Записки по българските въстания

твърде късо време можеш да имаш тия пари — прибави той, като се обръщаше да гледа наляво и надясно, при всичко че нашият разговор ставаше в гората, гдето нямаше никой да слуша. — Но зная ли, вие сте момчета и обичате да се хвалите, а, от друга страна, гледам, че книгата не пада от ръцете ти.

— Всичко съм готов да направя — отговорих аз на благодетеля си.

С едно кратко предисловие, с което описа положението на овчарите и на другите работи, като не забрави да похвали и мене, че съм давал добра надежда, защото куршумът ми не падал на сухо (т.е. знаял съм да меря), моят другар ми предложи да се уловим на лесния занаят, да станем хайдути.

На часа аз извадих Изповедника, който носех при себе си в чантата, и прочетох на Кондя онова място, в което се казваше, че който прави хайдутлук, не му се дава свята комка двадесят години.

— То е написано само да плаши простите хора — отговори той иронически. — Когато аз живеех на манастира, един святогорски калугер, който знаеше от тебе сто пъти повече, ми казваше, че каквото зло и да правиш, като купиш едно сребърно кандило на св. Богородица или направиш една икона, всичките ти грехове се прощават.

И действително, Кондю не се шегувал. Скоро той стана невидим, без да го знае някой накъде е отишел и без да чака да си приеме заплатата, която не възлизаше повече от четири шилета, защото, както казах, нея година мряха овцете.

Аз не бях се напуснал от намерението си да отида да се уча, но за това се трябваше средства, поне пътни разноски и тескере, без което него време невъзможно бе да се отиде от тук до там. За всичко това трябваше да ме улесни баща ми, но как да му кажа, отгде да захвана най-напред, когато той беше от ония хора, които не обичат противоречие и често прибягват към дървен господ, гдето трябва и гдето не.

Денят беше първи май 1870 година, когато аз се изправих напреде му разтреперан и му обявих, че съм решил да отида да си търся честта по други места, за което го моля да ми даде за четиригодишно слугувание около стотина гроша, само пътни разноски, като ми извади в същото време и едно тескере.

Помня само, че баща ми изрева като заклан: „И това ли бях жив да чуя!“ — а всичко друго се състоеше от псувни и проклетия, които той изсипваше подиря ми, като ме гонеше през селото с един дълъг прът и удряше, гдето свари.

— Евах! Тичайте на помощ, че коджа-гяуринът уби сина си — викаха кадъните по улицата и се отзоваваха не твърде благоприлично за баща ми, а мене канеха да прибягна под тяхна защита.

После няколко часа, същия тоя ден, аз влязвах от една из варненските порти в града с жълт девит на пояса, турен да се вижда; наместо големия калпак — с фес на главата, смачкан като книжен фенер, който си бях приготвил от по-напред, и с цигара в устата, натъкната на дълго цигаре от тръстика, което аз сам бях отсякъл от варненския гьол. С тоя каяфет тръгнах из Варна от дюген на дюген, да си търся господар, като се отбивах да питам само на големите магазии. Девита турих на пояса си, да ме видят, че зная нещо, а фесът — че не съм дотолкова прост; старият калпак почиваше в ръкава на абата, която носех преметната през едното си рамо.

Гдето попитах за място, навсякъде ми отговаряха: „Няма“ — а някои не ме удостояваха даже с отговора си, като ми посочваха вратата само с кимвание на глава. Близо при скелята един човек ми посочи едно голямо здание, на което притежателят сарафин имал нужда от едно момче. Обрадван до ушите, че ще да се удостоя да чета пари, с което немалко ще учудя овчарите, които навярно щяха да се научат, аз се затекох към речената магазия.

— Наистина, ние се нуждаем от такъв човек като тебе — каза старият сарафин, като си местеше очилата да ме изгледа по-добре, — но ти трябва да разбираш малко и от арабаджилък за да можеш да поправяш талигата, когато се счупи. Друга никаква работа няма да имаш освен две-три магарета, които ти ще гледаш.

„От трън, та на глог“ — си помислих аз и излязах из маазата, без да кажа нещо. Бягам от овцете и отивам да ставам търговец, а хората ме удостояват да паса магарета. На друг един дюген, гдето бях отишел така също да питам за място, шеговит един гагаузин ми каза, че по-добре съм щял да направя, ако отида на Балкана и хвана една мечка, която да разигравам по градовете. Между това вече се мръкваше, а аз не бях турил нещо в устата си, защото нямах пукната пара. Късно вечерта подсмърчах на едно кавене; но като наближи да го затварят, притежателят ме покани, не твърде учтиво, разбира се, да си изляза. Тук-там из тъмните улици, а че най-после до студения дувар на варненското кале, под открито небе, намерих прибежище, гдето и прекарах нощта. Който е имал честта да не яде един ден, може да си въобрази как лесно се заспива. Цяла нощ, докато се пукне зора, подплашените кучета не престанаха да ме лаят. Особено пък имаше две, клекнали на задните си крака, като караул следяха всичките мн движения. Щом се мръднех или закашлях, те избаучваха и вземаха нападателно положение.

На другия ден намерих случайно моя наставник и благодетел Кондя Делидимоолу, който се скиташе покрай гьола, да мие черва и шкембе. Аз можах да го позная само по дрехите, защото лицето му беше завито като изгоряло с червен шал, уж че бил болен. Той одобри моята постъпка, загдето съм се решил най-после да се избавя от робството, и ме поведе подиря си да ми търси място с червата в ръка. Най-напред ние минахме покрай скелята. Там имаше много каици от ония, които се занимават с риболовство и с носение на дърва. Тях питаше Кондю преспокойно: „Няма ли някой от вас да отива наскоро за Ингилишко, за да заведете и тоя копилаш?“ Разбира се, че каикчиите кипваха от смях на тоя глупав въпрос и ни изпращаха с подсвирвание и различни подигравки. Моят почтен другар ме поведе навътре из града и като се спряхме до една висока порта, гдето живеел някой си черкезки бей, каза ми да съм влязъл вътре да питам за място. Аз му отговорих, че предпочитам да се върна при овцете, отколкото да отида да слугувам при черкезин.

— Работата е друга — каза той на ухото ми. — Той черкезин, който е много богат, мислиме да го нападнем, а ти ще способствуваш на това.

Кондю се разсърди и ме остави сред улицата. Без да ми даде някоя пара за хляб, които може би и той да не притежаваше.

Тук съм длъжен да ви кажа, че Кондю и в тоя случай не се шегуваше: после няколко деня тоя черкезки дом се нападна от 20–30 души разбойници, които след упорито сражение както с домашните на нападнатия, така и със заптиите можали да вземат някои неща, от които и Кондю можал да се вреди. На другия ден той бил хванат от правителството около с. Франга с един сандък на гърба. След освобождението му от затвора той отишел в Херцеговина и, според както казват, загинал в редовете на въстаниците. И така аз се лиших от учителя си.

III

Мъчно и лошаво занятие е овчарлъкът, но дваж по-мъчно и по-лошаво е да стоиш гладен. Ако на мое място беше друг някой човек, който да е влязвал повечето между хората, който да не е слушал цели четири хаджийски лекции за Божи гроб и който да не е учил наизуст Чудесата на пресв. Богородица, то навярно би си намерил някое място във Варна, поне за насъщния хляб. За мене това бе невъзможно, защото хаджийската практика дотолкова ме беше затъпила, щото две думи свестни не бях в състояние да кажа. Щом аз останах два деня гладен, то реших изново да се повърна при овцете, на с. Инджекьой, находяще се на един час разстояние от Варна, покрай гьола до линията. Беше сутрина, още рано, и за да не ме видят всичките овчари, когато се завърна, които немалко щяха да ми се смеят, че два деня не съм можал да остая без овчарския комат, отбих се в шумата и седнах да чакам, дордето падне росата, след която овчарите заминуват на паша.

Не без борба преминах аз тия минути. От една страна, стоеше гладът, а, от друга — срам, унижение и малодушие. Преди един ден изгонен от селото по най-безчестен начин, днес се връщах, като че нищо да не беше ставало. Тежко и усилно ми беше, но нямаше що да се прави. Натъпках девита вътре в пояса си да се не вижда, скрих дългото цигаре, снех феса от главата си, с който се продавах из Варна, и посегнах да извадя из ръкава на абата стария калпак. Но що за чудо? Ръкавът беше празен, калпакът се изгубил… „Всичко се вече свърши“ — казах аз на ума си и дълго време останах на мястото си неподвижен. Въпросът между мене и овчарлъка беше решен вече окончателно и аз трябваше оттук нататък да вървя, където ми видят очите, освен на къшлата. Причината на всичко това беше — калпакът; защото, ако ме видеха овчарите гологлав, то на часа щяха да разберат в що се състои работата, т.е. че съм си хвърлил вече