присъствие духа, поне за очи пред момчетата. Сега обаче, след това второ приключение, той изгуби съвършено и сила, и кураж, па и всякаква по-нататъшна надежда за какъвто и да е успех. Дотолкова се бе променил, щото мъчно можеше да повярва човек, че той е същият оня буен и строг Бенковски. Каква разлика сега между Бенковски в Балкана и Бенковски в Оборище, когато той вземаше пълномощията! До вечерта го залюля твърде лошава треска, по причина на която едвам можеше да следва четата. Аз вървях все до него наблизо и той не преставаше да ми се моли да го не оставам, ако би да се случи второ нападение от страна на потерята. Бенковски и молба — то бяха две противни неща. В същото положение имаше и други момчета, които така също едвам можеха да се влекат, като полумъртви, а четата трябваше да крачи с по-сърдечни стъпки. Всички тия болести бяха се появили вследствие на многото дъждове, които бяха ни намокрили и костите. Не бърка да споменем, че конското месо и буковите листове способствуваха още.
Горката Йонка беше заприличала в лицето на сянка. Тя не преставаше да моли мъжа си или да се върнат назад (в Белово?), което беше сън, или пък да я убие, за да се отърве веднъж завсякога от тия адски мъки. Хубавото й бяло лице и малките ръчички бяха се охлузили и издраскали като географически атлас, а за тънките й дрехи не питайте. Тия се развяваха отзаде й като турска пандера. Час не се минуваше да не пролива тя горещи сълзи. Но това нейно плачевно положение като че не беше е състояние да възбуди съчувствие и състрадание измежду нейните мустакати другари, измежду нейните братя по оръжие и страдание. Няколко фанатици-братя от четата, неосвободени още от дебелите предразсъдъци, по свещено уж предание от старохайдушкия катехизис, че жената е пакостна твар във всяко юнашко предприятие, решили помежду си да убият нещастната мъченица, едничката българка, която се бе удостоила да стои под байряка за свободата! За да приемат тия това безбожно решение, за да се втикне в главата им тая мисъл, най-много спомогнал избягналият Тодор Харамията.
— Тая чета няма да види
За потвърждение на думите си той преброил стотина доказателства из хайдушкия си живот, от които ставало явно като божия ден, че жената въобще е голямо зло за горските юнаци. Съзаклетниците от четата, преди да турят в изпълнение решението си, допитаха се до мен какъв ум ще да им дам и по кой начин да постъпят за по-лесно. Разбира се, че аз употребих всичкото си красноречие, за да ги отклоня от фанатическата им постъпка.
В пътуванието си от минута на минута ние потъвахме в по-мрачната и непроходима долина. Вървехме ние не че имахме някой определен план, както забележих вече, не че знаехме накъде отиваме, но просто ей така, от нужда, от башибозушките куршуми, които пипаха немилостиво. Ние отивахме живи да се закопаем в гроба, да станем жертва или на глада, или пък на ятагана. Четвърти ден беше днес, откак бяхме потеглили ние из Балкана, а жертвите, които дадохме от дружината, възлизаха на двайсет души — по пет човека в ден! В разстояние на това време ние не само че не можахме да се нахраним, но и човек не можахме да срещнем, за да се уверим, че не сме в морето, а в Балкана, в историческата Стара планина!… Трябва да ви кажа, че турското правителство пред вид на комитетските движения беше взело следующите умни разпоряжения по Балкана: всички овчари, козари, говедари и свинари, които имаха своите кошари из планината, бяха приели заповед да си слязат в селата, така щото да нямат възможност комитите да вземат хляб. Наистина, че на някоя овчарски и говедарски кошари бяха оставяни стадата, но и тая милост имаше своите горчивини, за които читателите сами ще да се уверят, когато пристъпя до изложението на фактите. Тия привилегировани овчари и говедари бяха оставени да служат само за измама на скитающите се бунтовници. Около всеки овчар се въртяха, до 20–30 души въоръжени башибозуци, които се криеха или в кошарите, или пък в особена пусия, отгдето подпалваха огъня, щом се доближаха умирающите от глад скитници. Най-главни техни оръдия бяха самите овчари, наши братя българи, православни християни99. Всички други по-сгодни огнища, като воденици (които са рядкост, впрочем), мостове, кладенчета, пътеки, маари и пр., бяха завзети от въоръжени башибозуци, които трепеха беззащитните с чибуците и кафяната чашка в ръка, без да се мръднат даже от местата си. Пиле, дива ястребова птица трябваше да бъде човек, за да може да прехвръкне през всички тия митарства, стотина пъти по-мъчни, отколкото ония на блажена Теодора. Ходиш, избикаляш, вардиш се, току виж, че си попаднал в примката, гдето се най-ненадееш, или пък така, сляпата, отиваш на устата на шишинетата, заслепен и полуубит от немилостивия глад. Страшно беше положението за борците на свободата в Стара планина после поражението на Априлското въстание! Всички наши братя, които потърсиха спасение в Балкана, бяха обречени на касапница, волею и неволею.
В пътя си надолу из урвата преминахме през един трап. Отведнъж момчетата, които държаха дясното крило, втурнаха се на едно място около една дебела хралупа, гдето си натискаха главите като овце на кърмило. Виждаше се, че това събирание бе интересно, и ние проводихме няколко души да видят в що се състои работата (понеже мястото беше малко настрана). Който пълномощник отидеше обаче да изпитва причините, и той се залепяше около хралупата, като пчела на медяна пита, без да донесе нужния отговор. Най-после отидохме ние двама с Албрехта и с още един далматинец да видим в що се състои работата. С големи мъки едвам можахме да изскубнем няколко от събравшите се, които опъвахме изотзад за абите. Можете да си представите като каква беше картината, когато събравшите си дигнаха глава нагоре и ние видяхме, че на всичките лицата бяха побелели и устата им напълнени така, щото и не можеха да говорят. Работата се състоеше в това: в поменатата букова хралупа имало брашно, в два кожени тъгарчука, които момчетата случайно намерили, и от глад почнали да ядат брашното с шепа, един през друг, без да съобщат за това и на войводата. Докато турим ръка на това като от бога проводено богатство, ние бяхме принудени да употребим сила. Само една част можахме да отървем от намереното брашно, защото повечето беше изпоядено и попиляно на земята.
Това брашно по всяка вероятност беше оставено от някои башибозуци, да си месят хляб в гората, понеже селото им е било далеч. За наше щастие, то беше и посолено. От друга страна, ние се боехме да не би да е турено вътре отрова и нарочно оставено за нас. Когато отец Кирил забележи за това на момчетата, които го бяха намерили и яли, т.е. че те трябва да бъдат малко предпазливи, всичките отговориха едногласно, че и да са видели с очите си лицето, което туря отровата, пак ще да ядат, па стане, щото ще.
— Гладът е по-страшен от отровата, дядо попе — прибави едно калугерче, което следваше да тъпче в устата си кукурузеното брашно.
Късно вечерта, когато бяхме слезли вече в друга една река, случайно излязоха напредя ни трима души българи, с бели полушопски дрехи, каквито не носят в Тракия. Техните плетени коси, големите им калпаци, които имаха форма на маматарки гъби, не ни обещаваха никакво добро и не вдъхваха доверие, понеже ни напомняха софийските и орханийски шопи, верни приятели на турците. Последното предавание на врачанския апостол, Славков, бе още в памятта ни. Както и да е, но тия бяха за нас небесни ангели, тия бяха първите, човешки лица, които ние видяхме в Стара планина след 4–5 деня. Първото питание, което ние им отправихме, беше: „Имате ли хляб? От кое село сте и где се намираме ние?“ Първото питание тия не удовлетвориха, защото, като вечерно време, хлябът им се беше довършил. При всичко това момчетата не можаха да се стърпят да не им претърсят торбичките, но — нищо. На втория въпрос тия отговориха, че са от българското село Липян, което се намирало на половин час разстояние от мястото, гдето се намирахме. По- нататък имало друго едно село, което се казвало Бросен. Тия българи се връщаха откъде Златица, гдето бяха ходили да водят с конете си башибозуци. За много неща ние ги запитвахме, но тия не бяха в състояние да ни отговорят, едно, по своята дебела простота, а друго, от шопски инат може би. На въпрос, колко часа има до Тетевен, тия подигнаха рамене и отговориха, че не знаят какво ще да каже час.
— Ние сме хора кърджии, кой ти знае от такива работи — говореха тия.
— С такива говеда ще имаме работа оттук нататък — забележи Бенковски. — Няма вече тракийците.
Докато тяхна милост ни се оплакваха, че много лошави времена настанали както за тях самите, така и за добитъко, че масълцето, от което друга година вземали по някоя пара и друга, сега се пържело в тигана за гостите башибозуци, ние им предложихме да ни донесат по малко хляб през нощта на някое определено място и да ни покажат пътя към Тетевен, за което ще да им заплатим твърде богато. Те отказаха на това наше предложение с разни причини и извинения, при всичко че един изпомежду им попита с половин уста:
