На неуморния борец за мир, председателя на Съвета на отбраната, четирикратния герой на Съветския съюз, герой на социалистическия труд, кавалер на висшия военен орден „Победа“, лауреат на Международната Ленинска награда „За укрепване на мира между народите“, блестящ автор, маршал на Съветския съюз Леонид Илич Брежнев посвещава настоящия си скромен труд
Авторът
КАК СТАНАХ ОСВОБОДИТЕЛ
Партията е нашият кърмчия...
Централният комитет на партията взе решение рязко да се повиши производството на селскостопанска продукция. И се заеха сума умни глави да мислят как да се претворят решенията на партията в дела. Мислеше и първият секретар на нашия областен комитет. А заедно с него мислеха и вторите секретари, и третите секретари, мислеха съветниците, консултантите и референтите.
Честно казано, задачата е простичка. Климатът у нас, в Украйна, е досущ като във франция. Черноземът ни е цял метър дебел. Мазен чернозем, като нищо можеш да го мажеш на хляба вместо масло. Тракторите в колхозите ни чет нямат, а агрономите са още повече. Но работата е там, че полза от рекордните реколти ние нямаме никаква! Нищо от тях не ни влиза в джоба! Съгласи се, че другояче не може и да бъде. Ако за нашия труд ни даваха поне десет процента от това, което сме произвели, за нула време да бяхме забогатели. По-богати и от чиновниците, дето ни пишат инструкциите, щяхме да станем. Да, ама това е неравенство, социална несправедливост. Освен туй, ако наистина ни пуснеха по десет процента, щяхме да затрупаме страната с жито и да се получи свръхпроизводство. Не, по-добре е да не си доядеш, отколкото да преядеш. Затова партията реши рязко да увеличи селскостопанското производство, ама така, че ние, селяните, да нямаме сметка от това.
Дълго мисли нашият секретар на областния комитет, И най-сетне измисли. А може някой да му е подсказал: „Торове!“
Бива. Решиха да увеличат производството на торове в местния химкомбинат. Комбинатът дава продукцията си на държавата, но ако се разкрият резерви, ако се икономисат суровини и енергия, ако се работи ударно, тогава... В химкомбината свикаха митинг. Тръбачите издуват бузи, тръбите лъщят, вятърът развява червените байраци, работническата класа държи речи. Речено — сторено. Цяла зима икономисваха. А на 22 април излязоха на трудов съботник и произведоха хиляди тонове тор от икономисаните суровини. По решение на митинга всички тези скъпоценни тонове трябваше да се раздадат безплатно на околните колхози. Нека има реколта! Нека разцъфти родината като пролетна градина. Пак засвири химни оркестърът, пак се държаха речи. Столични кореспонденти зашетаха с апарати, а вечерта за химкомбината ни и по радиото говориха, и по телевизията го показаха. Секретарят на областния комитет пък изпрати рапорт, а вестниците взеха да го хвалят и настойчиво да препоръчват на останалите да възприемат челния опит. Всички химкомбинати в страната тържествено се заклеха също да се заловят да икономисват и да повишат реколтата със спестените суровини.
Отминаха трудовите празници — след тях се заредиха делниците. На другата сутрин от химкомбината се обадиха право в областния комитет: какво да правим с торовете? Всички резервоари са пълни с надпланова продукция. Ако тя не се извози незабавно, комбинатът ще престане да работи. Той е като крава, трябва да се дои навреме. Производството не бива да се прекъсва — за такова нещо премии не се получават. Надплановата продукция не може да се даде и на държавата — не са запланирани железопътни цистерни за извозването й. А в комбината в това време пристигат нови суровини — тях къде да ги дяват?
От областния комитет се обадиха в районните комитети, оттам — в управите на колхозите: вземайте си подаръка, хем по-бързичко.
Новината, че на колхоза ни безплатно са му отпуснали 150 тона течни торове, не зарадва нашия председател, не го развесели. Заповядано му е да си вземе подаръка в срок от 24 часа, и толкоз. А в колхоза ни имаше седемнайсет камиона, от тях -три цистерни. С едната возехме мляко, с другата — вода. За превозване на торове май не са подходящи. Оставаше само една Цистерна — за бензин. Това беше съвсем старо камионче, ГАЗ-51, от ония, дето вратите им бяха не железни, а от шперплат. До града са 73 километра. Като се има предвид състоянието на нашите пътища, това означаваше пет часа за отиване и пет за връщане. Цистерната побираше тон и половина. А шофьор на този камион бях аз.
— Слушай, Витя — ми казва председателят. — Ако не спиш 24 часа, ако акумулаторите на твоята таратайка не се скапят, ако радиаторът не гръмне от парата, ако не ти заяде скоростната кутия, ако не затънеш в калта, за едно денонощие ще направиш два курса и ще докараш три тона. Но ти за 24 часа трябва да направиш не два курса, а сто!
— Ясно — рекох
— Има и още нещо — казва той. — Зле сме с бензина. За три курса, то се знае, ще ти дам бензин, а останалите деветдесет и седем ги направи както знаеш. Ако щеш, със задника си го тикай твоя камион.
— Ясно — рекох.
— На теб разчитам, Витя. Не направиш ли стоте курса — ще ме изволнят.
Това го знаех. Председателя ни никой не го обичаше. Това пък той го знаеше. Натиреха ли го обаче, щяха да пратят още по-лош. Това не го искахме — нещо, което той също го знаеше.
— Всичко ли е ясно?
— Не, не всичко. Да речем, че направя сто курса... без гориво, ама тия торове къде да ги дяна?
Председателят хвърли озадачен поглед към широкия колхозен двор. Наистина, къде? Ленин взел, че се родил през април, затуй надплановата продукция се произвежда на ленински съботници именно през април. Кога трябва да се тори земята с въпросния подарък, не бяхме съвсем сигурни, но във всеки случай не през април. Тогава къде ще я държим? 150-те тона воняща отровна течност?
— Виж какво — казва ми председателят, — тръгвай веднага за града и виж какво правят хората. Да не мислиш, че партията само нас ни е насадила на пачи яйца? Другите колхози имат същия проблем на дневен ред. Гледай какво ще правят хората и прави същото. В нашата област все ще се намери някоя умна глава, която да реши гатанката. Нашенци са талантливи хора. Желая ти успех — и без победа да не се връщаш. Не победиш ли, ще ми откъснат главата, а аз ще откъсна твоята. В това не се съмнявай.
Че аз да не би да съм се съмнявал?
Опашката пред комбината е дълга. Камиони от всякакви марки, всякакви на цвят. Едно ги сродява — до един са очукани. Аз колхозните камиони ги познавам от цял километър. Те като просяците инвалиди бият на очи в тълпата. А тук цяло сборище просяци. И ЗИЛ-ове, и техните предшественици — сталинските ЗИС-ове; на един на мотора му пише „Автозавод им. Молотова“, на друг — просто „Горьковский автозавод“ Но всичките са мръсни. Работата спори. Чевръсто наливат тоновете в нашите цистерни и затова опашката бързо се скъсява. Само че стават едни чудеса: току-що камионът инвалид си тръгна натоварен, а след малко го гледаш, вече е сколасал да се върне и да се нареди най-отзад. Крила уж няма. Каква е тая пъргавина? Какви са тия скорости? Или специален път са им асфалтирали? Както и да го асфалтират, до най-близките колхози все едно не можеш да стигнеш и да се върнеш за десет минути.
Дойде ми и на мен редът. За две минути ми наляха цистерната догоре. Регистраторът вписа първите тон и половина на родния ми колхоз. Изкарах колата през портала, но вместо към колхоза — лепнах се за бензиновоза пред мен. Каквото той, това и аз. А той прави същото, каквото правят всички: от портала на комбината наляво и надолу към брега на Днепър, пуща маркуча в реката и източва тора в нея. И аз като него. И всички наоколо — също. Десетки курсове, стотици камиони, хиляди тонове. Ширва се по водата петно — ама огромно, — лъщи на слънцето като злато. А риба — свят да ти се завие. Я, колко богат бил Днепър на риба! Докъдето ти стигат очите — сомове по петнайсет-двайсет килограма, щуки с остри муцуни, тлъсти платики. Ако не беше химията, изобщо нямаше да разберем колко богати са реките ни! Да се не нагледаш. Само че нямаме време за любуване на гледката. Работата не чака.
По обед довтаса милиция. Блокираха целия район. Нас, шофьорите, ни скупчиха на едно място. Пристигна черна „Волга“. Във „Волга“-та голям началник, с чанта. Затиска си носа с кърпичка. И има защо: вонята от тоя тор те блъска в носа като чук, иде ти да си купиш кърпичка и да си затиснеш носа. Покрай големия началник се завъртя един по-дребен началник, също с чанта, също с „Волга“, само че неговата
