Росен Стойнев
Ушите на желанието
Верю Матин не можа да повярва на извивката на ухото си, когато му съобщиха новината. Никога не бе чувал по-абсурдно нещо през живота си. А бе живял много за 73-те си адамови години. Дори, както казваше, беше живял повече отколкото жив човек може да изтърпи, а мъртвия да повярва. Ето защо когато му рекоха, че в селото ще идват двамина — мъж и жена, да увиват в платно реката, течаща кротко около къщите и през годините му, Верю Матин не повярва. Не че беше мъртъв. Не. Просто не му достигна вяра. Но се оказа истина. В ранната, неначената за сътворение от слънцето утрин в селото с грозно ръмжене нахлуха камиони и една лека кола, разпукаха тишината като джам и я прогониха из джендемите. И селото разбра — от тук нататък ще се случват случки небивали. От камионите заслизаха хора, подплашиха гъските, мотаещи се по мегдана, и те хукнаха с крясък да разправят на останалата живинка. Скоро се досетиха и кучетата, лаещи обещанията си към стопаните за мирен ден, овцете и кравите отцедиха последната капка мляко на съня в зениците си проблейвайки, та селото се огласи от животинския хор на протеста. Събудиха се и хората. Излязоха от къщите. Струпаха се около вонящите на нафта машини и ги заоглеждаха. Жените по сврачи любопитно се катереха по каросериите, надничаха в тях и търсеха. Търсеха скрити станове. „Зер, да покриеш с платно реката ти трябва стан небесен на бой или безбройни станове, като желанията в очите на дете“ — мислеха си те без да знаят, че безсмислието може да се изтъче само.
Верю Матин също се запъти да види навалицата. Навалицата от своя страна го видя и се отдръпна да мине. Застана той до камионите и заоглежда. Ненадейно пред него се изправиха мъж и жена. Мъжът заговори. Уж разбираемо говореше, ама езика му бягаше, сякаш се срамуваше от извивката на родното. Верю позна в него речта на ония, които напущат родните си места и дълго не говорят с изначалното слово, а кога понечат то се гъне като дяволска опашка и ги удря в небцето. „Прогонил е поддумията си и като няма кой да държи сричките, думата му се е разбягала“ — помисли стареца и се огорчи.
— Казвам се Кристо — рече мъжът, но ръка не протегна. Имам разрешение от властите да извърша грандиозен проект, който ще донесе на селото ви слава.
— Слава ли? — попита Верю Матин. А защо му е? Та то не е войник.
Кристо замълча. Не разбираше. За него славата бе всичко. Тя го разяждаше отвътре.
Старецът се досети и му домъчня. Протегна се и обви в корубата на десницата си една отсрещна ръка, която тежеше като отсечена.
— Не вмъртвявай реката, Ристе — прошепна, а Кристо почувства как кожата от десницата на стареца пълзи нагоре по вените му, пищящи от ужас, покрива с платното на съсирека кръвта, а рибата на сърцето му немощно зевва с клапи да поеме от извора на околния въздух.
Кристо пое въздух със свистене и се отдели от Верю Матин. Подвикна на жена си нещо на старовремски (или поне така се стори на околните) и тръгна към кметството. Тълпата пошумя кратко и изчезна като трохи хляб в погледа на гладен.
През дневната жега не се случи нищо особено. Следобеда натежа като кърмаческа гръд връз къщите, а маранята ги превърна в люпилни, в която пернатите живинки стояха с изплезена човка по дворищата сврени под навесите. Селяните бяха на полето. Не го увиваха с платно. Копаеха го.
В ранната привечер селото се размърда. Селяните се завърнаха от полето, миха се дълго на рекичката и усещаха как прахоляка, който бяха събирали като пчелици, се смъква от снагите им.
По камионите се накачулиха чужденците и взеха да свалят плата, с който щеше да бъде увита реката. Беше копринен плат. Тънък, син на цвят и се гънеше, като хоро и при най-лекия повей. Жените отново се струпаха около камионите, бутаха се да го допрат, а той се закачваше по нацепените им пръсти, пукаше, сякаш се сърдеше, че „видиш ли, мене царската материя, ме не може ръка всякаква погали, а само длан бяла с гладкостта на детска съвест“, но жените не обръщаха внимание на шепота, а изпълваха въздуха със статичното електричество на докосванията си. Възхищаваха се на ефирността и дълбоко в сърцата си се съгласяваха, че подобна материя те могат изтъка единствено насъне, но естествено на глас обявяваха превъзходството на шаячните си черги. Топовете плат прибраха в кметството, след което разтоварачите се запътиха към къщите в които бяха разквартирувани.
Притъмня. Черно пиле кяфна откъм гората няколко пъти, а след него се обади и незнайно на цвят такова и привика мъжете в кръчмата.
Един по един се заизнизваха те към своето укрепление. Седнаха пред чепатите маси, понесли в гърлата си нетърпение, а в гърдите боязън, че реката може и да загине. Гълчаха, спореха, но утихнаха щом влезе
Верю Матин. Дребната му фигура се насочи към най-близката маса, приседна, удари една едра муха, размаза я, промърмори „прости боже“ и пое донесената му чаша. Селяните заразпитваха вкупом, защо му е аджеба на оня да затлачва с платно реката.
— Защото желанието му има големи уши — отсече Верю, но видя смайването у околните и поясни. — Видите ли — рече — кога някой човек желае силно да направи някое или друго дело, то той и почва да мисли непрестанно за него, демек повтаря си го вътрешно. От честото повтаряне на желанието му се пробиват тъпанчета и му израстват уши, та да чуе волята на стопанина си, а щом едно желание има уши, то е чуло вече и се изпълнява… Всичко зависи от ушите — поклати глава и уши Верю. — За това има желания, дето се изпълняват и дето не.
Селяните не разбраха много-много, но повярваха.
— И сега какво да му отрежеме ушите ли, що ли? — затюхкаха се те.
— Не — възпротиви се старецът — спасението е да имаме по-силно желание от неговото, та да му покарат по-големи уши.
И зажелаха както само мъже могат.
Напъваха се вътрешно да повикат желания, граничещи с дребните им мечти, пояха ги с вина и ракии и ги замезваха с отбрани мезета, свириха им и им пяха, а някои от тях толкова се унесоха, че възмечтаха нови булки, къщи на по два ката и спокойствие, като езерна повърхност в къщите си, дебели кожуси и двуцевки пушки, а от толкова желания, неспособни на сбъднатост, ушите им аленееха прилични на летни залези.
Утринта излезе зиморничава. Потръпваше леко от мъглите, заплели се по дворищата. Селяните, станали по-рано от утринта, потръпваха заедно с нея. Издоиха животните, пуснаха ги и те като струйки се събираха по тънките улички, вляха се в поточета, поточетата се изсипаха в голяма река, която се оттече извън селото, понесла на рогата си вълмите мъгла.
Селото светна. Стопаните нарамиха мотики и лопати и поеха към полето, като минаха първо през реката, за да отмият съня си. Други утрини се плискаха от бунарите или чешмата в Долна махала, но сега реката им бе домиляла, та решиха да се уверят, че водите й още не са заключени и тя си играе на ластик пъргава и бъбрива, като дете.
Край реката се разхождаха важно щъркели, а още по-важни се мотаеха работниците по проекта. Щъркелите отмерят крачка, щракнат с клюн, забият го и извадят жаба. Мъжете отмерят крачка, погледнат в едно трикрако с око на върха, па забият колче. Жаби не ядяха и слава богу, че жените ги беше много гнус от жабите. — Значи решено е окончателската, а? — приближи към млад мъж с брада от работещите Радул. Той беше художника на селото. Рисуваше с въглен най-вече, а и със зелено от орехова шума и незрял орех и червено от стрита тухла. Гледаше Радул на тия хора, като на колеги, ама не чак.
— А то ние не сме. Решиха ония дето дават парите — отвърна запитания и обясни, че кмета също е дал съгласие и ще изпрати по-късно при реката единствения полицай в селото, заедно с пъдаря да пазят да се не случи нещо.
— То не, че ние ви нямаме вяра, добри хора сте вижда се, но пазенето е кръвта човешка — завърши работника и украси речта си с усмивка на доверие. Радул не разбра противоборството на думите му, плюна замислено и реши да отиде да ги нарисува за да му се изяснят.
В късната утрин от към селото се зададе детското племе с крясъци и вдигане на облаци прашище. Децата идваха да се къпят в реката. Стигнаха те до вирчето на прохладата си и се стреснаха от работниците, побиващи все още колчета.
Щъркелите бяха отлетели, след като се наядоха, поглеждайки с презрение ненаситниците хора, дето продължаваха да чукат с клюнове жабите на въображението си. Децата издърпаха едно-две колчета. Скараха им се. Децата се изплезиха. Добронамерено. Мъжете ги подгониха. Децата отскочиха настрани и клекнаха безделно щом опасността отмина. Ставаше скучно. Децата взеха камъчета и хвърлиха в реката.
