десятина души печелници, въоръжени от петите до зъбите. Докато се опече хлябът, който бил поръчан с първото влизане на почетните гости, баба Димовица влязла в разговор с тях.
— Синко, синко, да знаете какъв голям грях лежи на вашите души, като сте тръгнали да вършите тоя занаят — казала тя със сълзи на очите и погледнала на едничката си рожба, който в това време си кривял единът мустак във форма на ченгел.
— Ние не сме душогубители, бабо — отговорил един от прокопсаната дружина. — Нашата работа е повечето с добитъко, който ние пробираме тук-таме да не става зян.
И действително, Кондюва хайдутлук е бил повечето да краде овце, коне, а в твърде редки случаи е нападал на хора, и то когато има другари. По времето на Кримската война той миткал около Варна с Димитра Калъчлията, с когото, говореха даже, че заклали един английски чиновник, за да му вземат парите. Това се случило близо до с. Гебедже. Повечето пъти той е бил хващан, когато извърши кражба, и колкото бой е изял, само той е в състояние да разкаже. Неговият овчарлък е бил само за очи, повечето зимно време, докато се развие шумата. Но сега той беше се уж покаял вече, за което свидетелствуваше и това, че си бе купил 20–30 овчици. Всичките знаеха, че неговият косъм не е чист, но никой не му споменаваше за това, защото се бояха да не изгори някому чергата.
Той не се съгласяваше в нищо с другите овчари. Нито се кръстеше, нито пък се интересуваше да слуша, когато четяха за чудесата на св. Богородица, за което имаше основание да казва: „Чувал съм ги аз тях“ — защото беше живял в един гръцки манастир, гдето така също вършил пантаджилък заедно с някои калугери. Така също и набожността му беше съмнителна: мнозина бяха го виждали да яде скришом сирене в петък, а понякога и през пости.
Ако из чувалите на другите овчари се търкаляха спреш1, сирище, син камък, тютюн за краста, кръклиги, шила и разни други потребности, в чувала на Кондя лежаха картунки за барут, калъп за леение на куршуми, паласки, домоз-ая (инструмент, с който се вадят куршуми от пълна пушка), кремъци, железни котки и няколки пищова.
Когато изпратиха нас двама ни да отидем на Балкана със сюрията и още един грък, тоже овчар, когото проводиха да ни нагледва, защото както на Кондя, така и на мене не вярваха твърде, то първата дума, която ми каза тоя последният, беше: „Да се слушаме един други и да няма помежду ни мюзевирлък.“
Мина се неделя, минаха се две, а аз виждам, че Кондю иска да ми каже нещо, но не смее.
— Съгласие и вярност като има между двама души или повече другари, всичко е възможно — свършваше той.
— Това е така — отговарях аз и всеки отиваше по работата си.
— Бактисах вече от тая сухоежбина: лук, лук, най-после омръзва на човека — каза той една вечер, когато се приближавахме вече с овцете до кошарата, която се намираше сред гората. — Аз съм намислил да набедим някоя пущина (т.е. да заколим някоя овца), а че каквото ще, да става. Ще кажем, че я удавил вълкът. Сега ще те позная, ако си верен другар и юнак момче — прибави той, като ме тупаше по гърба.
Щом аз подадох своето съгласие, което другояче не можеше да бъде, защото с Кондя не бива шега, както казах, той се спусна сред овцете и хвана най-добрата овца, на която на часа отряза главата с широкия си нож. После това мене остави да закарам овцете, а той метна закланата овца на гърба си и отиде на кошарата да прави
Тая вечер той беше весел. Подпретнат под лактите, с лъжица в ръката, която час по час облизваше с широкия си язик, подклаждаше на огъня черното котелче, като пееше в същото време: „Прочул се е Богдан юнак.“ Това се повтори няколко пъти.
Освен това Кондю беше още и
— Неговата одежда заедно с една златна тавичка, върху която се намират и два ялмазени камъци, големи като пачи яйца (тук Кондю си стискаше двете ръце, за да покаже по-нагледно големината на ялмазите), са закопани на същото място, дванадесят крачки настрана, към където изгрява слънцето. Докато не се намерят тия последните, които на часа трябва да се изпратят там (Кондю показа с едната си ръка към изток, с което разбира Божигроб), то хазната не може да се намери.
Една нощ, срещу Св. 40 мъченици, Кондю и други още негови приятели, съмнителни личности, ходехме да дирим подобно имане. Предметът бе една стара чешма, която в разстояние на няколко часа стана равна със земята. Според правилата на малджиите мястото се освети най-напред чрез прочитанието на някои молитви и запалванието на тамян. Дордето трая копанието, всинца трябваше да мълчиме, защото, като се говорело, имането потъвало още по-надълбоко. Разбира се, че освен камъци и кюнтове друго нищо се не намери на това място.
По едно време Кондю беше се разгорещил, не зная по какви побуждения, да се учи на книга. Той беше безкнижен. Аз му показвах на Рибния буквар; но Кондювата глава не беше за такива тънки работи. Аз му по-казвам а, б, а той разказва за Димитра Калъчлията, че много салтанатлия ходел и бил нишанджия. Твърде малко се грижехме ние за доброто на овцете. По цял ден се занимавахме да мерим нишан с пищовете, а тия ходеха по своя глава, накъдето им скимне.
Бях успял да се поразговоря с някои по-развити хора по това време, от които можах да се науча, че имало някакви си царски училища, в които се постъпвало безплатно. За това аз мислех деня и нощя. Деня се въртях с овцете около шосето и железницата, които преминуват през тая местност, и разпитвах преходящите пътници, които виждах, че са облечени по европейски, не знаят ли в кой град има царско училище, гдето не се трябват пари, и като мене човек не може ли да си намери някоя работа там, по-лесна от овчарлъка? Разбира се, че когато се искат съвети от един човек, който отпосле няма да бъде отговорен за нещо, завинаги ще ти каже онова, което знае, че ще те зарадва.
— Какво тънко бастунче въртяваш ти из ръцете си наместо дряновия кривак, който си длъжен да носиш сега — отговаряха някои от моите съветници, а особено ако се случеше някой странствующи поляк да пътува бос и да е гладен, които твърде начесто пречаха него време из благословената турска империя.
В такъв случай моята радост биваше безгранична, като че всичко се беше изпълнило вече. Кондю от своя страна се възхитяваше от моите планове, но за да се приведат в изпълнение — казваше той, — трябвало да имам известно количество пари.
— Ще видим за това по-после — свършеше той. — Аз те обичам като брат и ще гледам да ти направя едно добро, за да ме споменуваш.
Чудех се аз и маех като с какво можеше да ми спомогне Кондю, когато с трън да се завъртеше човек наоколо му, нямаше где да се закачи. Калпакът му от много носене беше охлузен като черковен дувар, а дългата му овчарска ферджа, от да се къса из гората, беше останала здрава само до кръста му.
Но измина се вече тежката и студена зима, подаде се минзухарът, а после него и бялото кокиче, захвана тук-там из припеците да се чуват пеенията на птиците; дряновите дървета, които са изобилни по тая страна, отвориха вече своите тъмножълти цветове; а другите дървета, като: чеперастият габър, напуканият цер, брат му храстът, лъскавият гурун и пъстрият осен, едвам-що бяха си издали листовете като миши уши. Всичко се въодушевляваше и се готвеше за борба, готвеше се и моят наставник бай Кондю. Той стана по- весел и често захвана да пее и свири, при всичко че нея зима овцете измряха наполовина. Най-напред той си изтри пищовите и си закърпи паласките. Твърде начесто захванаха да го посещават непознати личности, така също одрани и охлузени като него, с които той се разговаряше настрана.
— И така, ти искаш да вървиш на учение — ми каза той един ден. — То добро, но за това ще трябват пари, които ти с овчарлъка не можеш спечели още подир десят години. Аз зная един занаят, с който в
