ако си спомнеше, почваха да го сърбят белезите от оковите по врата и по китките. А този сърбеж предизвикваше желанието да удуши първия срещнат сегванин. Лошо желание, недостойно желание. Не прилича на един потомък на Сивия пес да има такива помисли. Никак не му прилича.
Еврих вървеше почти безгрижно, като на разходка. Знае, че отпред има къща, двор, огнище. Знае го от думите на Вълкодав. Вянинът обаче не му каза, че още преди да са доближили чуждия имот, е имал достатъчно сведения за собственика.
Господарят на близката къща беше събирач на див мед. Вянинът няколко пъти забеляза пътьом хралупести липи, белязани с особен знак — три вертикални резки, зачеркнати с кос кръст. Това говореше на Вълкодав, че човекът, белязал така дърветата, не ги обижда напразно, почита Горската правда, уважава медоносните рояци. И, ако се вгледаш, не с нож е правил знаците, а както се полага — с четка и боя. С такъв можеш да си имаш работа. Вероятно.
Пътниците излязоха на широка поляна и вянинът побутна граматика към минаващата през нея пътека, като наум благодари на Горския таласъм, задето я има. Защото би било жалко да тъпчеш спящите цветя, покрили поляната от край до край. В северната й част острите очи на Вълкодав различиха кошери, стъкмени от дебели сламени плитки, както обичаха да ги правят сегваните.
След още десетина крачки между дърветата се появи и оградата на двора. Висока и яка ограда. Отвъд стобора почти незабавно извисиха гласове кучетата-пазачи.
Пчеларят Бранох и неговото домочадие тъкмо се канеха да заспиват, когато песовете на двора залаяха тревожно, на чужд човек. В предпланините се случва да бродят всякакви люде, затова покрай ловджийските лайки Бранох точно преди година се сдоби от галирадския панаир с още две псета — женска и мъжкар от знаменитата солвянска порода. Бяха стегнати, остроухи и зъбати зверове, които се давеха от злоба само като подушеха чужденец. Освен това още от кутрета си знаят как да постъпят, ако замахнеш насреща им с нож…
От външната страна на яката портичка в стобора имаше прикован железен пръстен. И докато Бранох се споглеждаше със синовете си, нечия решителна ръка улови пръстена и гръмко потропа с него по дебелите дъски, които усилиха звука. Така значи. Натрапникът не си продължи мирно и тихо по пътя. Проси си неприятности. Мъжете в къщата свиха рамене, грабнаха копията и тръгнаха да видят какво става.
Солвянските стражеви песове неистово хриптяха в нашийниците си, опъвайки веригите до скъсване, вдигаха се на задни лапи, задавени в лая си от устрема да се хвърлят срещу неканените гости. Лайките се въртяха около портичката като джуджета с кожухчета, тичаха покрай стобора, но не проявяваха повече усърдие, освен да джавкат.
— Кой си ти? — не особено ласкаво запита Бранох, проправяйки си път сред пухкавите кучешки хълбоци. — Хег ли те праща посред нощ да обикаляш горските пътеки и да смущаваш мирните хора?!
— И ние сме мирни хора, стопанино! — откликна звънлив юношески глас оттатък оградата. — Мирни странници без зли помисли! Пусни ни да пренощуваме, стори добрина! Само до съмване!
Бранох се намръщи. Не му хареса, че човекът от другата страна на стобора е млад, че и с компания. А на уверенията му, че бил „мирен странник“, Хег да го яде, пчеларят не хвана много вяра. Тоест, съвсем не хвана вяра.
— Я си идете по пътя, странници — посъветва той неканените гости. — Щото дразните кучетата ми, а те, скъсат ли синджирите, лошо ви се пише…
Бранох имаше причина да не вярва на пришълци. Само преди две нощи едни такива натрапници се отбили пред колибките на пастирите, които наглеждали добитъка на богатия съсед, майстора сиренар. Неговите сирена, кашкавали и масло бяха на почит в престолния Галирад, самият кнес Глузд Несмеянович не се гнусеше да ги приема на трапезата си. Ала онези „странници“ никакво разбиране и уважение към сиренето и кашкавала не проявили. Изтърсили се пред огньовете, сплашили пастирите и поискали да им заколят крава за вечеря. И не коя да е крава, не стара и жилава, а млада, с нежно и тлъсто месце. Нехранимайковците били седмина на брой и пастирите, които били повече, рекли да изпроводят мераклиите за говеждо с тояги и камшици. Не познали. Онези се оказали опитни биткаджии, наемници, боят им бил занаят, не знаели пощада… Пак добре, че не сметнали за нужно да се ядосат истински, слава на Храмн, така че никого не убили, само малко зъби поизбили и ребра потрошили. Обаче, като за гавра, заклали най- хубавата крава, а сетне пръснали останалото стадо из околностите. Пастирите още търсеха някои заблудени добичета. Бранох си мислеше, че съседът, горчиво плакал над останките на своята любимка, за чието теленце мечтаеше да стане още по-млекодайно от майка си, с удоволствие би закопал в земята някой и друг от некадърните си пастири, вместо да погребва осквернената крава. Самият горски пчелар не държеше ратаи. Оправяше се със силите на синовете си, снахите и внуците. Не му трябваха слуги, дето не пазят господарската стока като своя…
Та заради скорошната беля Бранох изобщо не възнамеряваше да пуска чужденци в дома си. Но от друга страна, ако не ги пусне, ще тръгнат да правят пакости, ще подпалят кошерите… Я тогава направо да ги изпъди, и то така, че да забравят пътя за насам!
Най-малкият син на пчеларя, Асгвайр, подшушна на баща си:
— Тате, само двама са! Надзърнах през дупката, дето е за гледане…
Прозвуча обнадеждаващо, ала Бранох избута хлапака и надникна сам.
Ако пред портата бе видял да пристъпват от крак на крак двама беззащитни гърбушковци, почтеният сегванин сигурно щеше да изпита угризения да ги отпрати. Само че различи двама юначаги с рамене на бойци и никакви признаци на кьопави ръце, крака и следи от други сакатлъци. Съвестта на Бранох остана спокойна. Той ясно забеляза, че по-високият натрапник, когото не хареса особено, е въоръжен — над дясното му рамо стърчеше дръжка на меч. Ясно, Хег е довел до двора му двамина от онези седем разбойници. Бранох се отдръпна от дупката в стобора.
— Пускай Вълчето! — нареди той на малкия си син.
Нашийникът на свирепия пес бе заключен към синджира с едно хитро катинарче, за което Бранох плати на ковача две гърнета от най-добрия див цветен мед. Колкото и да опъваше кучето, катинарчето държеше здраво и надеждно. Затова пък освобождаването беше по силите дори на най-малката внучка на пчеларя, какво да говорим за момък на седемнайсет лета. Никакви премъдрости, никакво губене на време с непослушни катарами, стискаш нужното място с два пръста — и след едно мигване на окото песът вече се е устремил към натрапника!
Като сивкавокафява мълния кучето-страж се втурна през двора, оставяйки приятелката си да беснее вързана, и, без да се забави, се промуши през нарочно направената дупка до портата в оградата. Глутницата лайки като звънко джавкащ грах се търкулнаха подир водача. Иззад стобора прозвуча стреснат вопъл. Синовете на пчеларя тутакси се закикотиха и започнаха да се катерят по оградата — да зяпат. Бранох също не се сдържа, макар да не отиваше на солиден стопанин да се прави на хлапак, ала и той подскочи и надникна да види какво става.
Тъкмо навреме. Задавеното от злоба кръвожадно ръмжене на Вълчо внезапно секна и се дочу гузно колебливо скимтене. Очите на пчеларя, издигнали се над стобора, станаха кръгли и големи като тепсии. Имаше от какво. Страховитият му пес пълзеше по корем, зажаднял не да сключи челюсти около врата на по-високия натрапник, а да получи милувка от ръката му. Онзи даже приклекна, за да погали песа, който не просто махаше с опашка, а въртеше целия си задник, сякаш беше възторжено и глупаво кутре. Остроухите лайки — и те! Усукваха се край непознатия мъж, щастливо скимтяха, почтително подушваха нозете на нощните скитници, лизваха, вместо да захапват, глезените им…
Все едно любим братовчед им е дошъл на гости, да му се не види!…
Бранох онемя. Не си спомняше кучетата да са проявявали подобна радост пред него самия, след като се случваше да отсъства няколко дни по работа. Суеверен трепет проникна в сърцето на пчеларя, който си каза стъписан, че псетата може би не току-така са заобичали пришълеца, ето ги, още малко — и ще хукнат подире му, стига да ги подмами… ами ако рече да ги насъска срещу
А междувременно кучешкият любимец се изправи. Луната светеше ярко и пчеларят, и без туй огорчен от поведението на верните си стражи, съвсем падна духом. Косите на непознатия скитник бяха разделени на две плитки, вързани с кожени ремъчета. Вянин!… Само това липсваше — човек от племето вяни!
Пчеларят полугласно спомена тристенния кремък на Тунворн и крадешком се озърна към синовете си. Те трескаво гърчеха пръсти в предпазни жестове, търсейки защита от могъщия Храмн, Премъдрия отец, и от
