Бенковски е закопана в новите гробища, край града на западна страна, от дясна страна на шосето, като се отива на Княжево, при мястото називаемо Халкалъ капусъ. Тялото — в Тетевен, а главата — в София!…
Парите ни, които о. Кирил носеше в дисагите, няма съмнение, че ги взеха турците, които ни нападнаха. А поибренският кръст, който се носеше пред четата ту от поп Неделя, ту от о. Кирила, така също бил занесен в София заедно с главата. После го изискала от Махзар паша българската община в София, която го и предала пак на поибренската черкова, гдето се и намира до днес. Подир освобождението той бил взет от София тържествено от една депутация. На долнята му част е прибавено и написано в София още следующето:
„Московското и Петербургското Славянско Общество украсиха настоящшт кръст за памят на оная велика роль, коятс той е имал в съдбинитя на България. С тоя кръст свящ. Недельо от с. Поибрене и настоятелът на Т. Пазарджiйскiйт монастир «Св. Никола», Кирил, който умря в неволя от турците, са подали знак за народното възстанiе на 20-ий Априлий, 1876 год. в Панагюрище под предводителството на Бенковскш, когото турците убиха в бой и главата му ся пренесе и погребе в София. Настоящийт кръст ся зе от турците по ходатайството на Софийския митрополит Мелетий и сега в 1878 год. ся връща в с. Поибрене във Филипополската Област в слава всемогущаго Бога и радост на воскресналата Болгария.“
Глава VIII. До Троянските колиби
I
И така, Бенковски умря в сряда на 12 май, часът на 11? вечерта по турски. Как постъпиха турците с неговите смъртни останки, читателите са видели и ще да видят по-нататък. Засега аз го оставям да лежи на зелената морава, защото повече не съм в положение да кажа, и ще да ви позанимая малко със своята съдба, за което втори път прося извинение. Мисля, че анахронизъм ще да направя, ако си прекъсам разказа от върха на дървото и не обадя как слязах от него и как въобще излязах от балканския океан. Въобразявам си да предположа, че и птица да бъде човек, пак ще да заинтересува своите слушатели в по-нататъшните си приключения. А най-после да ви обадя и това, нужно е да имаме и малко
Нямаше вече никакво съмнение, че аз се отървах твърде евтино от капаните при новото местенце. Цели два часа се изминуваха вече от минутата на произшествието, а жива душа, освен кучето, нямаше да замине покрай моя бук-спасител, а това беше едно доказателство, че моята диря е изгубена окончателно. Всичко това добре, но работата беше накъде трябваше да потегля сега сам-самниничък, кой път, ако има, трябваше да хвана, когато не знаех наникъде, нито пък можех да си представя где се намираше север, где запад и пр.? Имах при себе си карта и компас, но тия останаха при мостенцето, когато търтих да бягам, и сега се намираха в ръцете на неприятеля. Нощта бе от мрачна по-мрачна; нищо друго не се виждаше и разпознаваше наоколо освен маса от черно кълбо, което нямаше ни край, ни точка. Три важни пункта знаех аз наоколо: кошарата на благодетеля ни, за която само едно просто въображение ме накарваше да треперя; новото мостенце, което се мъчех и да го не припомням даже, и оня баир, гдето била „кошарата на зетя и гдето се намирало и сланина!“ Посоката на тая последната точка не бях забравил, макар и лъжовна, но тя бе важна за мен в това отношение, че се намираше към Троян, накъдето уж отивахме да търсиме спасение. Ако тръгнех да пътувам, дали нямаше да се изгубя и изляза на предателската кошара; да ли не щях да връхлетам местенцето или някои от тетевенските колиби, а в такъв случай сам да се умъкна с двата крака в капана? А пък можеше ли да остана на едно място, когато се трябваше храна? Иди после всичко това и недей се хвърля от високото дърво.
Дълго време преминах да обсъждам тоя въпрос, но никъде не можах да намеря слабото му място. До такава степен паднах в униние, щото започнах да завиждам на злочестите си другари за тяхната съдба, която ги отърва да не мислят вече за нищо на тоя свят, т.е. аз захванах да се разкайвам, защо отпуснах добрия случай и не дочаках смъртта си с тях заедно. Часът три можеше да има по турски, почти полунощ, а не смеех още да се мръдна от клонищата на моя спасител. Имах слабостта да си въображавам, че едно подхлъзвание на крака ми ще бъде чуто и вадено, че всичката гора има очи и уши.
Най-после аз слязах от бука, което слизание трая няколко минути, защото на всяка стъпка се ослушвах „да не идат“. Пушката си оставих закачена горе на дървото. Нямах вече от нея нужда, защото тя престана да бъде вече пушка, откак я потопих във водите на Свинарица. Тя беше чифте с капсули, пълна вътре с книжни фишеци, барутът на които беше се преобърнал по всяка вероятност на вакса. Седнах до дънера на моето дърво и изново се впуснах да планирам. Иска ми се да тръгна по някоя посока, а букът не ми се оставя, боя се да не би през две крачки да чуя гласовете: „Вурун!“, „Тутун!“ Прекръстих се набожно няколко пъти, предъвках из зъбите си една-две молитвици и потеглих надолу из урвата, пак към р. Свинарица. Два пъти прекрача, а три пъти се спра да се огледам наоколо си да се ослушам да няма някаква врява, като че отивах да крада и дебнех между заспали хора. Урвата бе непроходима, а нощният мрак — убийствен. По земята натъркаляни сухи изгнили клонища, които издаваха светлина като светулки, а по-нависоко — гъста като сертме гора. На земята трябва да внимаваш да се не препънеш о препречения клон, а напредя си трябва да отваряш път с две ръце, да ти не извади някоя вейка очите!
След няколко крачки пътувание от бука аз се намирах в такъв един зандан, отгдето се не виждаше ни небе, ни изход, ни каква-годе посока. Докато се вардех да не настъпя на земята някоя клечка, да не произведе шум, изтърсих се из един бряг като кълбо, така стремително, щото подире ми хукнаха да пътуват десятина още камъци-спътници. Тия произведоха шум, който по всяка вероятност можеше да разбуди не само една стража, поставена на пусия, но и заспалите даже животни. Болки никакви не се усетиха от това падание, но сила, кураж и надежда се разбиваха окончателно, мисълта, че ще да можа да избягна грозната участ на другарите си, се помрачаваше от минута на минута, И седнах втори път до друго едно дърво, подгънах убитите си колене и крака и почнах преговори с неумолимата балканска действителност. Намислих да остана на това място още за няколко време, но по-сетнешни някои обстоятелства ме разбиваха като трескавица. Първо, обстоятелството, че скоро ще да се съмне; второ, че любопитни и наежени потери ще да се стекат заедно с изгряванието на слънцето, за да присъствуват при тържеството на малкото мостче; третьо, че благодетелят, бачо Вълю, ще да пусне говедата из урвата, които, щом се подплашат хитрият старец ще да запее
И заигра тогава кръвта, сърце трепти, иска да изхвръкне, мозък се пука, а следствия никакви… В това същото време нагоре по леглото на реката се зачу някаква си необикновена врява, ехото на която се раздаде по всичките околни долини, дотрогна се и до моето въоръжено настроение. Тая врява не беше друго нищо освен виение на вълци, които аз познах като гласа на най-ближния си благодарение на моята овчарска практика!… Между техните гласове, себе си и неизстиналите трупове на ония, с които преди минута и половина стоях лице срещу лице, аз почувствувах някакво си сходство, нещо ближно и възможно, нещо ужасно, страшно и бог знае какво още… И се уплаших аз тогава не на шега, познах своето ничтожество пред всичките тия несъкрушими стихии. Дойдох до това заключение, че освен да се убия, друго никакво спасение не ми остава. Извадих револвера си и го приготвих само да го побутна и да гръмне. Реших, че най-добро е да се ударя в устата. Когато го наближих вече до устата си, то ръката ми започна да трепери, други умове захванаха да пътуват из главата ми и аз бях принуден да сложа пак настрана студеното желязо. Поех го втори път и реших, че като изчета до сто, тогава ще да натисна да изгърми. Когато преминах числото 60 и наближих до 80, то пак ми се размъти мозъкът. Разни мисли и възпоминания се явиха, за които трябваше дълго време да ги решавам, па тогава да изпълня страшното решение. Родителите
