— Ужасно! Къде си изгоряла?
— Навсякъде, мамо, навсякъде.
— Ужасно.
— Не бой се, няма да умра.
— Кажи ми, ти говори ли с тоя психиатър?
— Да, малко.
— Е, и какво каза той? Сиймор къде беше, когато говорихте?
— В зала „Океан“, свиреше на пиано. Той свири на пианото и двете вечери след пристигането ни.
— Добре де, какво каза психиатърът?
— Ами нищо особено. Всъщност той ме заговори пръв. Снощи бях седнала до него на масата за бинго и той ме попита дали не ми е съпруг този, който свири на пианото в другата зала. Аз казах „да“ и тогава той ме попита дали Сиймор не е бил болен или нещо…
— Но защо те е питал за това?
— Отде да знам, мамо? Предполагам, защото е толкова бледен и въобще… — каза дъщерята. — Между другото, той и жена му ме поканиха след бингото да отидем да пийнем нещо. Аз приех. Жена му беше ужасна. Помниш ли оная невъзможна вечерна рокля, която видяхме на витрината на „Бонуит“? Дето каза, че за да я облечеш, трябва да имаш ей такова тъничко…
— Зелената?
— Същата. А пък има един ханш! И сто пъти ме пита дали Сиймор не е роднина на оная Сюзан Глас, дето има шапкарски магазин на Медисън Авеню.
— Все пак какво каза той? Докторът де.
— О, нищо особено, всъщност. Как да ти кажа, бяхме в бара. А пък там е страшно шумно.
— Добре де, ама ти… ти каза ли му какво искаше да направи с креслото на баба ти?
— Не, мамо. Не навлязох чак в такива подробности — отвърна дъщерята. — Но сигурно ще ми се удаде случай пак да говоря с него. Той кисне по цял ден в бара.
— Според него има ли вероятност Сиймор да стане още по-особен — нали разбираш — по-така? Да ти стори нещо.
— Не беше категоричен — каза дъщерята. — Нужни са му повече факти, мамо. Един такъв лекар трябва да познава детството ти… такива едни неща… Нали ти казах, в бара беше толкова шумно, че не можехме да си чуем думата.
— Ясно. Как ти стои синият жакет?
— Прилично. Намалих му малко подплънките.
— Как е модата там тази година?
— Страшна. Не можеш да си представиш. Ламета… какво ли не — каза дъщерята.
— Как е стаята ви?
— Прилична. Но само прилична и нищо повече. Не можахме да вземем стаята, в която бяхме преди войната — каза момичето. — Тази година се е довлякла ужасна паплач. Да видиш само какви седят до нас в трапезарията. Просто на съседната маса. Имат вид, сякаш са лашкани с камион.
— Че то вече навсякъде е тъй. Как е балната ти рокля?
— Дълга ми е. Аз ти казах, че ми е дълга.
— Мюриъл, искам само да те попитам още веднъж — наистина ли си добре?
— Да, мамо — отвърна дъщерята. — За стотен път ти го казвам вече.
— Не искаш да се върнеш вкъщи?
— Не, мамо.
— Баща ти каза снощи, че е готов да ти даде колкото искаш пари, ако решиш да отидеш някъде сама и да премислиш нещата. Можеш да направиш чудесно морско пътешествие. Двамата си мислихме, че…
— Не, благодаря — каза дъщерята и свали крака си от другия. — Мамо, този разговор ще струва чети…
— Като си помисля само как ти чака това момче през цялата война… И като си помисля за всички тези вятърничави млади булки, дето…
— Мамо — прекъсна я дъщерята, — хайде да свършваме. Сиймор може да влезе всеки миг.
— Къде е той?
— На плажа.
— На плажа? Сам? Държи ли се нормално на плажа?
— Мамо, ти говориш за него, като че ли той е някакъв обезумял маниак…
— Нищо такова не съм казала, Мюриъл.
— Не си, но така звучи. Той просто си лежи на пясъка. Само че не си сваля халата.
— Защо?
— Отде да знам. Може би защото е прекалено бял.
— Боже мой! Та той се нуждае от слънце. Не можеш ли да го накараш да го свали.
— Нали го знаеш какъв е — каза дъщерята и отново кръстоса крак връз крак. — Казва, че не искал тая сган от глупаци да се заглежда в татуировката му.
— Но той няма никаква татуировка! Да не си е направил някоя по време на службата?
— Не, мамо. Съвсем не — отвърна дъщерята и стана. — Слушай, може да ти позвъня утре.
— Мюриъл, чуй ме сега.
— Да, мамо — отвърна дъщерята и се отпусна на десния си крак.
— Обади ми се веднага, ако той извърши или дори каже нещо по-особено — нали ме разбираш. Чуваш ли ме?
— Мамо, аз не се боя от Сиймор.
— Мюриъл, искам да ми обещаеш.
— Добре, обещавам. Дочуване, мамо — каза дъщерята. — Много целувки на татко. — И затвори телефона.
— Сиймор Глас — всичко виждам аз — бърбореше Сибил Карпентър, която бе отседнала в хотела с майка си. — Ти виждаш ли всичко?
— Писенце, стига повтаря това. Ще накараш мама да полудее. Стой мирно, моля ти се.
Мисис Карпентър слагаше бронзол върху раменете на Сибил и го разтриваше надолу по крехките, прилични на крилца лопатки на гръбчето й. Сибил седеше неустойчиво на голямата си плажна топка с лице към океана. Носеше канареножълт бански костюм от две части, въпреки че още девет-десет години можеше да мине и без горната.
— Най-обикновена копринена кърпа — вгледаш ли се по-отблизо, веднага си личи — обясняваше жената в шезлонга до мисис Карпентър. — Не мога да разбера само как я връзва. Но й стои чудесно наистина.
— Е, стои й — съгласи се мисис Карпентър. — Сибил, стой мирно, писе!
— Виждаш ли всичко? — попита Сибил.
Мисис Карпентър въздъхна.
— Да — каза тя и запуши шишенцето с бронзола. — А сега тичай да си играеш, писе. Мами отива до хотела да пие едно мартини с мисис Хъбъл. А на теб ще донеса маслинката.
Оставена на свобода, Сибил мигом се втурна към долната равна част на плажа и закрачи по посока на рибарския павилион. Спря се само за да джвакне с крак в един подгизнал, рухнал пясъчен дворец и скоро се намери извън района, запазен само за курортисти на хотела.
Вървя около четвърт миля, а после изведнъж заподтичва нагоре към дюните на брега. Спря се едва когато стигна до мястото, където лежеше по гръб млад мъж.
— Ще влезеш ли във водата, Виждам аз? — попита тя.
Младият мъж трепна и притвори с ръка реверите на банския си халат. После се обърна по корем и навитият на суджук пешкир падна от очите му. Той се вгледа в Сибил.
— Я! Здравей, Сибил.
— Ще влизаш ли във водата?
— Да. Само тебе чаках — каза той. — Какво ново?
— Какво?
