type='note'>12.
Както и да дефинираме Аза, той винаги е нещо различно от Егото. Макар по-пълното разбиране на Егото да ни отвежда към Аза, Азът е нещо по-всеобхватно, тъй като включва познаването на Егото, следователно го превъзхожда. И както Егото е известно познание за Аза, така Азът е познание за Егото, което обаче не се усеща като по-обхватно или по-висше Е го, а като негово отрицание, не-Его (Nicht Ich).
Тези размисли не са чужди и на автора на „Deutsche Theologie“13: „Всяка твар, за да осъзнае това съвършенство, трябва първо да загуби всяка твароподобност (Geschopfesatr), образ (Etwasheit) и Аз.“ Ако приемем, че в мен има нещо добро, то иде или от заблудата, че е мое, или — че съм Добър. Това винаги е признак на несъвършенство или на лудост. Ако имах съзнание за истината, щях да съзнавам, че не съм Добър, че доброто не е от мен и не е мое. Човек казва: „Какъв глупак съм, заблуждавах се, че съм аз, а разбирам, че е и наистина е бил Бог.“
Достатъчно време отделихме на същината на просветлението. Настъпването на сатори се интерпретира и формулира като пробив на съзнанието, ограничено от Его-формата под формата на Егоподобния Аз. Тази концепция отговаря на естеството на Дзен, но и на мистицизма на Майстор Екхарт14. В своята проповед „Благословени са низшите духом“ Майстора казва: „Когато идваш от Бога, всичко ти казва: «Има Бог!» Но това не ме направи блажен, защото така съзнавам, че съм твар. Ала в миг на пробив15, когато поискам да остана празен по Божията воля и празен също от тази Божия воля и от всичките негови дела и дори от самия Бог — тогава съм повече от всички твари, защото не съм нито Бог, нито твар: аз съм това, което съм и което ще пребъда! Внезапна сила ме разтърсва и ме издига над всички ангели. И в този полет тъй съм богат, че дори Бог е нищожен за мен, въпреки всичките му Божии дела; защото в този пробив аз съзнавам кое е общото между Бога и мен. Тогава съм това, което бях16, не ставам нито повече, нито по-малко, и съм неподвижното същество, което движи всичко. Тогава Бог не съществува в човека, защото човекът чрез своята нищета си възвръща изначалната същност.“
Тук Майстора описва едно изживяване сатори, освобождаване на Егото чрез Аза, обогатено с Буда-природа или божествената вселенност. Скромността на учен ме кара да се въздържа от метафизични постулати и ме насочва към онази промяна в съзнанието, която може да се изживее, ето защо разглеждам сатори като психологически проблем. За всеки, който не споделя или не разбира тази гледна точка, „обяснението“ ми ще бъде само низ от празни думи. Той не ще бъде в състояние да се опре на тези абстракции като мост към фактите или, с други думи, да разбере как ароматът на разцъфналите лаврови дървета (119 стр.) или извития нос (114 стр.) могат да предизвикат такава значителна промяна на съзнанието. Разбира се, най-просто би било да причислим тези истории към вълшебния свят на приказките или, ако приемем фактите такива, каквито са, да ги отхвърлим като примери за самозаблуда. ( Тук някои охотно биха използували израза „самовнушение“ — този трогателен бял слон от арсенала на духовните несъответствия!) Едно сериозно и отговорно изследване на странните явления не бива просто да подмине тези факти. Разбира се, никога не можем със сигурност да определим дали дадено лице е наистина „просветлено“ или „спасено“, или просто си е въобразило това. Не разполагаме с критерии. Нещо повече — добре знаем, че една въображаема болка често пъти е по-осезаема от така наречената действителна болка, тъй като се съпътства от морално страдание, причинено от мрачното чувство на тайно самообвинение. Следователно не става дума за действителен факт, а за духовна реалност, с други думи, за психична проява на явлението, известно като сатори.
Всичко, което се случва с духа е картина и въображение. Иначе не би имало осъзнаване и осезаемост на проявата. Самото въображение е психична проява, затова е твърде несъществено дали ще наречем едно просветление реално, или въображаемо. Човекът, който е изпитал просветление или твърди, че го е изпитал, във всеки случай смята себе си за просветлен. Какво мислят другите за това, не оказва никакво влияние върху неговото изживяване. Дори да излъже, лъжата му ще е факт от неговия духовен живот. Ако приемем, че всички случки, които откриваме в религиозните текстове, са съзнателни измислици и преиначавания, ще можем да направим интересно психологично наблюдение върху съществуващите вече подобни лъжи с помощта на същия научен инструментариум, който се използва при обяснение на психопатологията на халюцинациите. Съществуването на едно религиозно движение, занимавало много блестящи умове в продължение на дълги векове, е достатъчна причина да се опитаме поне да подложим такива явления на научно тълкуване.
По-горе зададох въпроса: съществува ли на Запад нещо подобно на сатори? Ако изключим откровенията на нашите западни мистици, на пръв поглед няма да открием нищо, което да го наподобява дори в най-малка степен. Нашият начин на мислене не допуска възможността да съществуват степени в развитието на съзнанието. Самата мисъл, че съществува огромна психологическа разлика между съзнаването за съществуването на даден обект и „съзнанието за съзнаването“ на даден обект, ни отвежда до тънкост, която е почти недоловима. Човек едва ли би се наел да възприеме подобен проблем толкова сериозно, че да отчита и психологическите дадености при поставянето му. Характерно е, че поставянето на този и други подобни въпроси по правило възниква не в резултат на някаква интелектуална потребност, но там, където съществува, то почти винаги се корени в примитивната религиозна практика. Йогизмът в Индия и будизмът в Китай са дали сила на мотивацията на тези опити за освобождаване от оковите на определено състояние на съзнанието, възприемано като недостатъчно съвършено. Що се отнася до мистицизма на Запада, то неговите текстове са пълни с наставления за това, как човек може и трябва да се освободи от Аза си (Ichhaftigkeit), та чрез знанието за своето съществуване да се издигне над него и да постигне вътрешния (богоподобния) човек. Руйсбрьок използва образ, познат и на индийските философи — дърво, обърнато с корените нагоре17: „И той трябва да се изкачи на дървото на вярата, растящо надолу, защото в главата Божия са неговите корени“18. Руйсбрьок също като йога казва: „И ще бъде човек свободен и без представи, свободен от всички привързаности и празен от всички същества“19. Той трябва да е чист от похот и страдание, от облага и загуба, от въздигане и падение, от грижа за другите, от радост и страх и да не търси опори в себеподобните20. Именно в това се състои единството на съществуването. Това означава „да си обърнат навътре“. Това означава, че „дълбоко в сърцето си човек е обърнат навътре, може да усети и разбере съкровените дела и съкровените думи на Бога“21. Това ново състояние на съзнанието, произтичащо от религиозната практика, се характеризира с факта, че външните неща не влияят вече на Егоподобното съзнание, откъдето се е стигнало до реципрочност, но празното съзнание е отворено за друго влияние. Това „друго“ влияние вече няма да се възприема като собствена дейност, а като дело на едно не-Его, чийто обект е съзнанието22. Сякаш субектът — персонаж на Егото, е завладян или превзет от друг субект, заместил Егото23. Точно това добре известно религиозно изживяване е описано от свети Павел. Става дума безспорно за ново състояние на съзнанието, постигнато посредством цялостния процес на религиозна трансформация.
Би могло да се възрази, че е променено не съзнанието само по себе си, а само съзнанието за нещо, също както когато човек прелиства страница от книга и съзира друга картина със същите очи. Боя се, че тази концепция е не друго, а условно тълкуване, тъй като не съответства на фактите. На практика различни са не само описваната картина и обектът, а по-скоро — трансформацията, която настъпва в резултат от драматични конвулсии. Изтриването на една картина и заменянето и с друга е доста обичайно явление, лишено от атрибутите на трансформация. Не че се вижда различно, а човек вижда по различен начин. Сякаш обсегът на виждане е обогатен с ново измерение. Когато учителят пита: „Чуваш ли ромона на потока?“, той очевидно има предвид нещо по-различно от обичайното „чуване“24. Съзнанието прилича на възприятието и също като него е обект на условия и ограничения. Например на различни етапи съзнанието може да обхваща, повърхностно или в дълбочина, по-тясна или по-широка област. Тези различия в степените често пъти са различия на характера, тъй като изцяло зависят от развитието на личността, т.е. от природата на възприемащия субект.
