сега прелестната Дулсинея дел Тобосо, за която съм извършил, върша и ще извършвам рицарски подвизи, по-славни от всички, които са станали, стават и ще станат по света.
Селянинът отговори:
— Забележете, ваша милост, че аз, бедният грешник, не съм нито дон Родриго де Нарваес, нито Мантуанският маркиз, а съм Педро Алонсо, ваш съсед, а ваша милост не сте нито Балдуин, нито Абиндараес, а почтеният идалго сеньор Кихана.
— Аз зная кой съм — възрази Дон Кихот — и зная, че мога да бъда не само един от тези, които споменах, но и дванадесетте перове на Франция6 и деветимата мъже на Славата7 наведнъж, защото подвизите, които те са извършили всички заедно и всеки от тях поотделно, не могат да се сравнят с моите.
С тези и други подобни разговори стигнаха привечер в селото, но селянинът изчака да се мръкне, за да влязат по тъмно, защото не искаше хората да видят идалгото в такова жалко състояние. Когато настъпи часът, който той сметна за удобен, влезе в селото и стигна до къщата на Дон Кихот, в която цареше тревога. В тоя час там се намираха свещеникът и селският бръснар, големи приятели на Дон Кихот, които разговаряха с икономката. Тя говореше разпалено:
— Какво мисли ваша милост сеньор лиценциат8 Педро[59] Перес — така се казваше духовникът — за нещастието, което сполетя моя господар? Минаха вече три дена9 и никаква следа от него, от крантата, от щита, копието и доспехите му. О, горката аз! Все си мисля, че проклетите рицарски романи, които постоянно четеше, са объркали ума му. И в това съм толкова сигурна, колкото и че съм се родила и че ще умра. Спомням си сега, че съм го чувала често да си говори сам на себе си, че желае да стане странствуващ рицар, за да търси приключения по света. Дано вдън земя потънат всички тези книги, които погубиха най- изтънчения ум на цяла Ла Манча! Племенницата, каза същото и дори нещо повече:
— Знаете, сеньор маесе Николас — така се наричаше бръснарят, — че много пъти се е случвало на моя сеньор вуйчо да чете непрекъснато два дена и две нощи тези проклети книги за злополучни приключения и след това да захвърли книгата, да хване меча и да почне да сече с него стените. По-късно, премалял от умора, казваше, че е убил четири великана, високи колкото четири кули, и че потта, която тече от него, е кръв от раните, получени в сражението. След като изпиеше цяла стомна студена вода, той се ободряваше, успокояваше се и твърдеше, че тази вода е скъпоценна течност, доставена му от мъдреца Ескифе, велик магьосник и негов приятел. Вината е само моя, че не съобщих навреме на ваши милости за безумствата на моя сеньор вуйчо, за да вземете мерки, та да не стигаме до това, което сега де случи. Щяхте да изгорите всички тия проклети книги, защото много от тях-заслужават да бъдат хвърлени в огъня като еретически.
— И аз съм на това мнение — каза свещеникът — и ви давам думата си, че не ще изтече утрешният ден, преди да бъдат предадени на аутодафе и тържествено изгорени книгите, за които говорим. Нека те не предизвикат и други, които биха ги прочели, да извършат това, което добрият ми приятел вече е извършил.
Селянинът и Дон Кихот подслушаха целия този разговор. Така селянинът разбра от какво естество е страданието на съседа му и се обади на висок глас:
— Отворете, ваши милости, на сеньор Балдуин и на сеньор маркиз де Мантуа, който се връща тежко ранен, а също и на сеньор мавъра Абиндараес, който води пленен храбрия Родриго де Нарваес, алкайд на Антекера.
Като чуха този глас, всички наизлязоха. Едните разпознаха[60] своя приятел, а другите своя господар и вуйчо и се спуснаха да го прегърнат, макар и да не беше още слязъл от магарето, защото не беше в състояние да го направи. Той им каза:
— Чакайте да ви обясня. Връщам се тежко ранен по вина на моя кон. Отнесете ме в леглото ми и нека бъде повикана, ако е възможно, мъдрата Урганда, за да се погрижи за мен и ми излекува раните.
— Ето на, вижте, че за зла беда — рече икономката — сърцето ми вярно е подсказвало, че нещо не е в ред с господаря. Влезте, ваша милост, и бъдете добре дошъл, че и да не дойде тази Урганда13, все ще успеем да ви излекуваме. Проклети да са, сто пъти проклети, казвам аз, тези рицарски книги, които ви докараха до това състояние.
Сложиха го веднага да легне и потърсиха раните му, но не намериха нито една. Той им обясни, че е паднал от коня си Росинант и е натъртил цялото си тяло по време на сражение с десет от най-дръзките и най-свирепи великани, които могат да се срещнат по света.
— Аха! — възкликна свещеникът, — За великани се говори! Кълна се в светия кръст, че всичко ще изгоря утре, преди още да се е мръкнало.
Зададоха на Дон Кихот хиляди въпроси, но той не отговори на нито един от тях. Поиска само да му дадат да яде и да го оставят да спи, защото от това се нуждаел най-много. Изпълниха желанието му, а свещеникът се осведоми най-подробно от селянина за това как е намерил Дон Кихот. Селянинът му разказа всичко, като не пропусна да спомене и всички безсмислици, които Дон Кихот бе изрекъл на самото място и по пътя към селото. Този разказ затвърди още повече у лиценциата решението да изпълни онова, което още на следния ден извърши: повика приятеля си, бръснаря маесе Николас, и заедно с него отидоха в дома на Дон Кихот.[61]
ГЛАВА ШЕСТА,
за забавното и основно претърсване, което извършиха свещеникът и бръснарят в библиотеката на знаменития идалго
Дон Кихот спеше още. Свещеникът поиска от племенницата ключовете на стаята, където се намираха злополучните книги, и тя му ги предаде с най-голяма готовност. Влязоха в стаята всички заедно, включително и икономката, и намериха повече от сто големи и добре подвързани тома и други по-малки. Щом ги съгледа, икономката напусна бързо стаята и се завърна след малко със съд светена вода и китка за ръсене.
— Ето, ваша милост сеньор лиценциат — каза тя, — поръсете тази стая, защото тук може би витае някой от многото магьосници, скрили се в тези книги, които могат и да ни омагьосат, за да си отмъстят за намерението ни да ги унищожим.
Свещеникът се разсмя, развеселен от простодушието на икономката, поръча на бръснаря да му подава една по една книгите, за да прегледа тяхното съдържание, защото между тях може да се случат и произведения, които да не заслужават пламъците на кладата.
Свещеникът и бръснарят събират рицарските романи и ги изхвърлят през прозореца в двора. —
ГЛАВА СЕДМА
Второто излизане на нашия добър рицар Дон Кихот де Ла Манча
В този миг проехтя гласът на Дон Кихот, който започна да вика с все сила:
— Елате насам, храбри рицари! Тук трябва да покажете силата на вашите мишци, иначе придворните рицари ще отнесат лаврите на турнира.[62]
Тези викове и крясъци наложиха да се прекъсне прегледът на останалите книги. Някои твърдят, че поради тази причина отишли в огъня без проверка и преглед „Ла Каролеа“, „Леон, Испанския лъв“2, заедно с подвизите на императора, описани от дон Луис де Авила3, които сигурно се намираха в библиотеката и може би, ако беше ги видял свещеникът, нямаше да получат толкова строга присъда.
Когато всички отидоха при Дон Кихот, той беше станал от леглото и продължаваше да крещи и да бесува, размахвайки меча си на всички страни. Беше съвсем буден, сякаш никога не беше спал. Те го хванаха и го накараха насила да си легне. Щом като се поуспокои малко, Дон Кихот се обърна към свещеника и му каза:
— Няма съмнение, сеньор архиепископ Турпин, че е голям позор за тези, които ние наричаме дванадесетте перове, да оставят току-тъй придворните рицари да спечелят турнира, след като ние, странствуващите рицари, три дни наред побеждавахме.
— Успокойте се, ваша милост любезни приятелю — отговори свещеникът. — Ако Бог даде, всичко ще се
