в това време навън — никой не иска да знае, светлината на огъня не ни даваше възможност да следим и външния мир. Но чуваме навън — върши се нещо необикновено. Среднощ се минуваше, когато всинца бяхме разбудени, отведнъж се намерихме около огнището със заспали физиономии. Страхотия! Светът рискува да пропадне, втори потоп се готви да стане… Буря ужасна, тъмнината грозна, Балканът реве сърдито, букове падат, клонища скрибуцат от триение един от други, земя, небе и планини станали едно, трещи, плющи — в действителност светът пропада!… Тъмни облаци, които висяха като скали над самите клонища във вид на конусообразни тръби, плуваха вълшебно и грандиозно с голяма бързина над главите ни. Силният вятър дигаше где що му се попадне, не се забави той да се трогне и до нашето скромно жилище, което се люлееше чак от основата си. Докато въгленчетата хвърчеха нанагоре едно по едно, като из параходна тръба, отведнъж цялата жарава заедно с пепелта се дигна от огнището и полепна по дългата брада на о. Кирила. Бедният, той изхвръкна навън из вратата и изрева, колкото си може: „Изгорях!“
— Скоро бягайте навън, че колибата гори! — повтори той след няколко минути и ние се намерихме при него във високата папрат.
И действително горнята част на нашето опустяло жилище гореше вече, запалена по всяка вероятност от хвръкналия огън. Ние треперехме от планинския студ сред поляната и се стискахме един от други да се не изгубим в убийствения мрак. В това време именно силен дъжд, лапавица, град, сняг и пр. рукна да вали, а бурята започна да утихва. Ние се свихме един до други, наведохме глави и изложихме гърбовете си на пороя и така дочакахме заранта. Докато тъмнееше наоколо, малко по малко захванаха да побеляват гората и тревата, нежни и зелени като през месец май, както се е рекло. Искам да кажа, че дъждът се пресече на студен сняг, като че да не беше 8 май, а 8 ноември, или пък баба Марта. Той се постилаше разкошно по земята, като бели трендафильови листи. Скоро атмосферата изстина чувствително, дрехите ни на гърба станаха корави като дъска, ледени пръчки, бистри и прозрачни, повиснаха от листето, с една реч — зима не на шега. Захвана се вече страшният и паметният оня ден — събота, 8 май, който така също ще да бъде записан, както казах вече, с черни слова в хронологията на въстаниците от 1876 година. Той нанесе последния удар на нещастните борци за българската свобода, той се притече на помощ на хищните и така силни башибозуци!…
Тая нощ немилостивата Стара планина беше пълна с поборници върху една линия от 40–45 часа разстояние, от Сливенския балкан Демиркапия до Марковата врата на запад101. Когато се съмна вече, снегът имаше дебелина около една педя. Ние стояхме под една шумка, натрупани със сняг като същи кютюци, и не смеехме да се мръднем от мястото си, от страх да не би да направим стъпки. Зелената до среднощ трева и листи сега бяха увяхнали и попарени като коприва, заковани в прозрачен лед. Снегът падаше на парцали, на десет крачки разстояние не можеше да се види. До късно време през тоя ден, 8 май, ние се маехме на това място около говедарите и си пръскахме главите накъде именно трябва да отидем.
— Ей, сиромаси! Живи ли сте? Тая поразия като че нарочно за вас да става — каза един от говедарите, който дойде да ни обиколи на заранта.
Отидохме в колибата на тия последните, които не бяха изкарали още говедата на паша по причина на времето. В колибата им гореше такъв огън, на който свободно можеше да се опече цял един бивол. Говедарите бяха трима души българи. Щом ние се подадохме, тия отложиха калпаци и целунаха ръка на о. Кирила. Дълго време тия се чудеха както на нашия ум, така и на дързостта ни, че сме се решили да потеглим по Балкана в такова разбъркано време. От най-напред се побояха да ни приемат в колибата си, но ние сполучихме да ги уверим, че сме чисти българи, червата си да видим изтърсени на земята, пак няма да споменем името на оногова, който ни е дал залък хляб, който ни е подал братска ръка. За спечелванието на тия хорица на наша страна най-много трябваше да благодарим не на револверите и на калпаците с левове, а на кръста и капата, т.е. на о. Кирила, който във всеки случай повече състрадание възбуждаше в хората, отколкото ние.
Един от тримата ни благодетели на име Нею склони да дойде с нас и същия ден още да ни заведе докъде тетевенските колиби, гдето щеше да ни предаде на друг един говедар, негов познайник и добър човек. Според думите на тримата тия говедари, кошарата на тетевенския говедар се намирала около мястото, називаемо Свинарската лъка, гдето не било дотолкова мръсно, т.е. там нямало да пречат башибозушки потери, и по тая причина можели сме да останем за няколко деня при добрия говедар. Кой знае, може би тая надежда, това утешение да ни се даваше от тримата ни приятели с единствена цел да се махваме по-скоро от колибата им. А снегът следваше в това време да се лепи богато по земната повърхност; той надминуваше вече педя дебелина и наближаваше да достигне колене. Тримата говедари не можеха да си обяснят по никой начин причината на това безобразие, да вали сняг 15 деня след Гергьовден.
Бай Нею си приготовляваше вече едно-друго за път. Но преди да потеглим, нужно бе най-напред да похапнем нещо, па тогава да се борим с дебелия сняг и с увисналия по клончетата на дърветата лед. Трябва да ви кажа, че и на тая кошара брашното се даваше с четеля. По тая причина наместо хляб един от говедарите, най-младият, засука скути и надве-натри замеси малкото брашънце на тесто, което накъса на малки парченца и го хвърли в черното котелче да ври на огъня. Тая гостба се казва
Дордето стана готово ядението, простодушните наши благодетели, които не снемаха от нас погледите си, не преставаха да ни отправят различни питания, на които ние всинца от един път отговаряхме с голяма готовност. Отговаряхме ние просто по тая причина, защото животът ни стоеше в техните ръце, а, от друга страна, като къкреше котелчето на огъня, предназначено за нас, разполагаше ни към всичко.
— Кой знае колко пара вземате вие, като сте тръгнали да вършите тая работа? — питаше един изпомежду тях със самоуверение.
— То не иска я питание колко ще вземат такива като тях хора — възрази бачо Нею, който щеше да ни води към Тетевен. — До десятина лисичи очи (жълтици) трябва да се набират на годината? — прибави той въпросително.
— Тютюн парасъ — потвърди други.
— Зад тая ваша работа,
— А за Божагроб нищо не казваш — възрази втори. — Него ще отърве той по-напред, па тогава нас. В неговата земя най-много се пазела вярата и божите закони. Аз съм слушал от стари хора и от попове, че в неговите ръце се намирал честният кръст и дървената сабля на свята Богородица, с която агарянците едно време превзели Стамбул; по тая причина срещу неговата християнска войска никакъв друг аскер не е в състояние да се бори: пред топа му върви кръстът…
Така любезно бяха се впуснали в разсъждения тия горски хорица, защото по причина на лошото време тия не бързаха да пущат на паша добитъка си. Преди да потегляме на път, Бенковски поиска да си промени войводските дрехи, както и ние самите; но освен два скъсани калпаци, които говедарите можаха да намерят помежду си, други никакви не бе възможно да ни се доставят. За всичко ние заплатихме на говедарите.102
След като се опростихме, предобед потънахме в гъстия букак, предвождани от Нея, към западната страна. Бяхме извървели едно разстояние от 500–600 крачки място, когато тоя последният се повърна да обади на другарите си да пуснат говедата подиря ни, за да се заличат дирите ни в снега. За да достигнеме до Свинарската лъка, имаше няколко пътеки, твърде преки, чрез които в късо време можехме да се намерим там. Водачът ни обаче забележи, че и нощно време той не би се решил да ни преведе през тях, по причина че били заловени на няколко места от башибозушките потери. Следователно, ние трябваше да бродим и да пътуваме през такива места, които са достъпни само на мечките и в които бе стъпял чавешки крак само от немай-къде.
И така, ние започнахме борба с майския сняг, без път и без строго определено направление. По причина че вятърът бе утихнал вече да люлее клоновете на дърветата, по които се лепеше мекият сняг, щом се досегнехме до някоя шумка, вратовете ни се покриваха с дебела преспа.
II