земята. В Бакърджията макар и да не беше останала кръв, но той пак се готвеше да отиде да търси своите изгубени другари. Според разказванието на същите, понеже повечето от момчетата останали живи и се разпръснали из гората кой накъдето види, то ние изпразнихме няколко пушки на въздуха, за да ни чуят и дойдат. Гъстата мъгла пак завзе своето място. Освен пет-шест души от злощастните пратеници, които достигнаха от разни места така също ранени, останалите ги нямаше никакви, тия бяха станали жертва. В числото на тия последните се намираше и далматинецът Сава, млад, черноок момък, който говореше всичките европейски язици и се отличаваше със своето образование между другите си съотечественици. Разказаха останалите му живи другари, че го видели, когато коленичил в шумата, след като се изпразнили върху му няколко пушки. Брат му, мисля Джуро, който беше с нашата чета, не можеше да се побере в кожата си. Едри сълзи се впуснаха по неговото грубо работническо лице, заплака той като дете за участта на своя мил братец.
— Ах, мой единоутробен брат!… Какво ще да кажа аз на наша стара майка, когато тя ме попита: „А где Сава?“
Това каза Джуро и потегли да отиде да отмъстява за брата си, като си изпразни в същото време и пушката на въздуха, за да я напълни с пресен фишек; по скоро трябваше пак да се върне, защото гъстата мъгла връзваше ръцете всекиму. Изохтя той още няколко пъти из дълбочините на сърцето си и сълзите набраздиха изново почернялото му лице, което едва ли беше виждало сълзи досега. От разказванието на разбитите момчета ние се научихме и за участта още на две момчета, родом от с. Калугерово, които, промушени от неприятелските куршуми, захлюпили се надолу с лица в реката! Тук тия сложили своите кости за свободата и славата на България. Тук падна и Савата. Той нахрани балканските орли за свободата на другиго, за славата на един чужд народ, който никога няма да спомене памятта му!…
Разбира се, че ние не останахме за дълго време върху поляната, не се чудехме и маехме що трябва да правим. Нашата цел, излязванието по Балкана, не беше да се сражаваме с турските потери, но да се нахраним. Следващите няколко условия напълно оправдават нашето отбранително положение. Първо, гладът; второ, мъглата; третьо, кремъклиите пушки и калпавият барут, станал на кал от дъждовете; четвърто, непознаванието на местността и пр. След 10–15 минути чакание изгубените си другари ние набихме един гъсталак, който водеше към една мрачна долина и който показваше, че откакто се е сътворил светът, човешки крак не беше стъпал вътре. Ние го предпочетохме от нужда, защото, според думите на Янка, турската потеря, която го ударила, разделила се на две отделения и тръгнала да ни завземе пътя. Ние слязвахме през долината бежешком, презглава, гдето се казало. Плюсъкът от настъпванието на изгнилите сухи клони се отражаваше из непроходимата пустиня; напредя ни подскочиха няколко сърни, тия бяха твърде наблизо, но можеш ли да им изгърмиш? Черната рокля на героинята, която вървеше по крака, както вървехме всинца, понеже в това място не можеше да се язди, се закачаше от дърво на дърво, като скъсано сертме.
— Ох, майко, майко! За това ли си ме родила, да ходя с хайдутите! — викаше тя и се хвърляше през клонищата, като сърните!
Не беше само мъглата, потерята, стръмната урва и гладът: дъждът се изливаше като из ведро. Около два часа и повече време се скитахме из тая урва, достъпна само за дивите мечки, и уж все надолу слазяхме, но далеч беше още дъното на долината, в която по всяка вероятност течеше бистра река, бързото шумоление на която се отразяваше из околните каменливи стръмнини. Никаква потеря не дойде да ни следва; но и това бе достатъчно, че от нейното приближавание бяхме принудени да се изтикаме в тая пустиня, който риск инак не щяхме да направим. Най-после достигнахме до една каменна стена, висока няколко аршина, през която за да преминем, трябваше да се спущаме един други с въже, както ние самите, така и конете си. Помислихме да избиколим отдалеч, но не беше само тя, която ни преграждаше пътя; по- надолу към реката се виждаха друг ред подобни камари и колосални букови дървета, съборени от вятъра на земята и напречели надолу-нагоре един въз други, като че нарочно да ги бе правил човек. Един паднал бук, да кажем, сто аршина на дължина, беше пепельосал напредя си още няколко по-малки букове, така щото, докато се избиколеше, както казах по-горе, минуваха се няколко минути. Но само един ли е? Две крачки не си пристъпил, ето ти и друг, още по-стар и по-клонест! Ако погледнеш отдалеч на всички тия изпосъборени паметници, то ще да кажеш, че е молдованско селце, защото на всеки един на корените се образувала къщица от пръст и камъци, под които свободно можат да насядат на сепер 30–40 души. От друга страна, убитата и отчаяна душа не можеше да остане хладнокръвна от вида на величествената растителност. Всичката земна повърхност беше покрита със зелен невинен здравчец, непобутнат от никоя ръка, може би само от стъпките на белогърдите сърнета. Гордо и надменно стърчеше той, весел и засмян, потънал в бистра роса, да те е грях да го настъпиш. Пък малцина обръщаха внимание на тия балкански прелести. Колкото и да бяха тия хубави и привлекателни, не бяха в състояние, както се трябва, да привлекат нашите погледи. Тръпчивата букова шума и киселият киселец (името му го показва), единствените за ядене неща по Балкана през месец май, които ние пасехме от два деня насам като зайци, бяха загладили всяко човеческо чувство.
Като видяхме, че е невъзможно по никой начин да следваме пътя си надолу към реката, ударихме на ребро из урвата от лява страна, без да знаеме и ние сами къде отиваме и где именно ще да излезем. Според треперящата стрелица на компаса ние отивахме право към запад; но мнозина викаха: „Лъже кутийката! Ние вървиме срещу слънце.“ Колкото и да се пазехме да не вдигаме шум, като вървиме, това бе невъзможно да стане по много причини, повечето познати вече на читателя. Достатъчно бе да се търкули един камък. Той дигаше подире си още десятина, които го придружаваха успоредно и се спираха чак долу в реката. От удрянието им с другите камъци и сухи клонища, които тия чупеха през средата като гюллета, страшна олелия се разнасяше по гората, като че цели планини се събарят. Дивечите като: мечки, рогачи, свини и пр., на които Стара планина е огнището, подплашени от това ненадейно врангало, което може би за пръв път чуваха през живота си, тичаха надолу-нагоре и още толкова увеличаваха събарянието на камъците. Скоро нощният мрак настъпи с всичката своя ужасяваща грозота, а ние се скитаме още по стръмната урва и из гъстата мъгла като патки. Дъждът не беше престанал още, а балканската атмосфера започна да става по-чувствителна. Мнозина изказаха желание, че не можат да следват вече четата, защото им отмалели краката от глад, мокрота и много ходение.
Помежду една ограда от натъркаляни букове ние се опряхме уж за малко само да починем, а после пак да следваме пътя, да преминем тая бездънна долина, докато се съмне. Веднъж обаче спрели, нам се не искаше вече да потеглим. Освен това нощният мрак бе до такава степен непроницаем, щото той съставляваше второ условие за оставанието ни на едно място. С помощта на изобилния барут скоро се запалиха 3–4 огньове между гъстите букове, пламъците на които пърлеха зелената шума и я туряха в движение. Че ще да бъдем съгледани от душманско око, казах вече, че това бе решително невъзможно. Наредиха се по няколко души покрай всеки огън, всеки при другарите си, гдето му минува думата, а войводата, който все имаше още известна почит пред другите момчета, бе седнал с писарите си, далматинците, поп Кирил и героинята при особен огън. Посгряхме се, поизсушихме се, доколкото това бе възможно под открития въздух, а никой се още не задоволява, всички клюмнали глави, умислени и кахърни. Мнозина имаше и такива, които се сгъваха на две половини от сърцебол, които повръщаха от яденето на буковата шума и на киселеца. На всичко това бе причина гладът, който ни обтягаше червата от три деня насам. Напразно си печехме краката на огъня, дано уж се разположим, дано се приближи сладкият сън; но и той бяга!… Станеш прав, разхождаш се настрана из пустинята, дано уж някои мечтания и размишления те занесат към седмото райско небе — пак напусто. Революцията от час на час взема по-страшни размери, струва ти се, че разсърдени котки се изправили на гърдите ти и дращат ли, дращат… Имахме с четата две бурета ракия, които далматинците бяха взели от Ветрен, понеже уверяваха, че без питие не можат да прекарат. Нямаше що: като всички чужденци, които и днес правят изключение от общите закони, трябваше и при нас да се ползуват с някои права. От тая свещена жидкост, тука, в планината, гдето мечките пишеха законите, възползуваха се да се смърсят и някои от нашите момчета, което им служеше и за хляб, и за лекарство срещу сърцебола. Само Бенковски не искаше да сръбне от ракията. „Клетва съм давал“ — говореше той и отблъсваше кратунката, с която се черпеше дружината. След дълги убедявания най-после склони.
— Ох, барем тютюнец да имаше, два пъти да си опъна, па тогава да умра! — се чуваха гласове с унило благозвучие измежду полуубитата и полуотчаяна дружина.
Трябва да ви кажа и това, че иие бяхме такива строги бунтовници, щото и тютюн не бяхме си
