Мигел де Сервантес
Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча
ПЪРВА ЧАСТ
ПРОЛОГ
Читателю, ти, който разполагаш със свободно време, няма нужда да ти се кълна, за да ми повярваш, че желая от все сърце тази книга, като рожба на духа, да е най-хубавата, най-забавната и най-умната от всички книги. Но, разбира се, не можех да не се подчиня на закона на природата, според който всяко живо същество създава само подобни на себе си. Какво друго бе способен да създаде безплодният ми и недостатъчно образован ум освен историята на един мършав син, съсухрен, своенравен и изпълнен с мисли, по-особени от тези на другите, мисли, които никого другиго не са могли да осенят? Син, роден в затворническа килия, в която всички неудобства си дават среща и всеки тъжен шум е като у дома си? Тишината, мирната обстановка, полската свежест, ведрината на небето, ромонът на изворите, спокойствието на духа често съдействуват и най-безплодните музи да се покажат плодовити и да дарят света с рожби, които го радват и ощастливяват. Случва се баща да има грозен син, без никакъв чар, но любовта го заслепява и той не съзира недостатъците му. Напротив, в неговите очи тези недостатъци се превръщат в положителни качества и той го представя под тази светлина на приятелите си. Аз обаче съм всъщност пастрок, а не роден баща на Дон Кихот и не ще вървя по течението. Не ще те моля, скъпи читателю, така както другите го правят, едва ли не със сълзи на очи, да извиниш или да отминеш недостатъците, които ще забележиш в тази моя рожба. Ти не си сродник, нито приятел на моя герой. Имаш ум в главата си и можеш да преценяваш нещата не по-лошо от всеки друг. В своя дом ти имаш право да се разпореждаш така, както кралят с държавните работи. Сигурно ти е известна поговорката: „Под плаща си и краля убивам“1. Всичко това ти развързва ръцете и те освобождава от всякакво задължение и принуда, така че ти можеш да прецениш моята история както ти се иска, без да се боиш, че ще ти потърсят сметка за злото или че ще те наградят за доброто, което ще кажеш за нея.
Бих желал да ти представя книгата такава, каквато си е, без украсата на предговор и без многобройните обичайни сонети, епиграми и възхвали, които авторите поставят обикновено в началото на творбите си. И нека призная, че трудът, който положих, за да напиша самата книга, бе нищожен, като го сравнявам днес с усилието да съчиня предговора, който сега четеш. Много пъти вземах перото и много пъти го захвърлях, защото не знаех какво точно трябва да кажа. И ето че един ден, докато седях затруднен пред лист хартия с перо на ухото, облакътил се на масата, подпрял глава на ръка, и мислех какво да пиша, в стаята влезе неочаквано един мой приятел, човек разсъдлив и духовит, и като ме видя така потънал в мисли, запита ме за причините на моята загриженост. Без нищо да крия, аз му казах, че обмислям предговора към историята на Дон Кихот. Разправих му, че този предговор така ме затруднява, че не само нямам желание да го напиша, но че съм готов дори да не извадя на бял свят подвизите на този благороден рицар.
— Как искате вие да не ме смущава присъдата на читателя, този най-древен законодател, който ще отбележи, че издавам сега, под нарасналото бреме на възрастта, след толкова години, проспани в безмълвието на забравата, едно произведение, сухо като лико, лишено от въображение, с неиздържан стил, с оскъдно съдържание, без всякаква научна и познавателна стойност, без цитати по полетата на страниците и анотации в края на книгата, когато виждам как други книги, макар и от повествователен и светски характер, са изпълнени със сентенции на Аристотел, на Платон и на множество други философи, които карат читателите да ахкат от възхищение и да смятат авторите им за хора начетени, учени и красноречиви? А има ли нужда да се казва какво става, когато в тези книги се цитира Светото писание? Няма съмнение, че читателите ще отсъдят с какво авторите на тези трудове не падат по-долу от свети Тома и от други първоучители на църквата и че показват такава изумителна изобретателност, която им позволява в един ред да опишат похождение на безпътен любовник, а на следния ред да ви поднесат откъс от християнска проповед, която изпълва душата ви с удоволствие и наслада, когато я четете или слушате. Читателят не ще намери подобно нещо в книгата ми, тъй като аз нямам какво да отбележа по белите полета, нито пък мога да прибавя нещо в края й, а освен това не зная по какви автори се водя в разказа си, поради което не съм в състояние да дам в самото начало на труда си, както всички правят, азбучен списък, който да започва с Аристотел и да завършва с Ксецофонт, Зоил или Зевкис, макар единият от тях да не е бил нещо повече от злоезичник, а другият — художник. В книгата ми ще липсват също начални сонети или поне сонети, написани от херцози, маркизи, графове, епископи, благородни дами или именити поети, макар и да зная, че лесно мога да ги намеря, стига да помоля за това двама или трима мой приятели занаятчии, които ще съчинят сонети, по-хубави от тези на много най-известни поети на Испания. С една дума, сеньоре и приятелю мой — добавих аз, — решавам Дон Кихот да остане заровен в архивите си в Ла Манча, докато небето не изпрати човека, който ще го украси с всичко това, което сега му липсва. Аз се чувствувам неспособен да се справя с тази задача поради оскъдните си познания и недостатъчно образование и защото съм ленив по природа и ме мързи да търся автори, които да кажат неща, които сам мога да кажа и без тяхна помощ. Поради тези именно причини ме намирате тъй загрижен и възбуден. Те, струва ми се, не са маловажни.
Приятелят ми ме изслуша, плесна се по челото, прихна да се смее и каза:
— Ей богу, братко, едва сега съзнавам, че е погрешно мнението, което съм си създал за вас в течение на дългото ни познанство. Мислех, че сте умен и че обмисляте всички ваши действия, но сега виждам, че тези способности са толкова далече от вас, колкото е далече небето от земята. Как е възможно такива дребни и лесно преодолими трудности да смутят зрял ум като вашия, свикнал да се справя успешно с много по-големи затруднения? Вярвайте ми, този смут не се дължи на недостатъчно способности, а на преголяма умствена леност. Искате ли да ви докажа, че съм прав? Напрегнете вниманието си и ще видите, че само за миг ще премахна всички ваши затруднения и ще запълня всички мними празнини, които ви смущават, плашат и възпират да издадете историята на вашия знаменит Дон Кихот; светило и огледало за цялото странствуващо рицарство.
— Кажете — отвърнах аз, като чух думите му, — как[29] смятате да ме извлечете от бездната на страха и да хвърлите светлина в хаоса на моето смущение?
На това той отговори:
— Първата спънка, за която говорите, а именно липсата на начални сонети, епиграми и възхвали, които трябва да бъдат написани от високопоставени и титулувани личности, може да се отстрани, ако си дадете труда да ги напишете сам, след което можете да ги кръстите и да им дадете каквито имена си пожелаете, като ги припишете на отец Хуан Индийски6 или на императора на Трапезунд, за които се разказва, доколкото знам, че са били прочути поети. Но ако те не са били в действителност поети и се намерят педанти и бакалаври, които биха почнали да шепнат зад гърба ви истината и се опитат да ви засегнат, хич не им обръщайте внимание. Дори и да докажат, че сте излъгали, няма да ви отрежат ръката, с която сте написали тези неистини.
А относно нуждата да се цитират в полето на страниците произведенията и авторите, от които ще черпите поговорки и сентенции за вашата история, ще трябва да се постараете да поместите сполучливо някои сентенции и латински фрази, които знаете наизуст или можете без особено усилие да намерите. Тъй например, когато говорите за свобода или робство, ще цитирате „Non bene pro to libertas venditur auroo“9, а в полето на съответната страница ще пишете името на Хораций или на този, който го е казал. Ако ли пък става дума за всемогъществото на смъртта, пишете веднага: „Pallida mors aequo pulsat pede pauperum tabernas, regumque turres“11.
Ако ли пък трябва да споменете нещо за дружелюбието и любовта, които Бог ни повелява да проявяваме към неприятеля си, поровете се в Светото писание, което можете да намерите и без да сте много любознателен, и цитирайте словата не на друг, а на самия Господ-Бог: „Ego autem dico vobis: diligite inimicos vessstros“12.
Ако ли пък се говори за зли помисли, позовете се на Евангелието: „De corde exeunt cogitationes malae“13. Стане ли пък дума за постоянството на приятелите, подръка ви е Катон, който е казал: „Докато си щастлив, много приятели ще имаш, но дойдат ли черни дни, ще останеш сам“. 14
(Това по-горе е с гръцки букви, и понеже нямам гръцки драйвер за под ДОС, нито гръцки синтезатор, го преписвам от бележките в края на книгата. Виктор от http://bezmonitor.com)
С тия латински изречения и с други подобни ще можете[30] да минете за граматик, а да си граматик в
