вече бог. Само двама решихме ние да тръгнем, защото по-лесно можем да се укриеме и нахраниме. Но преди да сторим това, добре щеше да е, ако намерехме сгоден случай да останем в някоя пещеря и там да се похраним няколко деня, за да си посъвземем силите, от една страна, а, от друга — да поутихне малко работата, т.е. дордето престанат турците да ни преследват така ожесточено.
Викнахме при себе си бае Станча, който се намираше още под караул и който не преставаше да си оплаква дните с глас, че изпаднал на нашите ръце, комуто предложихме горньото наше намерение, да ни покаже някое скрито място и да ни донесе веднъж завсякога малко храна, за което му и обещахме 50 бели меджидии.
— Ни парите ви искам, ни хаир желая да правя, моля, пуснете ме, ако сте християни! — следваше да говори бае Станчо, като се теглеше в същото време да върви.
Отпосле обаче той каза с половин уста, че имало там наблизо една дупка, в която сме можели да се скрием за няколко деня. Това каза той и потъна в долината да ни покаже пещерята. Тя беше една грамадна канара, заобиколена от дървета, която ние видяхме отдалеч, и пак се върнахме да отидем при дружината. Бае Станчо се шибна из шумата набързо и каза, че ще да ни донесе хляб, когато му прилегне. Ние се върнахме отново при дружината да се опростим за последен път и да си счупим по малко хляб от оная питка, която неотдавна беше заровена в огъня. Забравих да кажа, гдето му беше мястото, че от който овчар взехме солта, намерихме и малко брашънце (кукурузено), което така също прибрахме, а тук му намерихме мястото да го замесим. Отдалеч обаче ние можахме да съгледаме, че полусуровото тесто на питката се разнема из ръцете на момчетата, които я бяха извадили из огъня и които се биеха кой да вземе повече. Появяванието на войводата не измени хода на работата. Никой не искаше да знае вече кой е войвода, кой е Бенковски.
Далматинците, както и ония момчета, които бяха решили да отидат и се предадат, се обезоръжаваха вече сам. Тия разпасваха от кръстовете си паласки, револвери, сабли и други принадлежности, които хвърляха небрежно из високата балканска бурян; разпараха от калпаците си и дрехите си жълтите лъвчета, кръстове и ред други украшения, които неотдавна, преди една неделя, бяха за тях пръв идеал и съставляваха най-голямото им богатство!
…Пауновите пера, които величествено се развяваха на главите им по коритото на р. Тополница, сега бяха разхвърлени и затъпкани под краката им. Дълбоко униние и покъртени въздишки се слушаха във всекиго, сълзи се готвеха да покапят по изнурените и измъчени лица; но в същото това време, както казах, всеки се приготовляваше за път, кой към Тетевен, кой към Тракия, кой към планината, накъдето му видят очите, и така нататък!… „Свобода или смърт“, клетва за вярност на българското знаме, най-ругателни думи за султана и неговото правителство, а сега — сега предавание и милост на същото това правителство! Виждаше се работата, че това убийство се чувствуваше от мнозина, които плачеха, опустосваха и бързаха. Бързанието ставаше само затова, да не би да довтаса потерята, която, без да гледа на приготовляванията за предавание и връщание, щеше да нападне в най-опасните моменти.
Пушка гръмна в това време там наблизо из долините, която послужи за знак на нашата разнебитена дружина да се пръска по-скоро. Прегръщания и последни братски целувания последваха измежду всичките. Сухите отмалели ръце се кръстосваха по раменете и после пак се отпущаха нанадолу. Ни Бенковски, ни друго някое лице не си отвори устата да успокои отчаяните, да произнесе поне две благи думици. И какви съвети, боже мой! Що имаше още да се говори? На какво трябваше да имаш надежда? И лъжите се вече привършиха. Всички блажени бълнувания, с които ние се въодушевлявахме, когато потеглихме из Тракия, сега бяха изчезнали окончателно и никаква убедителна реч не беше в състояние вече да подействува на полуубитите хора. Бенковски беше велик, когато беше велика и народната воля и желание. Падна народната воля — трябваше да падне и той. Страшно нещо е да има човек работа с гладни отчаяни хора, които са в състояние в две минути да забравят всичко. Нищо не искат да знаят те от своите длъжности и като хора, и като бунтовници: към всичко стават равнодушни и безчувствени.
Може би някои от читателите да кажат, че наместо да се пръскаме един по един из гората и да ходим да се предаваме доброволно на турците, да ги дочакаме тия нас по-напред да нападнат или ние да ги нападнеме и да измреме като юнаци. Имаше хора помежду ни, които разбираха всичко това, и с най-тънките подробности, но, кажете ми, за бога, що можеха да направят гладни хора, трескави и разболени, които едвам можеха да се крепят на краката си и на които пушките до една бяха затъкнати? Непростима глупост щеше да бъде от наша страна, ако се впуснехме в неравната борба, от която ни един от нас не щеше да излезе жив, без да нанесем ни най-малко повреда на неприятеля. А като се пръснехме един по един, то имаше надежда, че поне половината ще можем да се спасим. Най-после ние не бяхме тръгнали да дирим приключения, но да се спасим. Каква полза, ако бяхме сгърнали ръце да паднем под башибозушкия ятаган сред планината, гдето никой не щеше да ни види, гдето не можехме да принесем и морална полза? От друга страна, имаше и това, че малката дружина и по-лесно можеше да се скрие, а още по-лесно да се нахрани, отколкото цялата чета, която само по дирите можеше да намери неприятелят.
В живота на народите, на правителствата и на партиите дохождат такива минути, щото нравствените отпадания поразяват и убиват хората най-чувствително. Имаш сили грамадни, приготвил си се да стоиш срещу опасности и съпротивления, а заведнъж само от слухове, само от далечни събития клюмваш врат мълчаливо. Безнадеждността и упадъкът, който се чете в лицата на присъствующите, като електрически ток предразполага всички на сдавание и пасивност. Турският командантин на шипченските крепости се предаде на русите в 1878 год. с 30000 души въоръжена войска. Другояче не можеше да постъпи той, като знаеше, че другарят му, Осман паша, е паднал вече, че Сливен и София са отстъпили. Лъжливите слухове на 9 август, че всички партии са се съгласили в София, накараха много градове и гарнизони да дадат клетва на ияколко чапкъни, които в душата си мразеха. Княз Александър, като се върна от Рени, знаеше, че цял народ е готов да сложи кости напредя му. Тогавашните лъжливи слухове, че Европа се мръщи за неговото възвращание, депешата на Александра III предразположиха всичките граждански и военни приятели на Княз Александра да пуснат тоя последния да си отиде и хвърли държавата в пропастта. Хапехме си подир един месец пръстите, но беше вече късно. В Търново двама изменници, Груев и Бендерев, които трябваше да повиснат с краката надолу на бесилката, председателят на Великото народно събрание ги водеше подръка на посещение при министрите, а българското правителство тръгна от Търново с намерение да отиде в София и се предаде на Каулбарса, който нямаше със себе си никаква войска! Подир малко, от един само глас, който се издигна в пещенската камара за в наша полза, и кураж, и сила се породиха между българските патриоти. Така е то. Ако бае Станчо, когото срещнахме в Тетювенската планина, ни кажеше: в Търново е станал паша Ботев или Стамболов, то всинца щяхме да се преобразим на левове.
И така, трябваше вече да се върви. По молбата на далматинците ние взехме със себе си един техен другар, на име Стефо, млад двадесят и три годишен момък по причини, че той си беше изгубил австрийския паспорт, а в такъв случай тетевенските власти, на които не е познато твърде много международното право, можеха да го скастрят, докато се разправи. Ние от своя страна взехме и отец Кирила, който каза, че по- добре предпочита да си види червата навън, отколкото да се предаде на турците, които е толкова много ненавиждал през целия си живот. На отец Кирил ние не можахме да откажеме; той беше от ония горещи деятели на Априлското въстание, когото турците с първо виждание трябваше да покачат на въжето.
Слънцето бе подскочило вече доволно нависоко над зелената гора и зарите му свободно надничаха в ниската долина, в която се намираше нашата разбунтована чета. От минута на минута горещината се увеличаваше и гъста мъгла на облаци излязваше от припеците, която се образуваше от намокрените гнили дървета и листи.
Вързаните гладни коне, които бяха заприличали на жива мърша, монотонно топуркаха с предните си крака по каменливата долчина и непрестанно махаха с късите си остригани опашки, за да се бранят от мухите, на които числото се увеличаваше заедно с горещината на слънцето. Простихме се наред с всичките си другари и всеки потегли набързо, накъдето му беше пътят. Едни плачеха, други проклинаха, трети мълчаха убийствено, така щото грозната картина беше пълна по всичките линии. Един от далматинците, на име Кръстю Некланович, който може би да обичаше своята пушка наравно с душата си, беше я хванал за края и дигаше да я блъсне от едно дърво, ако не се съглася да я взема. Той я целуна няколко пъти и ми я подаде. Горките ни коне, които заедно с нас бяха свидетели и на царство, и на мъки, оставаха вързани от дърветата, от които някои бяха и натоварени с едно-друго, с дрехи и книжни фишеци. Нямаше съмнение, че после няколко минути тия щяха да бъдат свободни, защото новите им стопани трябваше да се явят. В късо време дружината се изгуби отпред очите ни; в долината оставахме само ние четирима души: Бенковски,
