Дж. Д. Селинджър
Идеален ден за лов на рибка-бананка
В хотела имаше деветдесет и седем рекламни агенти от Ню Йорк, които така бяха окупирали линиите за междуградски разговори, че младата жена от стая 507 трябваше да чака за своя разговор от пладне близо до два и половина. Но тя не пропиля това време. Прочете статията „Сексът — наслада или ад“ в едно женско списание, джобен формат. Изми си гребена и четката. Изчисти петното от полата на бежовия си костюм. Премести копчето на готовата си блуза. Изскубна от бемката си две новопокарали косъмчета. Когато най-после телефонистката позвъни в нейната стая, тя, седнала на прозореца, вече привършваше лакирането на ноктите на лявата си ръка.
Тя не беше от хората, които зарязват работата си заради един телефон. Имаше вид, сякаш от пубертета си насам непрекъснато слушаше телефона да звъни.
Прекара четчицата по нокътя на малкия си пръст, подчертавайки линията на полумесеца. После запуши шишенцето с лака и като стана, размаха лявата си — неизсъхналата — ръка във въздуха. С изсъхналата взе препълнения пепелник от прозореца и го занесе на нощната масичка, където стоеше телефонът. След това седна на оправеното двойно легло и когато телефонът звънеше вече за пети или шести път, вдигна слушалката.
— Ало — обади се тя, като държеше пръстите на лявата си ръка разперени и по-далеч от белия копринен пеньоар — единственото нещо, което имаше на себе си освен чехличките (пръстените й бяха в банята).
— Сега ще ви дам Ню Йорк, мисис Глас — каза телефонистката.
— Благодаря — отвърна младата жена и направи място за пепелника на нощната масичка.
По жицата долетя женски глас:
— Мюриъл? Ти ли си?
Младата жена поотдалечи слушалката от ухото си.
— Да, мамо. Как си? — каза тя.
— Измъчих се до смърт заради тебе. Защо не телефонира? Добре ли си?
— Опитах се да взема връзка снощи и онази вечер. Но телефонът тук беше…
— Добре ли си, Мюриъл?
Младата жена отдръпна още повече слушалката от ухото си.
— Отлично. Но умирам от жега. Днес е най-горещият ден във Флорида от…
— Защо не ми се обади? Измъчих се до…
— Не ми крещи, мамичко. Чувам те много добре — каза младата жена. — Снощи ви звъних два пъти. Единият път точно след…
— Казах му аз на баща ти снощи, че сигурно ще позвъниш. А той, не, трябвало да… Добре ли си Мюриъл? Кажи ми право.
— Отлично съм. Престани да ме питаш за това, моля ти се.
— Кога пристигнахте там?
— Не помня. Май че в сряда сутринта, рано.
— Кой шофираше?
— Той — отвърна дъщерята. — И не се вълнувай. Той караше много добре. Останах изумена.
— Той ли шофираше? Мюриъл, ти ми даде честна…
— Мамо — прекъсна я дъщерята, — нали ти казах вече. Той караше много добре. Под петдесет мили през целия път, това е факт.
— А не опита ли някоя от онези странни шеги с дърветата?
— Казах ти вече, че караше много добре, мамо. Моля ти се! Помолих го да се придържа към бялата линия и той разбра какво имах предвид и ме послуша. Дори се мъчеше да не поглежда към дърветата, честна дума. А татко даде ли другата кола на ремонт?
— Още не. Искат четиристотин долара само за…
— Но, мамо, нали Сиймор каза на татко, че той ще плати. Няма защо да…
— Добре де, ще видим. Как се държа той — в колата и изобщо?
— Съвсем нормално.
— Продължава ли да те нарича с онова ужасно…
— Не. Сега е измислил нещо ново.
— Какво?
— О, нима това има някакво значение, мамо?
— Мюриъл, аз държа да зная. Баща ти…
— Добре де, добре. Нарича ме „Мис Духовна скитница на 1948 година“ — каза дъщерята и се разсмя.
— Не е смешно, Мюриъл. Никак не е смешно. Ужасно е. По-право, тъжно е. Като си помисля как…
— Мамо — прекъсна я дъщерята, — слушай. Нали помниш оная книга, която той ми изпрати от Германия. Знаеш я — онези немските стихотворения. Къде съм я дянала? Обърнах всич…
— Не е изгубена.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно. Тя е тука. В стаята на Фреди. Ти си я оставила тука и аз се чудех къде да я… Защо? Трябва ли му?
— Не. Но ме попита за нея по пътя. Интересуваше се дали съм я прочела.
— Но тя е на немски!
— Да, мила, обаче за него това е без значение — каза дъщерята и прехвърли крак връз крак. — Той ми заяви, че това са стихове от единствения голям поет на нашия век. Каза, че трябвало да си го купя в превод или нещо подобно. Или пък да науча езика, ако нямаш нищо против.
— Ужасно. Ужасно. По-право, тъжно е, да ти кажа. Баща ти каза снощи…
— Само за секунда, мамо — прекъсна я дъщерята. Отиде до прозореца за цигарите си, запали една и се върна на леглото. — Кажи, мамо — обади й се пак тя и изпусна кълбо дим.
— Мюриъл, слушай сега.
— Слушам.
— Баща ти говори с доктор Сивецки.
— Охо! — възкликна дъщерята.
— И му каза всичко. Поне уверяваше, че му е казал — нали познаваш баща си. За дърветата. За оная история с прозореца. За ония ужасни неща, дето беше наговорил на баба ти — за приготовленията й за оня свят. За това, което направи с ония чудесни снимки от Бермудските острови. Всичко.
— Е? — обади се дъщерята.
— Преди всичко докторът казал, че е истинско престъпление, дето са го изписали от военната болница. Честна дума. Той казал съвсем недвусмислено на баща ти, че има вероятност — голяма вероятност Сиймор напълно да изгуби контрол над себе си. Честна дума.
— Тука в хотела има един психиатър — каза дъщерята.
— Кой? Как се казва?
— Не знам. Ризър или нещо от тоя род. Казват, че бил много добър.
— Никога не съм го чувала.
— Независимо от това, казват, че е много добър.
— Мюриъл, не бъди невъзпитана, моля ти се. Ние така се тревожим за теб. Баща ти искаше да ти телефонира снощи да се върнеш вкъщи, най-сериоз…
— Сега точно няма да се върна, мамо. Тъй че, успокой се.
— Мюриъл, честна дума ти давам, доктор Сивецки е казал, че Сиймор може напълно да изгуби конт…
— Но аз току-що пристигнах, мамо. Това е първият ми курорт от толкова години и нямам намерение да си стягам багажа, за да се върна в къщи — каза дъщерята. — Пък и ми е невъзможно да пътувам сега. Така съм изгоряла, че едва се движа.
— Изгоряла ли си? Ами не се ли намаза с бронзола, който сложих в куфара ти. Сложих го точно…
— Намазах се. И въпреки това изгорях.
