в огъня. Когато той я тури на главата си, тя приличаше на берберски тас, защото само от едната страна беше изгоряла.
III
На другия ден по пладне ние пристигнахме благополучно на Свинарската лъка, която се намира на едно разстояние от 2? часа към северната страна на Тетевен. В ниските места на планината снегът беше захванал вече да се топи, а по високите върхове стоеше още. Силни порои рукнаха да текат по долищата.
Пологарите на бъдещия ни благодетел стояха вече отпредя ни на едно разстояние от 300 — 400 крачки най-много и ние свободно си издавахме главите из краището на гората, за да разглеждаме местоположението. Тия бяха построени на една гола поляна, заобиколена и от четирите страни с високи дървета, до които се опираше плетът на кошарата, в която запираха говедата. Само от едната страна, гдето се намираше колибата за хора, имаше празно място, т.е. поляна, която, се стесняваше постепенно към букака. От най-напред, дордето не бяхме пристигнали още, преводачът ни се съмняваше да не би да намерим пуста тая кошара, защото бил дочул, че турците скарали говедата около Тетевен; но сега не оставаше никакво двоумение по тоя въпрос: из колибата излязваше дим и пологарът се чернееше, гдето лежали говедата. Тия признаци се потвърдиха най-добре и най-ясно, когато съгледахме, че из колибата излезе човек, който задигна един чукан и пак се върна назад. Тая местност се нарича Малкия Климаш, която се намира между реките Брезова, Костия и Василева.
— Не бойте се вече; тоя е човекът, при когото ви водя — каза преводачът ни Нею радостно и засмяно, понеже се отърва вече от един тежък товар. — Вижда се работата, че момчето е отишло подир говедата, а той е останал да меси хляб. Работата се посрещна много добре и нам не остава друго нищо, освен да отида да го известя, че скъпи гости му са дошли.
От произнесените думи на бай Нея „останал да меси хляб“ нашите очи се опулиха. След няколко още наблюдения около колибата, да няма някаква турска пусия, делегирахме Нея, а ние насочихме пушките си към колибата от краището на гората за всеки случай. После десятина минути при нас стоеше вече очи срещу очи човек на петдесятгодишна възраст, среден ръст, с черни гъсти мустаци, из които се виждаха тук-там бели влакна, с голямо изпъкнало чело, набърчено като книжен фенер, с малки околчести сиви очи, които блещукаха като на лисица, и с туплест нос, който приличаше на татарски ботуш. Преминалата му възраст никак не съответствуваше с правото му като фидана тяло и с бързите му леки движения, свойствени само на двадесятгодишни момчета. Щом той се приближи до нас, без никакво посвенявание или страхувание отведнъж протегна ръка да ни поздрави, като да беше бил и пребил с нас, като че да бе известен, че тоя именно ден ще да има среща с нас.
— Хайде, добра среща, момчета! — каза той с мъжки глас, не без сериозност.
Готвеше се вече да седне насреща ни, но като съгледа о. Кирила, който стоеше малко настрана зад едно дърво (той завинаги вървеше малко настрана от нас), скочи на крака, с необикновена бързина смъкна си големия рунтав калпак, прекръсти се набожно и след като млясна десницата на святиня му, произнесе:
— Благослови, отче святи!…
— Бог и пресвятая Богородица да те благословят, чедо — отговори покъртено о. Кирил, като виждаше подобно религиозно страхопочитание в лицето на един планински говедар.
За да му направи още по-голямо впечатление, той измъкна из дисагите позлатения поибренски кръст и му го поднесе на целувание. После тая церемония между о. Кирила и непознатия ни още благодетел тоя последният се сложи на земята, подпрян само на едното си коляно, като че ще да мери нишан, и дорде ние се наканим да му предложиме обикновеното питание, той ни превари.
— С първото си виждание още, ако ме не лъжат очите ми, аз можах да се договедя като с какви хора имам работа… хора, на които съм готов и душата си да дам!…
Бенковски си подигна крадешком погледа от сериозното лице на чудния тоя човек, който като че не говореше от себе си, а сякаш че четеше епитафия върху паметника на някой гръцки герой, паднал за свободата на своята мила патрида. Погледна ме той и намигна с едното си око, което значеше: „Намерихме най-после човек, какъвто е нам потребен!“ Последният прибави:
— Но сега не е време да се хвалим един други кой какъв е и какво може да направи. Отсетне ще да се запознаеме, ако е рекъл господ, а сега да дойдем на работа. Аз мисля, че първото нещо, което ще да поискате от мене и от което имате нужда, не е друго нищо освен хляб. И тъй: какво ще да кажете? Да донеса ли нещо да похапнете?
Всеки може да си въобрази какво маслено удоволствие произведоха на нас последните тия думи на новия ни благодетел. Тия се потърколиха като по мокро кадифе и дълго време звънтяха на слуха ни, като че да бяха ангелски глас. Щом той, благодетелят ни, прие удовлетворителен отговор, т.е. че първата нужда е хляб, отговор, който отдавна чакаше на устните ни, скочи като петнадесятгодишно момче и бързо се затече към колибата.
— Ето човек, на когото напълно можеме да разчитаме и на когото можем да се надеем, че ще да ни помогне — забележи о. Кирил и смъкна от врата си тежките дисаги.
— Не е край да не бъде той работник от революционерния комитет, па може би и другар на покойния Левски — допълни Бенковски.
— Да ни дава хляб, па бил, какъвто ще — каза Стефо далматинецът, който се занимаваше да разчистя мястото, гдето щяхме да ядем, защото човекът, за когото ставаше дума, идеше вече към нас, натоварен с едно-друго.
Под мишница носеше той един кози мях, наречен
След ядение всичките наши предложения, които ние казахме на новия си благодетел, като: наема ли се той да ни прикрие за няколко деня из планината, дордето поутихне малко работата, може ли да намери някой човек или пък той сам да ни заведе към Троян, Сопот и пр., се приеха безусловно с малки някои забележки и предупреждения. Само когато тръгна да си върви назад старият ни проводач бае Нею, той направи следующата забележка:
— Всичко това е добро и аз никога няма да се откажа от да не помогна на такива наши юнаци като вас; но от едно нещо има да се боя в тая работа — и посочи с поглед към стария ни водач. — Страх ме е от тоя копилаш (умалително — момче), да не би да направи някой аджамалък (предателство, иска да каже), да отърве някоя дума пред кучлаците (турците)…
Като вярвахме, че тая забележка е искрена, и четирма в един глас въстанахме да защитим бае Нея, че той никой път не би се изтървал да направи подобна глупост, защото и неговият косъм не е от чистите, т.е. че и той ни е хранил и поил с ръката си. Това същото потвърди и Нею.
— Какво си хортуваш ти бе, аратлик? Умът ми, сполай му, не го е изпила още оная, която слушаме всеки дан по дърветата (кукувицата)!
Както и да е, а Нею беше спокоен вече, че сполучи да ни предаде на такива грижливи ръце. Той стоеше вече на крака с дебелата си тояга в ръце и няколко пъти повтори да каже: „Е, на мене изин да си вървя.“ На прощавание Бенковски го попита колко пари ще трябва да му заплатим за големия труд и неизказаната добрина, която видяхме от него.
— Колко ще да ми заплатите? Да можа поне да си купя едни подлоги (цървули, но презрително подлоги), защото тия на краката ми се изпокъсаха от вчера насам, па за останалото да прощавате: кой ще да му издирва много-много.
— Ни с пари, ни с думи можем да ти отплатим ние тебе — отговори о. Кирил и вмъкна в костеливата ръка на Нея стотина гроша пари.
Той му целуна десницата с отложен калпак, който подпираше с лявата ръка над главата си само малко открехнат. Щедрото възнаграждение, което се направи от наша страна на Нея, не остана чуждо за новия ни благодетел.
След заминуванието на бача Нея остави ни така също и другият говедар, т.е. навият ни благодетел, който отиде да обиколи дали се е чуло нещо за нашето пристигвание по другите там съседни колиби, а на
