Живо създание, ни птица, ни балканско животно, ни пък някакви си следи от одушевена твар не се виждаха. Букове колосални, с опрени до облаците върхове, хралупи като крепостни стени, покрити с мъх, червояденина и жълти гъби, свалени по земята дървета, които бяха запазили своята дива гордост и в окончателното си поражение — и друго нищо повече. В тая дива местност бае Нею беше за нас и господ, и другар, и опасение, и надежда, и всичко друго, каквото щете. Изгубен бае Нею — изгубвахме се и ние. Къде пладне достигнахме в една река, на която свирепото течение още по-голяма монотонност придаваше на околността. За да направим игра в дирите си, умният и практическият човек, който вярваше, че дървеният калъч на свята Богородица бил в ръката на руския цар, предложи ни да нагазим в реката и да тръгнем сред посинялата от бистрина вода надолу по течението! Разбира се, че тая жестока заповед биде изпълнена още на минутата без никакви разсъждения. Зацапахме ние като патки по каменливото дъно. На много места дохождаше отпредя ни или водоскок (малък, разбира се), или пък дълбока вирчинка, която да прегазим. Ние се отказвахме.
— То ще се рече, че аз трябва да се върна при добитъка си, когато вие сте знаели от мене по-добре — възразяваше безапелационно и неумолимо Нею, като си държеше в същото време и двете ръце отворени в знак на учудвание.
Нямаше що да се чини: пак влязвахме в линията на шумната река. Сиромахът о. Кирил! Неговото дълго расо плаваше по повърхността на водата, като че да беше сертме. В едно удълбано място Бенковски се стрепна и цял-целниничък се простря сред реката с главата нанапред. Най-после всинца вкупом бяхме принудени да се откажем от тая крайна предпазливост, защото краката ни изтръпнаха и се вдървениха от студ, като безчувствени кютюци. Измъкнахме се из реката като самодиви и поехме на дясна страна из стръмната урва. Пак се спря Нею и изново начерта друг, по-практичен маршрут. Той тръгна по обикновено най-напред, захвана да мести своите високи като кокили крака и ни поръча да стъпваме право в неговите стъпки и да се не подпираме на пушките си освен той на своята дрянова тояга! За приятно разнообразие или за остра шега, ще възразят може би читателите, е правил това немилостивият Нею. Ни едното, ни другото. С това той искаше пак да напакости на потерята, която, като види, че само един човек е пътувал, няма да се впусне да го преследва иди пък ще го вземе за овчар.
Но щом наближавахме някоя извънредна стръмнина, всичките хитри стратегеми на Нея рухваха на земята. Наместо малки стъпунки по снега се изписваха различни карикатурни фигури, размесени с пръст и букова шума, попадала по земята, а понякога, като не се случваше да има наблизо дърво или клон, за да се заловиш от него, линията ставаше продълговата няколко метра, на края на която се събираше голям сняг, който неволно си тикал с краката си. Искам да кажа, че ние падахме и ставахме. Пушките, които от по- напред държехме на ръце, за да не ги дотегнем някак на снега, т.е. кондаците им, което се считаше за явно предателство, сега отхвъркваха настрана и цели-целнинички се изписваха върху преспата, така щото твърде наглядно можеше да се познае и от каква система са даже. Освен преводачът ни, бае Нею, който твърде рядко се излъгваше да падне, и то на някое много зло място, ние падахме напред непрестанно, но не толкова често, както правеше това о. Кирил. Сиромахът, по причина на дългото си расо и на тежките дисаги, пълни с бели меджидии, един път прекрачеше, а два пъти изправяше поклон. При всяко падание парите издрънчаваха, като че да се намирахме в сарафски дюген, а Бенковски изглеждаше накриво свещеника и му скърцаше със зъби.
Когато горското око на бачо Нея забележи, че ние отпадаме от минута на минута и все повече захващаме да не пазим правилата на горски хора, започна малко по малко да ни издига към върха на планината под предлог, че оттам ни бил уж пътят за Свинарската лъка. Колкото повече излязвахме нагоре, толкова по-чувствително се усещаше студенината, толкова по-непроницаема ставаше мъглата, която се лепеше и позлатяваше с лед и дърветата, и снега. Снегът престана вече, но тук, по планинските височини, той надминаваше и колени, замръзнал и поледен, а не мек и пръхкав, както по ниските места, така щото едвам можехме да го пробиваме с краката си. Мокрите ни дрехи така се сковаха на гърба ни от планинския студ, щото взеха коравината на чамова дъска. С една реч, зима и студ; като по Коледа. Надвечер, като преминувахме една урва на ребро, за пръв път се уверихме, че и други божи създания обитават в тия места. То бяха дирите на една мечка, която заминала пред нас. Малко по-нататък Нею се спря заведнъж и посочи с поглед и ръка нанадолу. Какво беше нашето удивление, когато ние съгледахме едно космато валмо, като че да бе покрито с обърнат наопак кожух, на който от страна висеха двата ръкава. Това неподвижно валмо беше нашата спътница — мечка, обърната към нас със задницата си, а главата й се не вижда, като че да беше заровена в земята.
Ние се спряхме и с втренчено любопитство гледахме на страшното това животно, което бяхме наближили около стотина крачки и което не ни виждаше още, нещо твърде удивително. Разбира се, че ние никакво зло не можехме да й направим, защото да гръмнем с пушка, значеше сами да се предадем на потерите, които бог знае дали не се намираха на няколко крачки разстояние от нас. Най-после бае Нею подигна един чукан и го хързули направо към мечката, който удари в краката й. Що ни трябваше? Пущината наистина не ни виждала. Тя дотолкова се уплаши от нашето появявание, щото подскочи на четирите си крака като зайче и така ужасно ревна, щото ехото на гласа й се забиваше от четири страни на планината; а кютюци, а камъци, плюсък и трясък нямаха граница.
— Пуста останала! Черви мозъка ти да изедат — избърбора бачо Нею подире й.
Като отидохме на мястото, гдето беше се спряла тя, видяхме, че си била пъхнала главата под снега в един дълбок мравуняк да търси яйца, та затова не можала да усети нашето приближавание.
И така, тоя ден може да се каже, че го преминахме благополучно. Хиляди пъти бяхме повече благодарни да срещаме мечки, вълци и пр., отколкото наши братя — человеци, които бяха по-опасни от зверовете. Нощта, не дотолкова мрачна по причина на снега, ни свари на върха на планината. Заедно с нея настана и коледен студ, до такава степен, щото ние замръзнахме на мястото си и никакво движение не беше в състояние да ни поддържи нормалната топлина. Нею искаше да продължаваме тая нощ пътя си, така щото до разсъмвание да преминем оная местност, в която той се боеше, че не е край да няма турски пусии. След дълги молби и убеждавания едвам можахме да го отвърнем от това му намерение, да склони да преспим тая нощ в някоя долина, гдето да си стъкнеме и малко огнец.
Както обикновено става в подобни случаи, така и сега, ние избрахме такова място за спане, в което, за да се види огънят ни, башибозуците трябваше да се покачат на облаците, и то право над главите ни. Другояче бе невъзможно. Над главите ни се издигаха колосални кичести букове, които приличаха на цъфнал трендафил по причина на натрупания върху им сняг. Освен това от всяко клонче и листче висеха ледени шушулки, като от полюлей, измежду средата на които бяха заковани зелените пролетни листи. За огнище ние си избрахме такъв един допотопен дънер, кух като бъчова, който приличаше повече на остатки от римска крепост, отколкото на дърво, защото зелената мъх, която го покриваше, съвсем други цвят му придаваше. В неговата дупка, която имаше форма на пещ, ние си стъкнахме огъня. Скоро червеният пламък започна да бухти из горната част на отверстието му и издаде миризма, като кога се подпали прахан. Бяхме изринали вече снега наоколо за сядание и Нею кършеше тънки вейки за постилане, а ние захванахме да се събуваме, когато едно непредвидено обстоятелство, за което никому през ума не минуваше, че ще да се случи, принуди ни да отстъпим няколко крачки настрана, кой с един крак бос, кой с два и пр. Причината на всичко това беше натрупаният по клонищата на дърветата лед, който, като се разтопи от буйния огън, започна да се сипе по главите ни като град. Освен че ни мокреше изново, но и гдето паднеше стопеният лед, накарваше човека да се почеше. Ние почакахме за няколко минути отстрана, но като видяхме, че тая комедия ще да се продължи през цялата нощ, потрудихме се да му намерим леснината, за да имаме възможност да бъдем по-близо до огъня.
Бай Нею отсече няколко чатала, които заби около хралупата, напречи отгоря им други върлини и метна; върху тях мушамите ни, йод който се свихме на сепер. Така прекарахме ние през цялата нощ. Понеже от последните наши събития нямаше нещо привлекателно и утешително за разказвание, на Нея беше предоставено да разкаже своя живот и патими. Помня, че той наброяваше, че откак станал човек, до двадесят и пет пъти го били турците, четири-пет пъти му извивали главата да го колят, до петнадесят пъти го обирали и пр., и пр. Той бе прекрачил 40 години, а само три до четири пъти бил влязвал в черкова, и то на Възкресение и когато умряла майка му, та затова питаше отец Кирила дали не тежи на душата му голям грях. Войводата му отговаряше, че не грях, но и святец още може да стане той, ако турците го бият няколко пъти още.
На разсъмвание, когато сме заспали всинца, не зная как се е отъркулила капата на о. Кирила и паднала
