Теди затегна колана си.
— Само защото той има духовна нагласа, а преподава разни неща, които няма да са му от полза, ако иска да постигне истинско духовно извисяване. Те просто ще му пречат. Крайно време е да изкара от главата си всичко, с каквото я е наблъскал, а не да я тъпче с нови неща. В течение на сегашния си живот, ако искаше, той можеше да се отърве от голяма част от ябълката. Той умее да се съсредоточава и да съзерцава. — Теди стана. — Трябва да вървя. Не ми се ще да закъснявам.
Никълсън вдигна поглед към Теди и го задържа върху лицето му, задържайки по този начин и самия него.
— Какво би направил, ако ти дадат възможност да промениш образователната система? — попита той хитро. — Мислил ли си по този въпрос?
— Наистина трябва да вървя — каза Теди.
— Отговори ми само на този въпрос — настоя Никълсън. — Всъщност моята специалност е педагогика. Аз това преподавам. Затова те питам.
— Ами… не знам какво точно бих направил — отвърна Теди. — Но съм сигурен, че няма да започна обучението с това, с което сега се започва в училищата. — Той скръсти ръце и се замисли. — Мисля, че първо просто ще събера децата и ще ги науча как да се отдават на размисъл и съзерцание. Ще се помъча да ги науча как да познаят себе си, а не само да знаят имената си и разни) такива… И струва ми се, преди всичко друго ще ги накарам да опразнят главите си от това, с което са ги натъпкали родителите и други хора. Ако родителите са ги научили, да речем, че слонът е голям, ще ги накарам да забравят това. Слонът е голям само когато го сложиш редом с нещо друго — с едно куче или една жена например. — Теди се замисли пак. — Дори няма да им обяснявам, че слонът има хобот. Може да им покажа слон, ако имам под ръка, но ще ги оставя само да го гледат, без да знаят за него нещо повече, отколкото слонът знае за тях. По съшия начин ще постъпя и за тревата, и за други неща. Дори няма да им казвам, че тревата е зелена. Цветовете са само имена. Мисълта ми е такава: кажеш ли им, че тревата е зелена, те вече очакват тя да изглежда по определен начин — както ти си им внушил, — вместо да я виждат по някакъв друг начин, който може да бъде не по-лош, а възможно и много по-хубав… Не знам. Просто ще ги накарам да повърнат и последното парченце от ябълката, от която родителите им и кой ли не са ги карали да отхапват.
— А няма ли опасност да се получи цяло поколение невежи?
— Защо? Те няма да бъдат по-невежи от един слон или една птичка, или едно дърво — отвърна Теди. — Когато едно същество е това, което е, и не реагира по очаквания от нас начин, защо трябва да го наричаме невежа?
— Не бива ли?
— В никакъв случай — отвърна Теди. — Освен това, ако искат да научат всички тия неща — разни названия и цветове, — могат да ги научат, но по-късно, когато пораснат. А като начало аз бих ги научил да виждат нещата такива, каквито са, а не както ги виждат любителите на ябълки — това искам да кажа. — Той пристъпи към Никълсън и му протегна ръка. — Трябва да вървя. Честна дума. Беше ми много приятно да…
— Само секунда още, седни за малко — каза Никълсън. — Минавало ли ти е през ум, когато пораснеш, да се заемеш с научна работа? С изследвания в областта на медицината или нещо от този род? Струва ми се, че при такъв ум би могъл евентуално…
Теди отговори на въпроса, но без да сяда.
— Веднъж, преди около две години, мислих по този въпрос — каза той. — Освен това разговарял съм с доста лекари. Не, то не би представлявало интерес за мен. Лекарите търсят винаги здрава почва под краката си. И вечно говорят за клетки и тям подобни.
— А! Нима ти не придаваш никакво значение на структурата на клетката?
— Придавам, разбира се. Но лекарите говорят за клетките така, като че те сами по себе си имат неограничено значение. Сякаш клетките не са свързани винаги с определена личност. — Теди отмахна с ръка косата от челото си. — Аз сам съм отгледал своето тяло. — каза той. — Не съм оставил друг да прави това вместо мен. А щом аз съм го отгледал, това значи, че знам как се отглежда то. Макар и несъзнателно, но знам. Някъде през последните няколкостотин хиляди години може да съм загубил съзнателната представа за това, как трябва да се отглежда то, но все пак тази представа е налице — това е явно, защото аз съм я използвал. Нужно е много съзерцание и да се отърси човек от много неща, за да я възвърне — имам предвид съзнателната представа, — но ако иска, може да го направи. Нужно, е само да се отвори достатъчно, за да изхвърли ненужното. — Той се пресегна неочаквано и хвана ръката на Никълсън, която лежеше на облегалката. Разтърси я само веднъж, но сърдечно, и каза: — Довиждане. Крайно време е да вървя. — И той така бързо се запровира между двете редици, че този път Никълсън не успя да го задържи.
Никълсън остана неподвижен няколко минути, облегнал ръце на шезлонга, все още с незапалена цигара между пръстите на лявата ръка. Накрая вдигна другата ръка и попипа яката на ризата си, сякаш да провери дали все още е отворена. После запали цигарата и пак се изтегна неподвижно. След като я изпуши докрай, спусна крак от шезлонга, стъпка я, стана и тръгна доста бързичко по пътеката.
По предната стълба се спусна много скоро до главната палуба. Но не се спря там, а продължи все така бързо към следващата палуба. После към палуба А, към палуба В, към палуба С, докато стигна палуба D.
Там предната стълба свършваше и Никълсън се спря за миг, несигурен очевидно откъде трябва да мине. Но след малко зърна човек от екипажа, който би могъл да го упъти. Към средата на коридора в едно кресло седеше с цигара в ръка стюардеса и четеше някакво списание. Никълсън отиде при нея, попита я нещо, благодари й, после измина още няколко крачки към предната част на кораба и отвори тежка метална врата, на която пишеше: към басейна. Тя водеше към тясна непостлана стълба.
Той вече беше изминал половината стълба, когато се разнесе писък — несъмнено на малко момиченце. Писъкът беше много звучен, сякаш отекваше между четири облицовани с плочки стени.
Информация за текста
© 1953 Дж. Д. Селинджър
© 1985 Тодор Вълчев, превод от английски
J. D. Salinger
Teddy, 1953
Сканиране, разпознаване и редакция: Уфтак Музгашки, 2008
Издание:
Джеръм Селинджър. Девет разказа. Семейство Глас
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985
Американска, I издание
Съставител и предговор: Клео Протохристова
Редактори Недялка Христова, Иванка Савова
Рецензент Клео Протохристова
Художник Илия Гошев
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Виолина Хаджидемирева
Коректори Жанета Желязкова, Стоянка Кръстева, Донка Симеонова
ЕКП 07,05366725111/5637–282–85. Издателски № 2381. Формат 84?108/32
Печатни коли 28,50. Издателски коли 23,94. Условно издателски коли 24,62
Дадена за набор на 27. V. 1985 г. Излязла от печат на 15. XI. 1985 г.
Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив
Цена: с твърда подвързия 3,41 лв, с мека подвързия 2,79 лв.
