— Я ни кажи ти нас бе, стар пезевенгино, не се ли усетиха тия гяури-комити, когато ти ги покани да ги водиш към Троян? — питаше непознат глас на турски язик.
— Аз вярвам, че тия още не са усетили — отговори нашият благодетел, когото аз можах да позная по гласа. — Щом им казах, че ще да ги водя за Троян, което тия най-много желаеха, зарадваха се дотолкова, щото не знаеха где да ме турят.
Чух аз още да повтарят турците много наши думи, които ние бяхме изказали помежду си в присъствието на бача Въля още първия ден, когато пристигнахме на кошарата му.
— Домуз-ханзър-гяуру! Каква ви беше клетвата? Не се ли кълняхте един други, че сто души турци да дойдат, пак ще да се хванете за оръжие и ще умрете като бабаити? — говореше един от турците със скръцнати зъби, вероятно на някой от издихающите трупове на моите другари, и ножът му захващаше да ги сече, което се познаваше по плющението на костите.
От моето напрегнато внимание не избягна и характеристиката, която верният благодетел даваше на турците зарад мен, когато тия го питаха дали съм бил някой бабаит. После турците захванаха да се обвиняват един други, че не постъпили умно, трябвало да почакат още малко, докато изминем всинца мостенцето, па тогава да изгърмят. Чух аз така също и грозното хъркание и пъшкания на другарите си, които се бореха с последните минути на живота си! Докато турците се смееха и радваха, по едно време захванаха да се карат помежду си; вероятно тия деляха между себе си парите, които намериха в отец Кириловите мешинени дисаги. А аз не смеех да си поема душата на дървото! Втори път замръзнах на мястото си, когато едно червено куче се подаде из гората, дойде под моето дърво, захвана да омирисва около дънера му и си дигна главата нагоре. Боже мой, що щеше да стане, ако това куче отвореше уста и залае? Аз не смеех да се мръдна, станах дотолкова благоразумен, щото не го погледнах и в светлите очи, да не би да го разсърдя да излае. Даде господ, че то потъна от лява страна в гората, и само от опашката му можах да позная на коя посока отива.
И останах аз на дървото нечут и невиден. После половин час от кървавото произшествие царството на грозната нощна тъмнина настана. На тая тъмнина, от една страна, а, от друга, на дъжда и на гъстата гора имах аз да благодаря, загдето не легнах наред с тримата си другари. Дъждът престана вече окончателно, вятърът утихна, булото на мъглата се разпокъса тук-там и тая последната във форма на грамадни стълбове въздигна се нагоре към небесните сводове. С нея заедно пътуваха и душите на моите другари! … После диганието на тая обсада от облаци аз можах да видя цялото пространство на Свинарската долина, заедно с околните зъбести планини, от вида само на които страх и ужас побивате човека.
Смеховете, каранията, разговорите и пр. на героите от малкото мостенце скоро утихнаха, като че тия последните да потънаха вдън земя. Балканската нощ настъпи вече във всичката своя грозотия. На всичката околия, над всичките мрачни и тайнствени долини — според моето болно въображение — и над горделивите балкански върхове се наложи печатът на мълчанието, като че и тия неодушевени великани да се наготвиха мен да преследват! Само буйната река, така също съучастница и спомагателка на кървавото произшествие, правеше изключение със своето вечно шумтение. Скоро тая мъртва тишина се наруши и от дивото гракание на оная балканска птица, която издава глас също като човек, и който не я знае, мъчно би повярвал, че тоя глас излязва от перушинени уста. От противоположното усое се обади и оня бухал, който слушахме през деня още и за който нещастният отец Кирил казваше, че познавал какво ще да бъде времето. Той издаваше тъпоглухия си глас пак от онова същото място, отгдето го слушахме по-напред.
Мен занимаваше твърде сериозно това важно обстоятелство да можа да узная: накъде заминаха турците, що стана хитрият наш благодетел бачо Вълю, т.е. не остана ли той да ми следи дирите? Дали турците си отидоха в село, или пък останаха да ме пазят наоколо? Последното предположение, макар по- невероятно, но като по-важно, аз вземах него пред вид и следвах да се стискам от клоните на бука.
Като се окопитих що-годе, повърнах се мислено няколко часа наназад и като прекарах всичко през ума си, от началото на Янкината песен чак до мостенцето, то мислите ми се разбъркваха и изново ме побиваха студени тръпки. Няма нужда да ви разказвам, мисля, че ние станахме жертва на мръсния старец дядо Въля. Нека читателите си припомнят с мене заедно всичкото поведение на стареца от деня, когато ни заведе в пещерата, до окончателното ни предавание в ръцете на турците, и тия ще да се съгласят с мене. Помнят читателите, когато той ни поиска оръжията да ги оставим нему, защото сме изгледвали много страшно. Янкината песен е била нарочно, за да ни излъже само да не бъдем предпазливи и да ни приготви по-добре да изслушаме без противоречие скромната басня за 12-те байряци, за дядова Иванов топ и за Сърбия. Всичко това е било дърта лъжа, защото всеки знае, че Сърбия не на 12 май отвори война с Турция, а по средата на месец юли. Но кой да се усети — казах, че само Вълю ни носеше известия за световните работи. Ето защо той се безпокоеше дотолкова, когато дойде при нас за последен път да ни води на мостенцето, ето защо такива едри капки пот по подлото му чело, ето защо най-после той се разтрепера, когато се изправихме на крака и потеглихме да вървим. Сега аз се усещах, че тая скрита борба е била между неговата кална съвест и адските му намерения — да изпие кръвта на четирма души! На всяка негова дума аз намирах сега отключа, какво е той преследвал, когато я е казвал, но късно беше вече.
Да ви припомня само едно обстоятелство още, което е в състояние да характеризира най-наглядно като какъв човек е бил бачо Вълю. Помните, че когато наближихме вече до мостенцето, той се спря и ни извика около си да ни покаже една планина, гдето се намирала опустялата кошара на несъществующия може би негов зет. А знаете каква цел е гонел хитрият старец с това спирание? Ето каква. Понеже ние вървехме много нараздалеч един от други, то естествено излизаше, че това наше вървение идеше в контраст със заложената пусия, т.е. че сто души да имаше в тая пусия, то пак не можеха да ударят всинца ни. За да се избегне всичко това, нашият благодетел ни залъга с кошарата на зетя си, така щото да се съберем на едно място!
Както видите, много причини имаше, които трябваше да ни отворят очите, за да видим какъв гроб ни копай благодетелят ни, но за голяма жалост — не можахме да се усетиме с време. Аз отдавам това наше заблуждение на следующите причини: първо, ласкателната обноска на стареца, която ни омая още в първите минути на срещанието ни; и, второ, нашето ненормално състояние и душевното ни разстройство, което не ни позволяваше да размисляме по-изтънко. За да не кажа голяма дума, но аз за себе си можа да се похваля, че се съмних за чистия косъм на стареца, когато той за последен път дойде при нас. Разбира се, че това мое съмнение беше твърде тънко и аз мислех да го съобщя на другарите си по-нататък, когато му намеря времето. Това време обаче било твърде късно. Не зная дали и у другарите ми не се е възбудило подобно съмнение.
Кои са били причините, които са подействували най-много върху черната душа на нашия благодетел? Кога и по кой начин се е срещнал той с турците и е направил пазарлък за нашите души? Какви награди му са били обещани за тия услуги и пр.? Аз не съм в положение да зная. Мога да кажа за положително това обстоятелство, че той ни е предал още на първия ден, но турците са се побояли да ни нападнат на открито място. За доказателство на това мое предположение служи тоя факт, че новото местенце беше приготвено нарочно за нас, която работа не можеше да се извърши за един ден. Защо не са ни нападнали турците в пещерата, аз не зная. Че бачо Вълю е бил принуден от някого да ни предаде против волята си и желанието си, аз не вярвам. Стотина средства имаше на негова ръка да не извърши той това. В разстояние на три деня той свободно можеше да ни каже да се махнеме от главата му и работата беше свършена, а не да ни пее песента на Янка. Нека читателите четат по-долу самите оправдания и на предателя.
Дядо Вълю остана жив и след освобождението ни. От различни влечения и чувства на възпоминания аз желаех дълго време и местността при мостчето да посетя втори път, и бача Въля да видя. Интересно беше, било как той ще да ме погледне, било, от друга страна, неговите оправдания и обяснения по предателството. Едвам подир десят години, на 10 септември 1886 г., бях честит да видя това дяволско мостенце, гдето нарочно отидох. В Тетевен, гдето престоях един ден, разказах на приятелите както за случката, станала преди десят години в тяхната местност, така и за намерението си. Знаеха тия шат-пат за скръбната история на мостенцето, за участието в нея на дяда Въля и на Нея, за попа с дългата брада (отец Кирил), за Бенковски, който, не зная защо, в цялата околност е наречен
