мисълта да напои мулетата, но за тази цел той трябваше да свали доспехите на Дон Кихот от коритото. Щом като го видя да се приближава, рицарят се провикна гръмко:
— О, който и да си ти, дръзки рицарю, внимавай какво правиш и не докосвай доспехите на най-смелия от всички странствуващи рицари, които някога са препасвали меч. Внимавай, ако не искаш да платиш с живота си за дързостта, която проявяваш.
Мулетарят не обърна внимание на тези слова (по-добре щеше да бъде за него, ако се беше вслушал в тях), а, напротив, хвана доспехите за ремъците и ги захвърли колкото се може по-надалеч. Като видя това, Дон Кихот вдигна очи към небето, отправи мисълта си — както стана впоследствие ясно — към Дулсинея и каза:
— Помогнете ми, сеньора, да отмъстя за тази първа обида, нанесена на това покорно вам сърце. Не ме лишавайте в това първо изпитание от вашето благоволение и покровителство!
И като говореше тези, и други подобни на тях думи, захвърли щита, вдигна с две ръце копието си и удари с него така силно мулетаря по главата, че той се строполи на земята. Още един такъв удар и мулетарят нямаше да има нужда от лекар. След това Дон Кихот събра доспехите си и поднови[47] разходките си със същото спокойствие както преди. Не след дълго, без да знае какво се бе случило (тъй като мулетарят беше още в безсъзнание), дойде друг мулетар, също с намерение да напои мулетата си. И той се опита да махне доспехите, за да освободи коритото. Дон Кихот, без да каже дума и без да се позове на ничия милост, захвърли щита си, дигна повторно копието си и успя, без да го счупи, да разбие главата и на втория мулетар. Шумът привлече всички хора от хана, включително и ханджията. Като ги видя, Дон Кихот взе щита си и сложил ръка на меча си, каза:
О, царице на красотата, смелост и мощ на изнемогващото мое сърце! Настъпи време да обърнете погледа на величието си към своя покорен рицар, който е в очакване на голямото приключение.
Тези думи толкова много въодушевиха Дон Кихот, че дори ако всички мулетари на света се бяха втурнали насреща му, той нямаше да отстъпи ни на една педя. Приятелите на ранените мулетари, като видяха другарите си прострени на земята, започнаха отдалеч да замерят с камъни Дон Кихот, който се пазеше с щита й не смееше да се отдалечи от коритото, за да не остави незащитени доспехите си. Ханджията им викаше да не го закачат, тъй като ги беше вече предупредил, че е луд и че като луд няма да го осъдят, дори и да ги убие всички. Крещеше и Дон Кихот, и то дваж по-силно. Наричаше мулетарите подлеци и предатели, а владетеля на замъка — страхливец и долен човек, който позволява да обиждат в замъка му странствуващите рицари, и се заканваше, че люто би си отмъстил за подлостта му, ако беше вече посветен в рицарско звание.
— А вас, нищожна и долна сган, презирам. Хвърляйте камъни, настъпвайте, нападайте и обиждайте ме колкото можете повече. Скоро ще платите за глупостта и безсрамието си.
Гласът му бе изпълнен с толкова жар и решителност, че вдъхна ужасен страх на нападателите. Поради това, пък и благодарение на увещанията на ханджията, мулетарите престанаха да го замерват с камъни, а Дон Кихот позволи да приберат ранените, след което той все така величествено и невъзмутимо поднови бдението над доспехите си.
Тези шеги на госта не се понравиха на ханджията и той реши да съкрати бдението и да го посвети в пустото рицарско звание, преди да се случи и друго нещастие. Приближи се до него, извини му се за нахалното държане на тези прости хора, за което той не носел никаква вина. Изказа задоволството си, че ги е наказал справедливо за дързостта им. Обясни му, както и преди го беше вече сторил, че в този замък няма параклис и че за обреда, който трябваше да се изпълни, всъщност не е и нужен параклис. Цялата церемония по посвещаването се свеждала, доколкото се простирали неговите сведения за рицарския ритуал, до удар с ръка по тила и със сабя по гърба и че той можел да извърши това дори и сред полето. Що се отнася до бдението над доспехите, Дон Кихот си бил вече изпълнил задължението, тъй като два часа бдение били достатъчни, а той бил бдял повече от четири. Дон Кихот повярва на думите на ханджията и заяви, че е готов да му се подчини веднага, стига всичко да стане във възможно най-кратък срок, защото, ако го нападнат отново и той е вече посветен в рицарство, не възнамерява да остави жив човек в замъка с изключение на тези хора, които владетелят на замъка му заповяда да пощади и над които ще се смили от уважение към него.
Уплашен от тези думи, пресметливият хазаин отиде да донесе тефтера, в който си записваше колко слама и ечемик дава на мулетарите. След това се върна отново при Дон Кихот, придружен от едно момче, което държеше в ръка парченце свещ, и от двете млади жени, за които се говори вече по-преди. Ханджията заповяда на Дон Кихот да коленичи и се престори, че чете набожно от тефтера някаква молитва. По средата на четенето вдигна ръка и го плесна силно по врата, а веднага след това го удари и здраво с шпагата по гърба, без да престане да цеди през зъби молитвените слова. След този обред заповяда на една от споменатите дами да му препаше шпагата. Тя изпълни нареждането много естествено и с голяма сдържаност, защото такава беше необходима, за да не избухне човек в смях по време на церемонията. Само подвизите на новия рицар, които те бяха видели с очите си, ги караха да сдържат смеха си. Почтената сеньора му препаса шпагата и каза:
— Нека Господ не ви лиши от своята милост и да ви отрежда само успехи в сраженията!
Дон Кихот я попита как се казва, за да знае отсега нататък кому да се чувствува задължен за оказаното благоволение,[49] тъй като възнамеряваше да й се отплати с част от славата, която щеше да спечели благодарение на силните си мишци. Тя отговори много смирено, че се казва Ла Толоса, че е дъщеря на един шивач, по скоро кърпач, от Толедо и че живее там, в търговския квартал Санчо Биенайя. Тя добави, че където и да се намира, ще бъде готова да му служи и да го смята за свой господар. Дон Кихот я помоли, от любов към него, да му направи удоволствие и прибави към името си „доня“, като отсега нататък започне да се нарича доня Толоса2. Тя му обеща. Другата дама му постави шпората, произнесе почти същите думи, които беше изрекла преди това дамата на шпагата. Дон Кихот я попита и нея как се казва и тя му отговори, че името й е Ла Молинера3 и че е дъщеря на един порядъчен мелничар от Дитекера. Нашият рицар помоли и нея да си прикачи към името „доня“ и да се нарича отсега нататък доня Молинера, като й предложи своите услуги и благодарности.
След като невижданият дотогава обред бе извършен на бърза ръка, Дон Кихот пожела час по-скоро да се качи на коня си и да потегли на лов за приключения. Оседла Росинант, възседна го, прегърна домакина и за да му изкаже благодарността си за посвещаването в рицарско звание, му изприказва толкова странни думи, че мъчно би се удало на човек да ги възпроизведе. Ханджията, за да го отпрати час по-скоро, отговори на думите му с не по-малко високопарни, макар и по-кратки слова, и без да му поиска нито грош, го пусна да си върви по живо, по здраво.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА,
в която се разказва какво се случи на нашия рицар, след като напусна хана
Зазоряваше се, когато Дон Кихот излезе от хана толкова доволен, бодър и щастлив от посвещаването си в рицарство, че радостта му бликаше от всички негови пори и се предаваше дори на коня. Спомни си обаче за съветите на домакина относно тъй необходимите неща, които трябваше да носи със[50] себе си, на първо място пари и ризи, и реши да се завърне у дома, за да се запаси с всичко и си избере освен това и оръженосец, като имаше предвид един свой съселянин и съсед, беден и с тежко семейство, но твърде подходящ за оръженосец на служба при рицар. Обладан от тази мисъл, подкара към селото си Росинант, който сякаш отгатна намерението на господаря си и запрепуска с такава охота, че краката му сякаш не допираха земята.
Не беше извървял много път, когато изведнъж, откъм една гъста гора вдясно по пътя, му се стори, че чува слаб вик, подобен по-скоро на стон. Щом го чу, каза:
— Отправям благодарност към небето, за милостта, която проявява към мен, като ми предлага тъй скоро случай да изпълня това, което дължа на рицарското си звание, и да събера плодовете на добродетелните си намерения. Няма съмнение, че така може да стене само някой нещастник или някоя нещастница, човек, който се нуждае от моята помощ и подкрепа.
Дръпна юздите на Росинант и го отправи към мястото, откъдето му се струваше, че идват виковете. Едва навлязъл в гората, видя една кобила, вързана за един дъб, докато за друг беше вързано голо до кръста
