познание. Кристо и жена му едва се добраха до един от камионите и сред въртопа се чу как той се закле, че повече неща с души няма да опакова. Реката чу клетвата и в последния миг го пожали. Стана й мъчно за тоя човечец, хранещ себе си и околните му с илюзията, че нещата не съществуват. А те бяха там. Истински. И само погледа не знаеше за тях. Реката бе жалостива и се прибра скоро в коритото си. Даже вече съжаляваше за удавените, но тогава тя бе мъст, а мъстта бе тя!
На петия ден стихията кротна. Нещата взеха да се връщат по местата си. Първо дойдоха плетовете, че без пазачи за никъде, после къщите, като кметството пак бе първо, а сетне се завърнаха добитък и стопани. Живота потече спирално като преди. Както винаги. Жените готвеха, мъжете ходеха на работа, а децата играеха на война, като всички деца по света или рисуваха, като всички деца по света. Реката се бе върнала в рекичка и чуруликаше на децата милващи бързеите с телата си. Живота трептеше гладък, и топъл като моминска гръд, докато…
Една приутрин на вратата на Верю Матин се затропа страховито. „Бре, толкоз рано само таласъм може да е“ — помисли стареца, ама не се уплаши и отвори.
Беше Радул.
— Ела — рече — дошли са някакви. Бях тръгнал към Сечен камък да издялам парче за дувара — и показа чука и длетото в ръцете си — и ги съзрях. Скалата искат да изкачват, ама с колелета.
— Как тъй с колелета? — вдиви се Верю.
— Ей тъй, на. Първо щели да се качат, после да издърпат колелетата и като стигнат връшката — да се спуснат от другата страна през гората.
— Абе да не са некои щетници и тия — стисна устни стареца. — Я чакай да се облека и да дойда с тебе.
По пътя Радул заразправя, че тия не били като оня с платното. Не, не че не са и тия луди, ама безобидни:
— То като се не хващаш у работа, дяволите те видят, че си свободен и те впрягат в свойте си дела — клатеше глава Верю.
По едно време се замисли и рече на Радул:
— Абе, то дойде ми на ум… Така и така черква и поп си нямаме, да вземем да направим кръст дървен, та тия да го качат на скалата и там да го побият. Че то може и да сме езичници, ама и с бога разправии да нямаме — и забързаха към Сечен камък.
Когато пристигнаха обаче видяха, че ония са започнали катеренето. Бяха трима млади мъже, овързани с въжета и висящи като прани гащи на спечения камънак. Спряха на една площадка по средата. Отвързаха въжета от раменете си на другия край, на които бяха омотали колелетата и затеглиха. Три колелета безтегловно увиснаха над земята и закретаха нагоре:
— Боже, бо… — понечи да се прекръсти Верю Матин, изумен от гледката, но в зеницата му нещо се разкъса и той свали ръка, като отсечена. Стоеше прегърбен и сломен.
— Тю, изпуснахме ги — плю Радул.
Верю Матин се извъртя рязко към приятеля си. Беше гневен, но гневът му не към Радул беше насочен, а далече нейде отвъд естеството:
— Не ни трябва кръст — отсече — Защо ни е да се помиряваме с такъв бог дал ни смисъла, но не и начина да го постигнем. Той казва „бъдете добри“, но как като около ни всичко е зло. Казва „не пожелавайте“, но как, като желанието е по-голямо от избора ни. Казва „не съдете“, а е заложил частица от своето върховенство у всекиго. А най-страшното е, че го съзнаваме, но няма що да сторим, докато изначалния глад на телата ни за всичко тъпче душата — стареца избърса очите си. Бе открил познанието и сега то го смазваше.
— „Човек“ не е вече красива дума, не е! „Бог“ също — поклати немощно глава, обърна се и си тръгна потропвайки с бастун, сякаш търсеше кухина в земята, за да се приюти при предците си, защото в един момент по-дълъг от старостта му бе разбрал, че всяка живост е мамещо оскъдие на вечност.
Радул остана вцепенен от думите на стареца. Дълго гледа безпаметно — празно пред себе си, а в душата му един въпрос назряваше корав като съществуването човешко и когато плодът му се отрони, той като във видение пристъпи към скалата, извади длето, и с бързите удари на гръдта си го заби в нея, съзнавайки, че всъщност дълбае нещо зарито дълбоко в него още в деня на Сътворението, а когато достигна сърцето си, за да го опитоми, откри, че е подивяло от съмнения и Радул изрева от ярост, разкъртвайки отломки от камъка, а всъщност разпилявайки себе си.
Ударите продължаваха да се сипят цяла нощ, а щом първия лъч, като монашеска вощеница озари местността около Сечен камък, откри в подножието му един човек хлипащ по нещо изгубено, с разкървавени длани и изтръгнати чувства, над който в скалата с разкривените думи на простодушието бе издълбано едно изречение:
„А КАТО НИ НАПРАВИ ОТ КАЛ, ЩО НИ ОЧОВЕЧИ, ГОСПОДИ?“
Информация за текста
© Росен Стойнев
Форматиране: maskara, 2008
Издание: Околчица 2008. Литературно-художествен алманах.
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/9837)
Последна редакция: 2008-12-15 10:30:00
