„А че до колко мислите да ни заплатите?“ — но като видя намръщените лица на останалите си другари, не повтори вече патриотическото си питание.
За всеки случай ние не оставихме свободни тия божи създания да си отидат в селото, гдето щяха да ни предадат още на минутата на изходящия се там башибозушки забитин. Ние ги подкарахме с четата като говеда, да ги имаме под надзор поне през нощта. Докато не бяхме подминали още селото им, тия следваха да мируват, вървяха, накъдето ги бутнеме; но щом се подехме към планината, тия намериха сгоден случай и хукнаха през гората да бягат към селото си с такаиа бързина, щото белите им аби приличаха на байряци, каквито поставят инженерите, когато планират някое шосе. Един от другарите ни изгърмя подиря им, който макар и да не сполучи да удари някого, но малодушните шопи дотолкова се уплашиха да не би да станат зян душиците им, щото всичките в един глас ревнаха да плачат, като че да бяха полени с гореща вода. Двамина от тях можахме да хванем, които и вързахме с поясите им като волове и ги подбрахме с четата. Разбира се, че никак си нямаше мястото да гърмиме на това място близо до селото, но от нужда да спреме тия няколко души наши братя, които отиваха да ни издават. Ние трябваше да бягаме колкото е възможно по-бързо, докато не ни е пристигнала още потерята, с която да се борим бе невъзможно по причини, които изложих по-горе.
Когато се притъмня, бяхме извървели вече доволно място, така щото нямаше повод за съмнение, че ще да може да ни връхлети потерята. В едно пусто усое накладохме огън и един от другарите ни подпретна скути да замеси на хляб онова брашънце, което бяхме намерили в хралупата. Наместо нощови той употреби една мушама. Докато се меси и дордето се опече питката, която само кавалтия не може да бъде за 2–3 души, а не и да нахрани една дружина, въоръжена стража трябваше да пази наоколо, защото всеки се спущаше да си откъсне малко сурово тесто, или пък да си напълни шепата с брашно. Десят минути не стоя питката в огъня, и около двадесят гърла извикаха: „Доволно! Ще изгори.“ Стана въпрос кому именно трябваше да се предостави да направи делбата между дружината, да накъса полусуровото тесто на толкова парчета, от колкото души се състои четата. За такъв се избра отец Кирил, когото контролираха около 40 безпристрастни очи да не направи фалшификация.
Същата тая нощ ние можахме да хванем още един овчар, който дотолкова се беше уплашил, щото можа да заговори след няколко минути. От неговата кошара взехме един котел мляко и един камък сол, за което му заплатихме богато. Хляб и брашно обаче и той нямаше, защото, според неговото казвание, турците им давали по една ока брашно на ден (за двама души), така щото да не можели да хранят и комитите. Понеже синът на тоя последния овчар, 20-годишио момче, каза, че знаел до известно място пътя за Тетевен, взехме го със себе си, а двамата вързани овчари от Липян, които карахме още от вечерта, освободихме ги да си отидат. Отче Кирил ги кълна с кръста да не ни предадат, като се върнат в селото си, за което тия обещаха с набожно прекръствание, то бог ги знае пак дали искрено правеха това.
Дъждът беше престанал минутно; мъглата започна да се дига нагоре на тумби-тумби, западният ветрец се усили и гъстите облаци, които бяха блокирали планината, започнаха с голяма бързина да бягат един от други към разни посоки. Светлите звездици, лицето на които не бяхме виждали в разстояние на няколко деня, появяваха се минутно, а после малко пак се покриваха от мрачния облак. Разбира се само по себе си, че поетическата страна на времето малко ни занимаваше. Ние се радвахме, че секна дъждът, че вратовете ни оставаха сухи и че заклетият враг — мъглата, която бе втора неприятелка после глада — се очисти.
IV
Не съм в състояние да намеря такива думи, на които самият състав да изобразява някакъв си ужас и фаталност, щото по тоя начин да можа да изразя по-ясно и наглядно всички ония нечути и невидени мъки, на които ние бяхме изложени тая нощ! Трябва да ви кажа, че ние тръгнахме на път, щом момчето на овчаря се съгласи да ни води и каза доброволно, че му е позната планината, през която желаехме да пътуваме. Освен че нямаше никаква сляпа пътека през местността, отгдето пътувахме, но и самото място беше до такава степен стръмно и гората тъй гъста и непроходима, щото нищо здраво не остана по нас. Всеки за своя сметка можа да падне тая нощ най-малко до петдесят пъти. Мнозина от момчетата се отказаха вече да следват четата: тия искаха да останат в гората, па каквото даде бог. А защо се тия отказаха, за това мисля, че не са потребни дълга и широки обяснения; читателите знаят и без това. Най-иапред се отказаха техните ръце и крака да им служат, па тогава чак последва устното отказвание. Не бе ден, не бяха два — а цели пет денонощия се изтичаха вече, откакто ние бяхме в постоянно движение по чистия въздух, откакто не бяхме се нахраняли, откакто не бяхме заспивали, най-после, откакто не бяхме се стопляли, откакто не бяхме почивали.
Нищо друго не се чуваше в убийствения нощен мрак освен пъшкание, охкание, проклинание на всичко, щото е мило и свято на човека, но в други времена, така щото гората, през която вървехме, представляваше болница… Възможно ли е, щото от подобно ужасяющо положение да си остане човек непоколебан с първата своя вяра, надежда и убеждение? Ако учените глави, които строят своите
После полунощ ние достигнахме до такава една урва, която приличаше на селска камина. Въртехме нагоре, сукахме надолу, а урвата си пак урва, навсякъдз блещи със своята дива природа, със своята непроходима стръмнина. На едно място тя бе вглъбната като нощови, което място бе голо, без гора, изпълнено само с дребни бели камъчки, които бяха подпрени едно от друго като насипан ориз в бакалското чекмедже. Краят на тия нощови се не виждаше. Чуваше се само бучението на реката долу, в долината. Според безапелационната заповед на водача ни, който беше за всинца ни и господ, и войвода, и всичко, трябваше да се спуснем през тая каменлива урва, която, била единствено място за преминувание. Покорихме се. Мисълта, че подиря ни иде потеря, не оставаше място за възражение. Най-напред нагази в дребнавите камъци водачът ни. С един крак стъпи той в тях, а до стотина камъци се юрнаха надолу като орехи. Ние го последвахме заедно с конете си. Много от тях виреха глава, опъваха се и най-после нагазваха. На някои се скъсваха юларите и тия самите хукваха да бягат през гората, понеже виждаха, че няма що да чакат от гладните си господари. До едно място ние вървехме, кой по крака, кой по ръце, а от по-после я обърнахме на хързалка, с която повече печелехме. Искам да кажа, че ние сядахме по камъците (както казах тия бяха твърде дребни — като орехи) н се пущахме надолу, като на хързулка. Страшна врява се дигна в тихата нощ от тая система на пътувание. Ние се придружавахме в пътуванието си от няколко стотина камъчета, които брънчаха наоколо ни като рой и ни поздравляваха по гърба и главите… Като търколен боклук ние се събрахме след няколко минути около малката речица, която подскачаше от камък на камък с балканска бързина. Кой както довтаса, така си и остана на мястото, като че да бяхме се съборили от небето. Никой се не наведе да пийне поне водица от бистрата като сълза балканска река, всички онемяха от един път или, по-добре, търкулнаха се, та заспаха като упоени.
Рано сутринта слънцето ни огря на една трънлива полянка, покрита с червени росни ягоди, които блещяха от слънчевите зари като същински брилянти, да не кайдисаш да туриш ръка отгоре им. Но каква голяма противоположност се представляваше, когато направеше човек сравнение между природните красоти, от една страна, и нашите изнурени, издраскани и почернели лица, които приличаха, като да бяха извадени от гроба! На дявола всичко младо и пролетно, пусти остали и пенията на птиците, и балканската роза, и обаятелният зефир, и всички други прелести, когато няма хляб, когато в корема върхат харман немирни котки! Тук ми дохождат на ума думите на един сантиментален списател, който кълнеше българския народ, че тоя последният се отнасял небрежно към красните цветя, турял им унизителни имена и нам що си още. Чудно! Можал ли е българският народ да погледне с усмивка и с нежност към невинните цветенца, когато собствените негови деца са пъшкали под тежки неволи? Останало ли е време на българина да гъделичка лай-лайкучката? И европейските туристи и пътешественици се сърдят, че полуубитите и гладните не обръщали внимание на техните фантастически описания. Хляб, хляб — а не поетически картини и богата риторика искат от вас ония, за които вие си въображавате, че работите!…
Тук, на тая полянка, ние се спряхме по за дълго време, едно, да си починем, а друго — да похапнем от аленобузестите ягоди, които щяха да ни служат и наместо хляб. Живототворящите лучи на слънцето, за
