Никълсън си запали цигара — малко трудно, понеже от север духаше лек вятър. После се изтегна и каза:
— Доколкото разбрах, всички те са останали доста объркани.
— „Нищо в гласа на щуреца не показва кога ще умре“ — изтърси Теди неочаквано. — „В тази есенна привечер този път е безлюден.“
— Това пък какво е? — попита усмихнат Никълсън. — Я го повтори.
— Две японски стихотворения в стил хайку, в които няма разни глупави чувства — отвърна Теди. Внезапно той се наведе напред, наклони глава надясно и потупа лекичко с ръка ухото си. — Все още имам вода в ухото от вчерашния урок по плуване — каза той. После пак потупа ухото, след което се намести отново в шезлонга и облегна ръце на страничните облегалки. Шезлонгът, разбира се, имаше нормална големина, като за възрастни, и Теди изглеждаше много малък в него, но наред с това имаше напълно отпочинал, дори ведър вид.
— Разбрах, че доста си ги объркал тия педанти в Бостън — каза Никълсън, без да сваля поглед от него. — След последния сеанс. Става дума за цялата изследователска група на Лейдекър, ако съм разбрал правилно. Мисля, че ти казах, че през юни имах доста дълъг разговор с Ал Бабкок. Всъщност същия ден чух и твоя запис.
— Да, казахте ми.
— Доколкото разбрах, те доста са се объркали — настоя пак Никълсън. — Ал ми каза, че една вечер си имал страшен разговор с тях — струва ми се, същата вечер, когато си правил и записа. — Той дръпна от цигарата си. — Доколкото схванах, ти си направил някои малки предсказания, които са ги смутили безкрайно. Така ли е?
— Бих искал да знам защо хората смятат, че е задължително човек да има чувства — каза Теди. — Майка ми и баща ми не те броят за човек, ако не мислиш, че тези и тези неща са много тъжни, а тези много досадни, а тези много, много несправедливи и така нататък. Баща ми се вълнува дори когато чете вестник. И смята, че в мен има нещо нечовешко.
Никълсън изтърси настрана пепелта от цигарата си.
— Да разбирам ли, че ти нямаш чувства и нищо не те вълнува?
Теди помисли, преди да отговори.
— Ако имам, то поне не си спомням да съм прибягвал до тях. Не виждам за какво могат да ми послужат?
— Ти обичаш бога, нали? — попита Никълсън, с малко прекалено спокойствие. — Не е ли той твоята сила, тъй да се каже. От записа, който чух, и от Ал Бабкок разбрах…
— Да, разбира се, че го обичам. Но не го обичам сантиментално. Той никъде не е казал, че трябва да го обичаме сантиментално. Ако аз бях бог, положително не бих искал хората да ме обичат сантиментално. На такава обич не може да се разчита.
— Обичаш и родителите си, нали?
— Да, обичам ги, и то много — отвърна Теди. — Но аз не влагам в тази дума смисъла, който вие искате да ме накарате да вложа — това мога да ви кажа.
— Добре, а какъв смисъл влагаш ти в нея?
Теди помисли.
— Знаете ли какво означава думата афинитет? — попита той и обърна глава към Никълсън.
— Имам някаква представа — отвърна сухо Никълсън.
— Е, аз имам много силен афинитет към тях. Те са мои родители, нали, и всички ние образуваме едно хармонично цяло. Аз искам те да живеят добре, докато са живи, защото те искат да живеят добре… Но те обичат по друг начин мене и Бупър — става дума за сестра ми. Струва ми се, че те не са способни да обичат, ако наред с обичта си не правят опити да ни променят малко. Те обичат причините, поради които ни обичат, почти толкова, колкото и самите нас, а в повечето случаи и повече. Ето това не ми харесва. — Той пак обърна глава към Никълсън и се наведе малко напред. — Знаете ли колко е часът? В десет и половина имам урок по плуване.
— Имаш време — отвърна Никълсън още преди да е погледнал часовника си. — После дръпна ръкава си. — Сега е точно десет и десет.
— Благодаря — каза Теди и се облегна. — Можем да си поговорим още двадесет минути.
Никълсън спусна единия си крак от шезлонга, понаведе се и стъпка угарката от цигарата си.
— Доколкото разбирам — каза той, облягайки се отново назад, — ти се придържаш твърдо към теорията на Ведантизма за превъплъщаването.
— Това не е теория, това е по-скоро…
— Добре, добре — побърза да каже Никълсън. Той се засмя и вдигна шеговито длани като за благословия. — Засега няма да спорим по този въпрос. Нека се доизкажа. — Той пак кръстоса масивните си крака. — Разбрах, че посредством съзерцание си се добрал до сведения, които ти дават известно основание да смяташ, че при последното си превъплъщение си бил свят човек в Индия, изпаднал малко в немилост пред боговете…
— Не бях свят човек — каза Теди. — Бях само високо издигната в духовно отношение личност.
— Както и да е — рече Никълсън. — Въпросът е, че в предишния си образ си изпаднал в немилост. Така ли е или аз…
— Така е — отвърна Теди. — Срещнах една жена и като че ли престанах да съзерцавам. — Той свали ръце от облегалките на шезлонга и ги пъхна под бедрата си, сякаш за да ги стопли. — Така или иначе трябваше да приема друг образ и да се върна на земята, защото не бях още толкова издигнат духовно, че след смъртта си, ако не бях срещнал тази жена, да отида право при Брахман4 и никога да не се върна на земята. Във всеки случай, ако не бях срещнал тази жена, нямаше да се наложи да приемам образа на американско момче. При това в Америка е много трудно да бъдеш съзерцател и да живееш духовен живот. Опиташ ли се, хората започват да те мислят за смахнат. В известно отношение баща ми ме смята за смахнат. А майка ми — как да ви кажа, тя счита, че не е хубаво да мисля непрекъснато за бога. Отразявало се на здравето ми.
Никълсън го наблюдаваше много внимателно.
— В последния запис, струва ми се, казваш, че си бил шестгодишен, когато ти се е случило нещо тайнствено. Така ли е?
— Бях шестгодишен, когато разбрах, че всичко е бог, и косата ми се изправи — каза Теди. — Спомням си, че беше неделя. Сестра ми — тя тогава беше съвсем мъничка — пиеше млякото си и изведнъж аз разбрах, че тя е бог и млякото е бог. И ми стана ясно, че тя налива бог в бог, ако разбирате какво искам да кажа.
Никълсън не отговори нищо.
— Но аз можех да излизам от измеренията си доста често още като четиригодишен — допълни след малко Теди. — Не винаги, но доста често.
Никълсън кимна.
— Значи, можел си да правиш това?
— Да — каза Теди. — Аз засягам този въпрос в записа от… Или може би е в другия запис, от април, не съм сигурен.
Никълсън отново си извади цигарите, но без да откъсва поглед от Теди.
— Как човек може да излезе от измеренията си? — попита той и се позасмя. — Погледнато най- елементарно, парче дърво си е парче дърво. То има дължина, ширина…
— Не, тъкмо тук грешите — отвърна Теди. — Всички мислят — просто така им се струва, — че нещата свършват някъде. А не е така. Това именно се мъчех да обясня на професор Пийт. — Той се размърда в шезлонга, извади от джоба си отвратителна носна кърпа — една сива топка и си издуха носа. — Причината хората да си мислят, че нещата свършват някъде, е в това, че повечето хора просто не знаят как да гледат на нещата — продължи той. — Но това още не значи, че нещата имат измерения. — Той прибра носната си кърпа. — Бихте ли си вдигнали само за миг ръката? — помоли го Теди.
— Ръката ли? Защо?
— Така. Само за миг.
Никълсън вдигна дясната си ръка на два-три пръста над облегалката.
