Записки по българските въстания

врещяха там наблизо из мъглата, малко по-нагоре!… Мисля, че не е нужно да разправям надълго и широко като какво действие и впечатление произведе това ненадейно щастие на нас. Доволно ще да бъде да спомена само, че от три деня, откакто бяхме нагазили майка Стара планина, чак сега ние чувахме гласът на местни хора (изключава се потерята), каквито, освен че щяха да ни нахранят, с овчарско гостолюбие, щяха да ни кажат още где се намираме. При първото дрънвание още на ясногласия звънец цялата събрана дружина, без никакво, по-нататъшно двоумение или дълго съвещание помежду си, понеже всеки вече от нас знаеше своята длъжност, да хване най-напред овчаря, а после овцата му — всичките ни полуотчаяни и заспали другари, т.е. всинца, скочихме на крака и вкупом се затекохме из мъглата по гласа на звънците. Вървехме ние все към една посока, наредени един до други, за да завземем по-голямо място, щото да хванем и овчаря, от когото имахме голяма нужда и който лесно можеше да избяга от появяванието на толкова непознати хора. Вървим ние без ни най-малко предпазвание, понеже нямаше защо да се боим от един овчар, който, по всяка вероятност, трябваше да бъде наш българин, а звънците и гласът на еретата не се чува вече. Всеки се спрял на едно място и се ослушва да чуе втори път ангелския глас.

— Ние си бълнуваме само, никакви овце няма тука — обадиха се някои от дружината, които бяха си съставили вече мнение, че по Стара планина е невъзможно да се намери друга жива душа освен нас.

Няколко души махнаха с ръка на творящия да не Дърдори и всички си наостриха слуха, като се оглеждаха в същото време и на четири страни няма ли да зярнат желаемите предмети. Нашето съмнение не закъсня да изчезне обаче окончателно: малко настрана из букака изново издрънча тученото звънче и овчарят изсвири, както се подсвирва на овце, а после произнесе и следующите думи на чисто местно българско наречие:

— Пусти да останете!… Толкова берекет тая година, пак не можете да се напасете… Ръй, ха! — прибави той.

— Дръжте, тука долу са овците! — извикахме ние и всеки полетя към речения букак, който ни се представляваше на очите като куп колосални канари (а може би и да бяха канари, а нам се виждаше да е гора през мъглата).

Щом наближихме до тия съмнителни предмети на десятина крачки: „Вурун“ — изреваха отчаяно няколко гърла и куршумите на 15–20, а може би и повече пушки писнаха из въздуха!… „Тутун, басън!“ — повториха невинните овчари и куршумите им цепеха напреде ни тревата. Доколкото можа да си припомня сега, останало ми е в памятта, че пет-шест души от другарите ни, които вървяха наоколо ми, клюмнаха на земята, прегънати на два ката, като откосен клас на нивата! Няколко глухи изпъшквания: „Ох, майчице!“ — и нищо повече. Аз не съм в състояние да разкажа на читателите ни числото на потерята, ни историята на тяхното появявание тука на това място, ни пък числото и имената на падналите от нашата дружина момчета. Нека немилостивата мъгла отговаря за всичко това. Ние се разбягахме кой накъдето види, пръснати из мъглата като яребици… Оставихме зад гърба си верни другари, с които деляхме скръб и щастие преди няколко минути, с които мечтаехме за едно, за друго! Валяха се тия из своята гореща още кръв и очакваха в последните си минути неприятеля, за да ги разсече със своя ятаган… А пушките следваха да пукат из мъглата. Още по-ужасно беше и това, че дирята на нашите изнемощяли другари, за които казах по-горе, че не бяха изпънали още из урвата, се прекъса. Тия се бяха върнали назад по всяка вероятност, щом са чули изпукванието на тайнствените пушки, и по тоя начин губехме се един от други веднъж завсякога. Ах, тая мъгла! Тя ни убиваше съвършено, много повече, отколкото башибозушките куршуми; тя ни бъркаше да не можем да отидем да потърсим своите другари, да им отдадем последните си длъжности… Не беше такова положението на неприятелите. Тия познаваха местността като бащина си двор.

Ние бягахме един през друг и без да знаеме накъде, без да сме уверени, че не отиваме да се заврем в самите неприятелски позиции. Бягахме ние без всякакво направление, не знаехме дали на изток, или на запад отиваме. Щикът на неприятеля в окото да ръгнеше човека, пак бе невъзможно да се види. Не беше чудно, че в бяганието си ние отиваме, гдето не трябваше.

В отстъпванието си достигнахме ние до друго едно краище, на число около двадесят души, гдето се и спряхме да чакаме по-нататъшното нападение от страна на неприятелите, като се заложихме зад падналите букове. Чакаме десят минути, чакаме двадесят, а никой няма да се яви, ни от дружината, ни от башибозуците. Едни предполагаха, че останалите ни другари са избити, а други говореха, че повечето са се пръснали из оная долина, в която се борихме два деня; трети пък почнаха да се съмняват даже, че тайнствените хора, които ни гърмяха, може би да са били и някоя българска чета, или пък изгубени наши другари, които не са можали да ни различат в мъглата. Последното предположение поддържаше най-много немецът Албрехт. Той не можа да се стърпи. Излезе из завзетата пусия със запрегната пушка в ръката, повлече се по колене и отиде да се увери с очите си както в числото на падналите момчета, така и за нападателите, които ни поразиха така безбожно. Албрехт потъна в непроницаемата мъгла и се изгуби от очите ни веднъж завсякога. Много гласове му викаха: „Не ходи“ — а той отговаря с немско хладнокръвие: „Нищо“. Пет минути не бяха се изминали още от неговото заминувание, когато препукаха три-четири пушки, куршумите на които изплющяха над главите ни в буковата шума. Шум и тупуркание, като че бягаше цяло хергеле коне, се чуваше само към мястото, отгдето изгърмяха пушките, и нищо повече. После малко съзряхме един предмет, като кълбо, който цепеше мъглата с орлова бързина. Тоя предмет беше Албрехт. Той бягаше презглава, прегърбен яа две половини. На врата му имаше колкото за един кош материал: трева, повой и шума, които той беше набрал във време на отстъпванието си от бойното поле. Куршумите бяха закачили само върха на голямата му републиканска шапка, която беше цъфнала като неузряла още зелка.

Той разказа, че турците били много. Няколко души от тях видял, които излезли от пусията си, да заколят падналите жертви и да ги оберат. Видял с очите си нашия секретар, Тодор Белопитов, който бил в числото на ранените и когото башибозуците секли с ножовете си98. Тия се оттеглили от неговото появявание в пусията си и оттам му гръмнали.

Може би да попитат читателите: а какво ставаха овчарските звънци, гласът на еретата и сам овчарят, който опустосваше пред малко лакомията на своето стадо? Аз вярвам, че всеки е разбрал и без помощта на нашите разяснения, че и овчарят, и звънците, и еретата не бяха друго нищо освен гьрлести башибозуци с дърти шишинета и с голи ятагани. Вижда се работата, че тия ни бяха подушили още от другия ден и нарочно са направили пусия на това място, на пътя ни, гдето са ни вардили, дордето пристигнем. А може би и да бяха същите ония башибозуци, които нападнаха другарите ни, като отиваха на кошарата за хляб. Аз се не чудя на тяхното прееледвание, но се удивлявам с хитростта им да се преправят на овчари и на ерета и по тоя начин да ни привлекат в примките си, като че да знаеха нашата слабост. Може да се предположи и това обстоятелство, че някой от нещастните ни другари, останали в първото нападение, е попаднал в ръцете им жив, от когото са научили подробно бедственото ни положение. И трето предположение най-после допущам аз в тоя случай, което пак не е лишено от частица поне правдоподобие. Възможно беше, щото ние да бяхме се приближили до някое село, защото там наблизо се слушаха кучешки гласове, отгдето бе излязла и потерята да ни преследва. Дявол го знае. Нима ние знаехме где се намираме и накъде отиваме? Аз вярвам, че всичките ни останали живи другари десят пъти да преминат през това място, т.е. гдето бяха овчарите, пак не ще можат да го намерят.

Така или инак, но ние изгубихме в това второ нападение около петнадесят момчета. Свирихме, викахме, но всичко напусто. Убийствената мъгла не пропущаше, какго трябва, и гласовете. Нещастните ни другари! Кой знае где се скитаха тия или пък се режеха на части от башибозушките ножове. В числото на тия пропаднали без вести освен Т. Белопитов бяха още доктор Соколски, секретарят Т. х. Георгев, трима далматинци, дързостният Бакърджия, Мито Калугерченинът и пр. От всичките аз оплаках най-много първите двама, в лицето на които изгубвах най-добрите си от четата приятели. Особено ми беше жал мене за Т. Георгев, за когото употребих всичкото си красноречие да дойде по Балкана, като му се верях и кълнях, че той е майка за нещастните и прогонените. Инак той щеше да остане в родното си село Панагюрище, както направи байрактарят Крайчо.

Като се бояхме да не би да се намираме близо до някое село, отгдето да ни почне по-голяма потеря, ние потеглихме да вървим, доколкото се бяхме събрали, като оставихме другите си другари на произвола на горчивата съдба. Долината, из която тръгнахме, беше много повече стръмна, отколкото оная, която едвам бяхме изминали и която ни костиса 15 души глави, 15 верни другари по идея и убеждения. Дъждът следваше своя път. Бенковски макар и да бе отпаднал твърде много нравствено, но досега той се мъчеше да запази