсен номер, погоден му от съдбата. А тя знаеше, че каквото и да му стори, той не би го приел безропотно.
— Скоро ще пристигнем — каза по-високият. Макар да бе родом от племето вяни, говореше арантски безпогрешно, дори изискано, досущ като жител на столицата. Едно време бе имал добър учител.
Младежът изви въпросително вежди и вянинът поясни:
— Подушвам дим.
Арантянинът вдиша с пълни гърди, но не усети нищо. Все пак кимна. Щом другарят му казва, че долавя миризма на пушек, значи наистина е така. Сигурно ей сега ще добави, че там готвят вечеря. Може и да е прав. Арантянинът бе по-образован от спътника си, ала се затрудняваше да мери някои умения и постъпки на вянина с къс човешки аршин. Като например същия този негов нюх. Или дарбата да вижда в тъмното почти като през деня. Нормалните хора нищо не различават в тъмна доба, а пък вянинът спокойно би могъл да събира пръснати в тревата игли. Не му липсваха и други чудатости. Не на последно място — нямаше име като другите хора, а само прякор. И прякорът бе Вълкодав. Дума да не става — отиваше му! Веднъж вянинът изтърва една приказка, че прародителят му бил въркопес, който спасил Прамайката на племето си от вълча глутница… Тогава младият учен снизходително реши, че за варварските народи е нормално да вярват в измислени легенди, неподплатени с доказателства, и все пак… понякога… се случваше да си казва наум, че тук има нещо…
Добре де! И да има — какво от това? Няма никакво значение.
Вянинът изоставаше на три крачки от спътника си и бе зает с други мисли. С известно раздразнение той пресмяташе на какво разстояние са се отдалечили от Портала и го намираше за недостатъчно. Следователно непременното желание на Еврих да прекара тази нощ под покрив беше, меко казано, голяма тъпотия. Преди една-две години Вълкодав беше успял да повилнее из тукашните места, и то повече, отколкото трябва. И сега не ламтеше излишно да се набива на очи.
Еврих честно обясни причината за своето желание. Всеки път, навлизайки през Портала в този свят, той изпитваше страх, чак стомахът го присвиваше пред среща с местните обитатели. Сетне му минаваше, разбира се, ала отначало… А когато се боиш от нещо, гледаш да го отбягваш. Не е кой знае колко благороден стремеж, но пък е благоразумно и сигурно, макар да не се получава винаги. Другият избор е да се изправиш очи в очи със страха си, пък да става каквото ще. Така каза Еврих и Вълкодав бе напълно съгласен с него. Въпреки че граматикът би могъл и да почака поне да минат оттатък проходите, преди да вземе да извисява духа си с избор между предпазливото и достойното. Там няма кой да разпознае самотните пътници, да се ядоса и да ги подгони… Да, ама не. Арантянинът е решил да доказва храбростта си веднага, незабавно. А като се покаже дебелият край — кой тогава ще си изпати, а?…
Вълкодав си мърмореше наум, крачейки напред, но на глас дори не изръмжа недоволно. Милосърдните Богове от раждането му бяха закачили езика в устата му не с онзи край, който е необходим за красноречия. По-лесно ще е да не си търсят белята. И може би идеята да потърсят подслон не е чак толкова безумна. Защо, наистина, да не се отбият в жилището, откъдето лъха на дим? В края на краищата тук не всеки на два крака е разбойник. Макар че и без да е такъв, пак не е цвете за мирисане. Сегваните са редки чешити. В древни времена са се преселили насам, прокудени от северните си острови поради нашествието на Ледените великани. Великаните живееха и се разрастваха в планинските долини. И има-няма, току протягаха оттам мръснобелите си пети, с които газеха земята и всичко, което свареха по нея. Има къща — няма къща. Нива — забрави за нея. Островните сегвани от поколения насам, семейство след семейство, се прехвърляха на континента заради тези набези. Обаче понякога забравяха, че не пристигат в диви необитаеми територии. И затова се забъркваха каши, за които Вълкодав не обичаше да си спомня. Защото,
