него знаят някои английски писатели. Предполага се дори, че Шекспир е участвувал в някакъв опит да се драматизира „Дон Кихот“.
Френският превод на Сезар Уден се появява през 1614 година.
Рядко книга е била така разграбвана. Тя намира отзвук в широки читателски кръгове.
Въпреки успеха, материалното положение на автора не се подобрява. Не престават и семейните неприятности. Той е разделен от жена си, а близките му, не всички с безупречно поведение, го въвличат в разправии, скандали и непосилни разходи. През 1606 г. Дворът се премества от Валядолид в Мадрид. Преселва се в новата столица и Сервантес.
Макар и да получава аванс срещу подготвяните „Поучителни повести“, Сервантес е принуден, за да излезе от затруднение, да търси отново служба. Граф де Лемос, комуто посвещава повестите си, е назначен вицекрал на Неапол. Сервантес подава молба за библиотекарска длъжност при него, но получава отказ, защото не умее да се огъва и да ласкае.
През 1613 г. излизат от печат „Поучителни повести“, които с право се смятат за най-значителното произведение на Сервантес след „Дон Кихот“. Някои повести, като „Ринконете и Кортадильо“ (историята на две деца-крадци), „Разговорът на две кучета“ („Сципион и Берганса“) и „Стъкленият лиценциат“, преведена на български още през 1859 година, са истински бисери, напълно равностойни на най-хубавите страници на великия роман. Няма нищо чудно в това, защото те са преминали през същата творческа лаборатория и са плод на същото вдъхновение и на същия гениален полет на духа.[421]
„Поучителни повести“ са истинска фреска на живота в Испания, многобагрена и живописна картина на нрави и обичаи в различните й области, многолика галерия на типове и образи от всички съсловия и професии. Те бележат втори голям успех на Сервантес. За него Тирсо де Молина казва, че е испанският Бокачо, а Лопе де Вега признава превъзходството на Сервантес като повествовател.
През 1614 г. се появява „Пътуване в Парнас“, нов поетически опит на Сервантес, вдъхновен, по негово собствено признание, от „Пътуване в Парнас“ (1582 г.) на италианеца Чезаре Капорали. Това е дълъг поименен списък в рими на съвременни поети. Произведението не представлява особен интерес, защото авторът е творец, а не критик, защото той е гениален в прозата, а доста посредствен в поезията. Той самият доказва това със своя послеслов-бележка в проза, който е най-хубавото в произведението. Опитът му да критикува се изражда в излишно и неоправдано венцехвалене.
Сервантес работи усилено, здравето му е доста разклатено — страда от воднянка, — но високият дух и творческата страст не отслабват. Той е пропит от съзнанието, че трябва да остави на човечеството в завършен вид замислени преди това произведения. Стигнал е до глава 59-а на втората част на „Дон Кихот“, когато го изненадва новината, разпространена в Сарагоса, за предстоящата поява на втората част на „Дон Кихот“, написана от лиценциата Алонсо Фернандес де Авелянеда. Малко след това в Тарагона излиза от печат малката творба на плагиатора. Името му е псевдоним, но и до днес не е установено кой се е крил зад него. Много мастило се е изляло в предположения и кое от кое по-фантастични хрумвания. Плагиатът — зла шега, хула и обида — се приписва ред по ред на всички врагове на Сервантес, в това число и на самия Лопе де Вега. Изразено е било дори подозрение, че всичко е игра на Сервантес, маневра, за да изпъкнат с по- голяма сила достойнствата на оригиналната втора част. Излишно е да се спираме на това предположение — триковете на модерната реклама не са били познати в онази епоха, а още по-малко са били по вкуса на набедения.
Голямо е възмущението на Сервантес, защото в лъже-произведението не е пощаден и той самият — наречен е „старец“ и „инвалид“. Но той скърби и за своя герой, за Дон Кихот, който според Авелянеда завършва — след жалки патила — в лудницата. Срещу Рицаря на началния образ е отправено и жестокото обвинение, че е разлюбил Дулсинея.
Сервантес решава в яда си да избърза с издаването на истинската втора част. Тази припряност се отразява неблагоприятно на[422] стройното развитие на действието. В последните петнадесет глави се долавя дори известна разпокъсаност, откъслечна епизодичност, поява на не съвсем сполучливи хрумвания.
На 5 ноември 1615 г. се разрешава отпечатването на втората част на „Дон Кихот“, която скоро след това се публикува, посрещната с голям интерес от нетърпеливите читатели. А до 1617 г. се появяват още 10 издания.
Първият превод на немски е на Йоаким Цезар от 1648 г. На руски се превежда за първи път през 1769 г. Първият български превод на Христо Самсаров (от руски) се появява през 1882 г., а първият български превод, направен направо от оригинала, е на Петър и Тодор Нейкови от 1947 и 1949 година.
Последната творба на Сервантес е „Персилес и Сихизмунда“, роман в четири книги (третата и четвъртата носят като подзаглавие „Северна история“) с общо 79 глави. Тя се издава посмъртно през 1617 г. Според известния испански литературовед Марселино Менендес и Пелайо това произведение от последните години на автора е недооценено. Той смята, че — особено в последните две части — има страници, които принадлежат към най-хубавото, написано от Сервантес.
До последния си дъх Сервантес крои планове — „ако имам щастие, но защо говоря за щастие, ако стане чудо и оживея“, — възнамерява да напише нови творби и вечно обещаваната втора част на „Галатея“. Посвещението на романа „Парсилес и Сихизмунда“ на Лемоския граф е от 19 април, а смъртта настъпва само четири дни по-късно, на 23 април 1616 година.
Погребан е в Мадрид, на улица „Кантаранас“, в женския манастир на ордена „Света Троица“, който е бил разрушен по-късно, така че днес никой не знае къде е гробът му.
Но когато гробът е неизвестен, не се ли стига по-лесно до безсмъртие? Смърт, която не е свързана с определено тленно място, не подхранва ли по-лесно легендата, не дава ли криле на славата?
На един от централните площади в Мадрид — Пласа де Еспаня — се издига паметник на Сервантес с безсмъртната двойка — Дон Кихот и Санчо Панса. Това е истински паметник на безсмъртието.
След забраната през 1553 година да се разпространяват рицарските романи в Новия свят и след взети подобни мерки в Испания, издаването на такива произведения намалява значително още преди появата на „Дон Кихот“.
Срещу извращенията на рицарството, а не срещу вековния рицарски[423] дух на испанците се заема да се бори Сервантес. Той успява. Байрон казва, че с една само усмивка той нанася смъртен удар на странствуващото рицарство.
В предговора към първата част Сервантес обявява намеренията си. Той избира пародията като най- сигурно средство. Чрез пародийното, а не чрез рязка, безпощадна критика, той замисля да спечели читателя. Предпочита леката ирония пред острата сатира, насмешката, пък дори и усмивката, пред строгите черти на сарказма. Той възнамерява да лекува опиянените от рицарския роман като алкохолици чрез постепенно намаляване на дозата алкохол и чрез майсторски насаждана растяща погнуса.
В рамките на пародията той избира сухия и костелив петдесет-годишен идалго, качва го на мършава кранта и го въоръжава със стари и ръждясали доспехи. Несъответната физика, странната възраст и анахроничното оръжие създават действително подходящата начална атмосфера.
Читателят е заинтересуван още от първите думи.
Едно място в Ла Манча, „за което не искам да си спомня“, и в същата глава авторът се колебае между имената Кихада, Кесада и Кехана — ето първите семена на загадъчното, а същевременно и подхвърлен намек за нещо автентично, документално, за летопис и историческа хроника.
Дон Кихот бойно рицарско име на нашия идалго — е петдесетгодишен. Търси ли Сервантес да подчертае антигероичното на тази възраст, настъпващата старост като най-неподходяща за смели начинания, или прави нарочно от героя си свой връстник, за да му влее по най-убедителен начин опита от дългия си и богат житейски път?
Какъв свой опит би могъл да има идалгото от Ла Манча, прекарал живота си в лов и четене на рицарски романи край домашното огнище?
Много скоро обаче в разгара на творческата треска първоначалните намерения сякаш се изменят и разширяват. Пред увлечения в работата си писател се откриват нови възможности, нови, неизследвани дотогава пътища, и той започва някак плахо, несигурно да прави експерименти, да прави забежки от чисто пародийното.
Според някои сервантисти, първоначалният план обхващал само първото излизане на Дон Кихот (първите шест глави) — посвещението в рицарство в хана, мечешката услуга на изтезаваното от Хуан
