ваша услуга и за ваше благо, да заговорят за мен самия, но желанието ми да приспособя към случая тоя стар романс за Ланцелот стана причина да узнаете името ми преждевременно. Все пак ще настъпи време, когато ваши милости ще ме призовете и аз покорно ще отговоря на вашия зов, и тогава силата на моите мишци ще покаже готовността ми да ви служа.
Жените, които не бяха свикнали да слушат подобни изблици на красноречие, не отронваха нито дума. Запитаха го само дали желае да закуси.
— Да, хапнал бих нещо — отговори Дон Кихот, — защото, струва ми се, доста съм огладнял.
За нещастие беше петък и в целия хан нямаше нищо друго за ядене освен малко риба от онази, която в Кастилия наричат „абадехо“, в Андалусия — „бакаляо“, а по други места — „курадильо“ или „тручуела“10. Попитаха Дон Кихот дали би взел няколко тручуела, тъй като нямаше нищо друго.
— Щом като има много тручуели — каза Дон Кихот, — все ще може да ми се поднесе една труча11. Все ми е едно дали ще получа осем реала дребни, или една само монета от осем реала. Пък и не е изключено рибките да са по-вкусни от рибите, както телешкото месо е по-крехко от говеждото и ярешкото — по-вкусно от козето. Това всъщност не е от значение, важното е по-скоро да ми дадете да ям, защото войнските усилия и тежкото оръжие мъчно се понасят, без стомахът да е получил своето.
Сложиха му трапеза пред портата на хана, защото там беше хладно, и ханджията поднесе на Дон Кихот порция зле изкисната и още по-зле сварена моруна с парче черен и плесенясал хляб, подобен на доспехите му. Много смешно беше да го гледа човек да яде, защото с подбрадник и забрало,[43] вдигнато на челото, не можеше да тури нищо сам в устата си, а трябваше друг да му поднася и натиква залъците, задача, с която се зае една от дамите. Но тя не успяваше да му даде да пие и изобщо никой нямаше да може да го стори, ако ханджията не бе се досетил да издълбае една тръстикова пръчка и да сложи единия й край в устата на рицаря, а през другия да налива виното. Дон Кихот понасяше всичко това търпеливо, защото в никой случай не искаше да се съгласи да се прережат лентите, които крепяха забралото му. Точно тогава се появи случайно в хана човек, който се занимаваше със скопяване на нерези, и още непристигнал, наду четири или пет пъти тръстиковата си пищялка. Това убеди напълно Дон Кихот, че се намира в прочут замък, че го гощават с акомпанимент на музика, че моруната е пъстърва, хлябът — от чиста пшеница, леките жени — знатни дами, а ханджията — владетел на замък. В този ред на мисли той почувствува задоволство както от взетото решение, така и от първото си излизане от селото. Измъчваше го обаче мисълта, че още не е посветен в-рицарско звание и че не може да се впусне в приключение, без да принадлежи на рицарски орден.
ГЛАВА ТРЕТА,
в която се разказва по какъв забавен начин бе посветен Дон Кихот в рицарско звание
— Преследван от тази мисъл, Дон Кихот прибърза да привърши оскъдната ханджийска вечеря. След като се нахрани, извика ханджията, отдели се с него в конюшнята, падна пред него на колене и му каза:
— Храбри рицарю, не ще се вдигна от мястото си, докато ваша милост не ме удостои с благоволението, за което възнамерявам да ви помоля. Услугата, която ще ми направите, ще ви Покрие един ден със слава и ще бъде от полза за целия човешки род.
— Ханджията, като видя госта си паднал в краката му и като чу тези думи, се слиса и не знаеше какво да прави и какво да продума. Помоли Дон Кихот да се изправи, но той[44] упорито отказваше, докато не изтръгна най-сетне уверение, че молбата му ще бъде изпълнена.
— Като познавам вашето голямо великодушие, не можех и друго да очаквам — отвърна Дон Кихот. — Услугата, която поисках и която вие с вашата обичайна щедрост обещахте да изпълните, се състои в това, че утре сутрин ще трябва да ме посветите в рицарско звание. Тази нощ ще бдя над оръжието си в параклиса на вашия замък и утре, както вече казах, ще се сбъдне това, за което толкова много жадувам. Така аз ще придобия право да търся по четирите краища на света приключения в закрила на нуждаещите се, което е едно от задълженията както на цялото рицарство, така и на всички подобни на мен странствуващи рицари, които се стремят от все сърце към подобни подвизи.
Ханджията, както вече се каза, си падаше малко шегобиец и си беше дал донякъде сметка за това, че гостът му е умопобъркан. След като го изслуша докрай, той се убеди напълно в своето предположение и за да има на Какво да се смее през нощта, реши да изпълни молбата на нашия рицар; и тъй, той каза на нашия рицар, че желанието и молбата му са напълно разумни и че подобни намерения са присъщи и естествени за всички по-лични рицари, към които той по вид и юначна външност принадлежи. Той сам се бил посветил на млади години на това почетно поприще и странствувал по различни краища на света, като търсел приключения, без да пропусне да посети Лос Перчелес край Малага, предградието Риаран, Компас в Севиля, Асогехо в Сеговия, Оливера във Валенсия, Рондиля в Гранада, крайбрежието на Сан Лукар, Потро в Кордова, ханчетата при Толедо и много други места, където изпитал бързината на нозете си и ловкостта на ръцете си, вършил беззакония, прелъстявал вдовици, обезчестявал девойки, измамвал малолетни, като Прославил името си в почти всички съдилища и затвори на цяла Испания. Прибрал се най-сетне в този свой замък, за да заживее на своя и на чужда сметка, като приютявал в него всички странствуващи рицари, без разлика какво е тяхното звание и потекло, единствено от любов към тях и за да им даде възможност да поделят с него парите си в замяна на добрите му чувства. Обясни му също така, че в този замък няма параклис, където би могъл да бди над оръжието си, тъй като съществуващият преди бил съборен, за да бъде преустроен. Но в случай на нужда — той знаел това от собствен опит — допускало се да се бди навсякъде, като тази нощ гостът можел да бди над оръжието си в един вътрешен двор на замъка. На следния ден, с божия воля, при спазване на предвидения за случая ритуал, щял да бъде посветен в рицарско звание, за да стане рицар, и то такъв, какъвто друг няма по света.
Запита го дали носи пари. Дон Кихот му отговори, че няма нито стотинка, защото той не бил чел в нито един рицарски роман странствуващите рицари да носят пари със себе си. Тук ханджията му каза, че се лъже: ако в книгите не се споменава нищо по този въпрос, то е, защото авторите им не са сметнали за нужно да пишат изрично, че е естествено и необходимо да се носят пари и чисти ризи, така че не може да се допусне, че те не са ги носили със себе си. Напротив, той знае от напълно сигурен източник, че всички странствуващи рицари, за които тъй подробно говорят книгите, са носили пълни кесии за всеки случай, а освен това и ризи и кутия, пълна с мехлеми, с които те лекували своите рани, защото не винаги из полетата и пустините, където се сражавали и бивали ранявани, са намирали кой да ги лекува, освен ако са се радвали на приятелството на някой мъдър вълшебник, който им се притичвал на помощ, пращайки по въздуха, на някой облак, девойка или джудже с шишенце с чудотворна вода. Достатъчно било да изпият само една капка от тази вода и незабавно изчезвали всички рани и страдания. Те отново се чувствували така здрави, сякаш никога от нищо не били страдали. Но при липса на такива вълшебни средства рицарите в миналото смятали за напълно уместно оръженосците им да носят със себе си пари и други необходими неща, като например мехлеми и бинтове. Ако ли пък случайно тия рицари нямали оръженосци (което се случвало много рядко), те самите носели всички тези неща в много малки дисаги, прикрепени по такъв грижлив начин към задната част на седлото, че всеки можел да си помисли, че това не са дисаги, а някакъв скъпоценен предмет; защото за странствуващите рицари не било допустимо да носят дисаги освен при подобни изключителни обстоятелства. Ето защо той го съветва, а дори може и да му заповяда, като негов кръстник, какъвто много скоро ще стане, да не пътува отсега нататък без пари и без споменатите вещи. Той сам щял да се увери колко голяма полза ще му принесат тези вещи, когато най-малко се надява.[46]
Дон Кихот обеща да изпълни най-точно съветите и веднага след това получи заповед да пристъпи към бдението на доспехите в големия двор, който се намираше отстрани на хана. Дон Кихот събра всичките си доспехи, постави ги в едно каменно корито до кладенеца и въоръжен с копие и щит, започна с голямо достойнство да се разхожда пред тях. Точно в тоя час нощта започна да се спуска над хана.
Ханджията разказа на пътниците в хана за лудостта на госта си, за това, че той сега бди над доспехите си и че утре очаква да бъде посветен в рицарство. Учудени от такава странна лудост, всички отидоха да му се полюбуват отдалеч и видяха как нашият рицар ту се разхождаше спокойно пред кладенеца, ту опрян на копието си, се взираше в доспехите си, без да откъсва за дълго поглед от тях. Настъпи нощ, но луната светеше тъй силно, че можеше да съперничи със слънцето, което й заема светлината си, така че всяко движение на новия рицар можеше да се види от всички. По едно време на един от мулетарите му хрумна
