Записки по българските въстания

През цялата нощ надали можеха да се наберат двадесят минути, които някой от нас можа да употреби в спокоен сън. Изложени на непрестанния дъжд и сняг, който ставаше повече от 15 деня, как ни яде костите, ние му бяхме обръгнали до някоя степен, стигаше да има само хляб. Но извънредно студеният балкански климат, който върлуваше по тоя висок връх, гдето и в най-доброто време на годината, и през юни даже, се запазва снегът, влажните и студени камъци на нашето диво и необитаемо жилище, може би от сътворение мира сего, поставяха ни в такова ужасно положение, щото нощта ни се видя година, а не десят часа. Вятърът влязваше в пещерята като с кола и бухтеше из вътрешността й като в комин. Отчаянието беше общо помежду ни; никой от нас не вярваше, че ще да можем да излезем живи от тая проклета Стара планина. Съветвахме се що трябва да правиме, кроехме планове, един от други по-неосъществими, но до нищо положително не можеше да се дойде. Отец Кирил предлагаше да сме се отправели или към Троянския манастир, гдето той се познавал с игумена хаджи Аксентия, или към родното му място Сопот, гдето така също се имало надежда за спасение. Очите на Бенковски бяха отправени към свещена Румъния. „Там, и нигде другаде трябва да търсиме ние нашето спасение“ — говореше той. Аз от своя страна се хвалех с къщата на баба Тонка в Русчук. Уверявах приятелите си, че ако достигнеме живо и здраво до тоя град, то домът на горепоменатата баба ще да бъде на наше разположение. Разбира се, че всички тия театрални разкази развеселяваха минутно полуубитите другари.

Съмна се по едно време, но напусто: ние не можехме да видим по-далеч наоколо от десятина крачки място по причина на мъгла. Решихме едногласно, че щом се подаде бачо Вълю, да протестираме в името на балканското право, че в тая пуста дупка и зверовете не можат да живеят даже. Ни огнен, можеш да си стъкнеш, ни пък има място да се поразтъпчиш. На другия ден, 10 май малко пред обяд, чухме, че се закашли човек отдалеч, а тоя човек не можеше да бъде друг никой освен дядо Вълю; но в същото време не ни пречеше никак да прекараме през’ума си различни срещи и произшествия, които се продължаваха дотогава, дордето видим с очите си рунтавия калпак на благодетеля си. Кашлицата от негова страна служеше затова, за да ни предупреди, защото можеше да се случи някой сакатлък.

Отдавна дядо Вълю бе казал „добро утро, момчета“, „как прекарахте нощта“ и пр., но напразно очаквахме да го видим да извади тютюна, сланината и другите поръчки, които бяхме му казали да ни донесе. Разни причини и препятствия показваше той, които не му дозволявали да си изпълни обещанието. Най-много се боял от някого си хаджи Люзгяр, който бил башибозушки началник и който се намирал на конак в селото им заедно с дружината си. Ние му предложихме, че като е такава работата, той ще да направи много по- добре, ако ни отведе към Троян сам или чрез другиго, негов верен приятел.

— Почакайте още малко; недейте бърза толкова; никой ви не знае, че се намирате тука — бяха отговорите на стареца.

Между това той не забрави да ни се похвали, че пуснал говедата да ни затъпчат дирите и че пошушнал на приятеля ни Марина за нашето пристигание. По собствено наше желание, както казах, ние оставихме още на часа страшната пещеря и заедно с дяда Въля пак се смъкнахме по долните катове на планината. Той ни остави в една дълбока долина и си отиде при говедата, като се задължи, че скоро пак ще да ни забиколи и че ще гледа да изпълни поръчките ни. От лява страна на тая долина се намираше познатата вече на читателите кошара, а отдясно — реката Свинарица, на която се чуваше само шумтението. Малко по-надолу, според думите на благодетеля ни, се намирала река Рибарица, по която имало много бичкии за рязание на дъски. Тук на това място ние прекарахме нощта, свити на кълбо около дънерите на буковите дървета, върху зелената шума, която бяхме си постлали на влажната земя. При всичко че дъждът капеше непрестанно, но благодарение че тук не беше така студено, както на върха на планината, па и майският сняг беше вече уничтожен.

Посред нощ, ни в туй, ни в онуй време, когато бяхме заспали, за чудо голямо, до краката ни изла едно куче, на което само гласа му чухме, а то се не видя вече никакво. Ние трепнахме и се заложихме зад дърветата, но нищо се не чу и не видя. Странното беше това, че в тая пуста долина появяванието на едно куче беше сюрприз. Когато на другия ден попитахме дяда Въля за тоя гост, той ни отговори хладнокръвно: „Една пущина (крава) умряла тук в дола, та затова се берат псетата“…

Рано сутринта, щом захвана да се развиделява, ние бяхме събудени от молитствующия глас на о. Кирила. Той беше се изправил до едно дърво с кръста в ръката и следваше да чете някои черковни молитвици и правила, което ни напомни, че днес е денят на нашите народни просветители Кирил й Методий. В тая черковна службица взехме и ние участие, не лицемерно, разбира се. И далматинецът Стефо даже, който едва ли знаеше на кого се слави днес, на 11 май, паметта и който нямаше никакви причини да благоговее пред черковното слово на о. Кирила, се кръстеше набожно, съвсем по нашенски. След свършванието на службата о. Кирил ни поздрави с празника.

Същия тоя ден после пладне дядо Вълю се яви умислен и уплашен, което настроение и той сам, се виждаше, не иска да скрие от нашите любопитни погледи. Хляб и кисело мляко, заедно с козия огуртник, той ни донесе, но поръчките пак ги нямаше, нямаше и никакво известие за Марина.

— Много кучлаци (турци), господ ги убил, нападнаха по колибите — каза той и въздъхна от сърце и душа, — а че не зная какво ще да я правим? Тая заран, като се връщах от село, срещнаха ме няколко души от тях, които ме набиха добре, взеха ми улията и цървулите. Добре, че не взех със себе си тютюна и сланината — спукана ни беше работата… Ама и вие не правите добре, а, кардаш! — обърна се той към нас с назидателен тон. — Тия дрехи (въстаническата ни униформа), па и кучите крака (оръжията) трябва да хвърлите, дайте ги на мене да ги прибера на една страна, а че ако господ даде живот и здраве, пак ще да си ги вземете. Облечете се в нашенски дрехи, тръгнете си мирничко, па искайте от мене, каквото щете: накъдето поискате, там ще да ви заведа, без да има кой какво да ви каже. А така, в тоя кайфет, право ви казвам, май грозно ми се вижда да тръгна напредя ви… Нима вие мислите, че ако се случи нещо, да ви подушат санким кучлаците, не дай, боже, ще да се даврандисате?…

Така простодушие и невинно питаше дядо Вълю, а ние вдигахме напредя му рамена. Относително оръжието обаче, т.е. да сме го хвърлили, отговорихме му да си не дава труд да ни учи на ум, защото ние глави даваме, а не и оръжие.

— Като казах, пък не ви го взех я! — възрази той. — Аз казах онова, което ми сече главата.

V

Така се премина и тоя ден, славният за българския народ 11 май. На тръгвание триста заръки и поръки дадохме ние на дядо Вълю, да ни донесе трудните неща: сланина, тютюн и пр., и да обади на Марина нашето желание: „Бива, бива“ — отговори той и се изгуби из шумата като нощно провидение. Не забравихме ние да му кажем да намери леснина да ни води за към Троян, дордето не сме омърсили още местността, за което така също отговори, че работата ще си дойде наред. Сам за свой пай, той ни отговаряше, че колкото за Троян, никога не би се съгласил да ни води по много причини, но все пак ще да „види“.

На другия ден, сряда, 12 май, времето стана още по-лошаво, отколкото беше. Дъждът започна да вали по-силно, мъглата се спущаше по-гъста, а планината забуча изново. Никакъв друг глас не се слушаше наоколо да нарушава тая монотонна хармония на стария Балкан освен неприятния глас на отвратителната птица — бухала. Заврян кой знае в коя букова хралупа или канара, той следваше своята глуха песен жално и унило, като да предвиждаше нещо необикновено. Отец Кирил забележи да се не надяваме още за добро време, дордето тая птица следвала да вика от ниските и затънтени места, което било знак за лошо време103.

Тоя ден дядо Вълю не дойде на определеното време, както правеше досега, и нас обзе силно безпокойство да не би да се е случило нещо неприятно, т.е. да не би да е попаднал благодетелят ни в ръцете на неговите омразни кучлаци. По тая причина ние отстъпихме малко настрана от онова място в долината, гдето ни беше оставил той и гдето ни знаеше, като се разпръснахме един по един и взехме пусия зад дебелите дървета. Последната ни дума беше, че който и да се подаде, трябва да го посрещнеме с гърмежи. Това наше нееднократно казвание, че живи няма да се предадем в ръцете на душманите, беше известно и на благодетеля ни. Чакаме ние час в това напрегнато положение, чакаме два, а никой се не явява, ни дяда Въля има, ни говедата, му се чуват да реват, нито пък кучета лаят. Появи се даже мнение помежду ни, че трябва да бягаме на някоя страна, дордето е рано.

— Къде в джендема ще отидем, когато се намираме като сред море? — възрази Бенковски, който имаше