Родана, Дарителката на потомство. Всеки знае, че никое куче не лае по вещер. Още по-малко — по някой от Боговете, щом реши да окаже чест на хората с посещението Си. Ала надали благороден сегвански Бог ще се яви в облика на дивак от племето вяни. Ясна работа — странникът е вещер, магьосник!
Магьосникът вянин забеляза стърчащите над оградата глави на семейството на пчеларя, като че ли се подсмихна мрачно и рече:
— Да вземеш да си прибереш кученцата в двора, стопанино? Че и нас заедно с тях…
Каза това без никаква заплаха, но Бранох си даде сметка, че най-добре ще е да се съгласи. Защото вянинът, стига да пожелае, ще си влезе, без да му попречи стобора, без да смогнат да му се опълчат синовете… да не говорим пък за внуците.
По-добре ще е да ги пусна, реши пчеларят. И покорно свали тежкото резе, отвори портата и отстъпи назад.
Вянинът влезе в двора, без да бърза. Глутницата кучета го последва, предано скимтейки, подскачайки и натискайки се за вниманието му. Спътникът на вещера, млад и красив арантянин, вървеше до другаря си, поемайки част от кучешкото обожание. Бранох си отбеляза, че момъкът е заинтригуван от случващото се, но не и учуден.
Докато стопанинът и синовете му размишляваха как да постъпят, на прага на къщата се появи стопанката, почитаемата Радегона. И тозчас показа, че само една жена може истински да оправя нещата. Тя спокойно тръгна към плашещите гости, понесла тава с голяма прясна баница, опечена по сегвански — с лук и гъши дреболии, и рече ведро:
— Почерпете се, добри хора.
Камък падна от сърцето на Бранох, щом видя, че вянинът и спътникът му сториха нисък поклон пред жената и отчупиха по парченце от гощавката. Значи нямат лоши намерения. Пчеларят и синовете му се приближиха и също сдъвкаха по един залък от баницата. Едва след това Бранох се сети, че можеше да се успокои и по-рано, още когато вянинът го заприказва. Защото вяните смятаха за безчестие да убиват човек, с когото са говорили. Ако пчеларят не беше толкова поразен от предателството на кучетата, щеше да си спести студената пот по челото и под мишниците. За вяните споделеното слово е като споделен хляб, а споделената храна е залог за мир.
Е, рече си Бранох, даже и вяните се променят, когато дълго живеят далеч от дома си. Пък и в днешните времена от хората какво ли не може да се очаква…
— Асгвайр, настани гостите в обора — нареди той на малкия си син, като използва „откритото“ му име. Момчето имаше и друго, тайно, само за пред най-близките, което не бе нужно да се разкрива пред случайни скитници. Както не бе необходимо да допуска „гостите“ до домашното огнище, разбира се.
— Аз съм странстващ учен от благословената Арантиада, хората така и ме наричат, Събирач на мъдрост — представи се спътникът на вянина. — А този ми е слуга и телохранител. Викам му Зимогор.
Бранох само кимна, след което произнесе своето и на домочадието „открити“ имена. И за миг не се усъмни, че имената на гостите имат нещо общо с истинските.
Дворът зад оградата бе устроен не по-различно от повечето сегвански дворове, които Вълкодав бе виждал досега. В средата се намираше дълга къща с една-единствена врата, която гледаше на юг. Домът приличаше на продълговат земен насип, от долу до горе обрасъл с трева и цветя, само на две места в меката растителна покривка тъмнееха дупки на комини. Вълкодав знаеше, че отвътре землянката представлява уютна къща от дървени трупи, вкопани след построяването й. В стаите имаше огнища по пода, широки пейки покрай стените и долапи за спане според броя синовни семейства. Дебелият слой камъни, пръст и чимове на повърхността пазеха къщата от пожари, жега и студ, но не заради това сегваните строяха домовете си по този начин. Просто предците им са живеели на гол остров, в оскъдица на дървен материал, та даже преселването в горите на континента не бе променило навиците им. Упорито племе, тачи традициите и заветите на своите деди. Само плевните и оборите им бяха като на местните люде. Така де, барака за животни или навес за сено не може да се нарече свято място, както къщата с огнището…
Асгвайр поведе гостите в една такава барака, запали напоена със смола треска и я забоде в закована за стената желязна халка. Борината освети помещението. Момчето предложи на пришълците да си постелят на чистия под, покрит с ивици брезова кора. В бараката ухаеше хубаво — на мед и хляб. Асгвайр пожела лек и здрав сън и вече се канеше да затвори вратата отвън, когато от тъмното небе в пролуката се шмугна, беззвучно променяйки посоката на полета си, едър колкото гугутка прилеп. Синът на пчеларя се втрещи, уплашен от животинката. И докато се сети какво да прави, за да изпъди крилатата твар от бараката, пърхащото създание направи няколко кръга из помещението, сякаш го проучваше, а после спокойно кацна на рамото на вянина, все едно там си му бе мястото. Момъкът премигна. Нощен ловец на рамото на друг нощен… ловец. Заднешком-заднешком Асгвайр напусна бараката, но парливото любопитство го караше да отваря очи на четири и затова успя да види, преди да затвори съвсем вратата, че вянинът вдигна ръка и погали дребния летец, а животинката на свой ред доверчиво потърка муцунка в шията на човека, представен като Зимогор…
Асгвайр се препъна в насъбралите се край прага кучета и хукна към къщата. Все пак тия са вещери, няма как да е иначе!… Бе готов да се закълне в косматите бедра на Тунворн — магьосници са!
— Ха така! — каза Еврих, когато стъпките на младия сегванин утихнаха по посока на дома му. — Сега ще залостят отвън вратата и ще подпалят барачката, за да не ги омаем с някоя магия…
Вянинът изсумтя:
— Ти се натискаше да спиш под покрив, не аз.
Не добави, че със сигурност могат да разчитат на закона на споделената храна. Доколкото знаеше, за обикновените сегвани подобен негласен договор за мир бе свято нещо. В просветената Арантиада този, както и мнозина други древни обичаи и нерушими повели, беше почти забравен. О, да, арантяните пак посрещат гости с пити хляб, ала малцина от тях разбират защо се постъпва така. Затова нека ученото момче поседи като на тръни от страх. Ще му е за урок.
Само след няколко минути Еврих подскочи нервно — някой плахо драскаше по вратата.
— Кучета? — с надежда, но без да си вярва прошепна той. Вълкодав не го удостои с отговор. Вместо това, играейки ролята си на „слуга и телохранител“, отвори. Не се беше заблудил от пожеланието за спокойна нощ. За сегваните то не означава „ще се видим сутринта“. Бе Асгвайр, носеше вечеря на гостите.
Вълкодав пое голямата дървена паница, благодари и покани юношата:
— Сподели с нас трапезата, сине на славни родители!
Обикновено в подобни случаи сегваните споменаваха само бащата, ала вянинът не си даде труда да се пребори с навика, че в неговото племе глава на семейството е майката. Асгвайр предпазливо седна на високия цял лакът праг. Вкопчилият се с главата надолу в таванската греда прилеп незабавно запърха над господарския син, кацна и допълзя до него, като любопитно душеше трепналата му длан. Вълкодав си отбеляза, че момчето надви желанието си да отдръпне ръка.
В паницата имаше обичайното за сегваните угощение — ечемични питки, пържена в масло риба, извара и мед. Бъклица с цвик, в помощ за преглъщане на всякаква храна според навиците на това племе. И, нещо ново, парче печена миналогодишна тиква, полята със сметана. Да съхраняват и да готвят тикви преселниците се бяха научили от местните солвяни.
Асгвайр наблюдаваше с ококорени очи двамата чужденци. Беше убеден, че арантянинът е послъгал, че е странстващ учен. Само глупак може да се подведе на такова лукавство. Къде се е чуло и видяло учените да са толкова млади, обгорени от слънцето и с такива широки рамене! Учените винаги са старци! С дълги бради, с бледа кожа, съсухрени и обезсилени от четене на книги. И да им се случи да „странстват“, то ще е с цял керван стражи и слуги. В никакъв случай пеш и с един пазач до себе си. Няма начин!
Забелязал внимателния поглед на момчето, мнимият учен попита любезно:
— Медоносни ли са пчелите на почитаемия ти баща, приятелю мой?
— Милостив е Храмн, не се оплакваме! — с готовност отвърна Асгвайр. Първата дума за беседа бе произнесена и той се осмели да продължи разговора: — Не искам да ви се стори обидно… накъде сте се запътили, почитаеми? Може би в Галирад, за празника?
Вълкодав тъкмо бе приключил да прави попарка от всички ястия в малка чашка, която измъкна от торбата си, за да нахрани прилепа. Животинката нямаше специално име — просто Прилепчо. Думите на
