отец Кирил, Стефо и аз. Останаха и няколко души от другарите ни, повечето селяни от селата Калугерово и Мухово, които не тръгнаха ни към Тетевен, ни към Тракия, а просто нас гледаха в очите. Тия казаха, че искат да умрат там, гдето умреме и ние. По гореизложените съображения, т.е. че голяма чета не чинеше нищо, ние отказахме да ги вземем подиря си по начин категорически. Но тия не искаха да чуят от онова, щото им говорехме, а следваха подиря ни. Най-после ние бяхме принудени да обърнем пушките насреща им, като отстъпвахме в същото време към краището, гдето се намираше показаната от бае Станча пещеря. После това ние потънахме в гъстата гора н завсегда бяхме изгубени вече от очите на желающите да дойдат с нас нещастни другари.
— Войводо! Дядо попе! Недейте ни оставя в това пусто усое! — викаха тия подиря ни с болезнено отчаяние. — Защо ни излъгахте да си изгорим селата, а сега бягате от нас!…
Ужас и нищо повече! Злощастният тракийски юнак имаше пълно право за всичко казано, но що да му направиш, с какво именно да му помогнеш, освен да бягаш от мъченическия му поглед като престъпник? Измежду тия последните наши другари, които не искаха ни назад да се върнат, ни в Тетевен да отидат да се предадат се намираше и някой си Захарий, родом от село Калугерово, Татарпазарджишко, който се отличаваше по време на въстанието с нечуто юначество.
Глава VII. Убийството на войводата Бенковски
I
И така, ние четирма души: войводата, отец Кирил, Стефо далматинецът и аз, изгубихме се завинаги от очите на злощастните си другари. Аз притежавам твърде малки подробности за тях после раздялата ни, затова няма и да ги описвам. Онова, което зная на вярно за тях, е това, че едни пристигнали благополучно до Тетевен, гдето се предали на турците, други се блъскали няколко деня назад към Тракия, от които някои станали жертва на глада и башибозуците, а някои — твърде незначително число — се спасили в затворите, четвърти се самоубили, пети пропаднали без вести и така нататък. Аз ще да се занимая със съдбата на нашето пътувание, ще да ви разкажа, както можа, последните минути от живота на най-главният виновник от Априлското въстание и неговата трагическа смърт.
Щом ние оставихме зад гърба си нашите другари, след няколко крачки ето че напредя ни зее каменната пещеря, показана от бае Станча. Покачихме се по камъците и хлътнахме вътре един по един. Тя беше дотолкова тясна навътре, щото малко сено, запалено на входа й, решаваше нашата съдба, т.е. щеше да ни задуши вътре като лисици. Дъното й, доколкото можа да помня, че губеше в мрачна неизвестност, там далеч под земята. Около един час стояхме ние в това странно жилище, без да можем да се успокоим на минута, при всичко че надеждата ни да се нахраним преставаше вече малко по малко да бъде само пуста химера. Спогледахме се най-напред един други, захванахме да изпитваме по с критическо око местността, всекиму се искаше да изяви недоверие, а никой не смее да се обади от страх може би да не разчовърка чувствителното място, да не убива толкова скоро и останалия на иглен връх кураж. Най-напред отец Кирил пое думата:
— Уверени ли сте вие, че тоя българин (бае Станчо) не е някой турски пета (предател), преводен нарочно да ни затвори в тая кошара като стадо, а после да доведе турците да ни избият? — каза той, след като свърши вече преглежданието. — Отгде може да го знаеш що е за човек и какво търси по тия места, когато никой българин не може да се подаде от селото навън? Отгде знаем, че той не е преводен от турците нарочно да примамва комити?
Думите на отец Кирил не искаха голямо тълкование. Може бае Станчо да не прекарваше никак през ума си това намерение, което му ние приписвахме, но можеше в същото време да е един от най-безсъвестните шпиони, а ние се мъчехме да сключим с него братски условия100. Решението на тая тайна беше немислимо и по тая причина, без да си губим времето, предпочетохме да извършим онова, което беше за в полза на милата душица, т.е. решихме да излезем из пещерята и да си вземеме очите из гората. Поехме към една урва на западна страна и после един час възлизахме на каменливия й връх, гдето слънчевите лучи шибаха до нетърпение. Мястото бе така запазено, щото неприятелят да имаше и ястребови очи, пак не можеше да ни зърне. Възползувани от тия естествени добрини, ние си събухме навущата и разблякохме мокрите дрехи, които простряхме по нажежаните от слънцето камъци, защото една неделя става вече, как киснем във вода, така щото цели се бяхме вмирисали.
После една почивка от два часа ние тръгнахме отново по върха на планината. Наблизо връхлетяхме едно малко момче-козарче, което нямаше при себе си ни хляб, ни каква-годе друга гостбица. То ни каза, че ако преминем двете реки (Бели и Черни Вит, мисля), насреща в голямата гора, която се площеше напредя ни като морска повърхнина, имало една говедарска кошара, до която сме можели да стигнем тая вечер, ако вървим бързо. Говедарите били от ближното село Бросен. Като беше добро времето, като нямаше ослепителна мъгла, из която да си блъскаме главите, до вечерта ние можахме да преминем доста място, като прегазихме в същото време и двете реки при всичката си слабост. Местността или пътят по-добре не беше така убийствен, както досега. При залязванието на слънцето чухме да реват говеда в ближния букак, на които гласовете дотолкова приятно се отзоваваха в нашия слух, щото ние ги взехме за ангелски тръби. Нямаше никакво съмнение, че тук са говедарските кошари, за които ни говореше младото козарче. С голямо предпазвание, с влачение по очите си, за да не би да ни притоплей от невидимо място, се приближихме ние до кошарата, т.е. до колибата на говедарите, след като се уверихме наздраве, че никакви пусии не съществуват наоколо. Освен това ние видяхме отдалеч вътре в колибата няколко панагюрци, бивши наши другари преди 2–3 часа, които ядяха хляб и разказваха нещо — известно какво — на зяпналия говедар. Тия се връщаха вече за Тракия. Колкото готов хляб имало при говедарите, пашите подранили другари бяха го оплескали до кора, а ние трябваше да теглиме зазъбица.
След заминуванието на панагюрци, които смятаха да преминат тая нощ златишката равнина, говедарите сториха тертип да сготвят и за нас нещо. Най-напред се насърбахме само с кисело мляко, а после ни донесоха в краището на гората и по малко кукурузен хляб. През целия си живот аз не съм ял така сладко, па и няма да ям оттук нататък. Вечерта ние останахме да нощуваме при тях, едно, че имахме нужда от дълга почивка, а, друго, че нощният мрак ни препятствуваше да пътуваме. Утешително беше за нас и това, че според думите на самите говедари, откак се дигнало въстанието, само един път са дохождали при тях башибозуците. Това изключение с нашите говедари може би да ставаше по тая единствена причина, че кошарата им беше малко отстранена. За да преспим тая нощ, говедарите ни отведоха в една пуста колиба, в която не бяха живели хора от няколко години. Тя се намираше на 200 — 300 крачки разстояние от тяхната колиба, в едно затънтено място, направена с букови цепеници отстрани, изправени отдолу нагоре, а отгоре нямаше нищо. Така щото звездите свободно надничаха вътре. Буйна трева, повечето пъстролиста папрат, беше израснала извътре, върховете на която се равняха с височината на стените, само мястото посред, гдето беше горял огънят, оставаше голо като тавичка. Тук ние постъпкахме и поналегнахме балканската треволига, върху която си сложихме в тъмнината полуизгнилите кости.
Понеже мястото беше затулено от всяка страна, по съветите на говедаря ние си стъкнахме и малко огнец. Не се мина много време, а слушаме, че нещо пищи около огъня, но кой обръща внимание — помислихме, че е някой червей. По едно време обаче Бенковски скочи като попарен и извика уплашено. Дордето ние разберем каква е работата, от скута му се изтърси пъстра пепелешка, змия усойница, която се вижда, че е имала своето жилище под огнището отдолу. Дълго време ние не можахме да затворим очи пред вид на тия студени гости да не би да се срещнем насъне с отровната им засмивка. Чак посред нощ затворихме очи под строгото карауление на едного от нас. Не стига башибозуци, мъгла, глад, предателство, но и от змии още трябваше да се боим!…
От най-напред много си мислехме дали трябва да се запреме в тая колиба, т.е. да се повериме на говедарите, които, не дай боже, ако бяха някои лоши хора, турско ухо, в ръцете им беше да ни изчукат тая нощ като пилци. Но сънят и тежката нощ надвиха на всичко. Естествено бе, че после едно нахранвание като хората, после изсушаванието на дрехите ни и после нагряванието на огъня сънят, сладкият сън, ставаше неизбежен. Един от нас — отец Кирил, ако помня добре — остана да ни караули до известно време, а после друг трябваше от трима ни да го замести. Спахме, пременявахме се, трупахме дърва на огъня, а що ставаше
