Записки по българските въстания

Забележително бе, че тоя ден не попръска никак дъждец, нямаше и мрачни облаци, отсъствуваше и прозрачната мъгла от тамошните непроходими върхове. Преминах реката и казах „боже поможи“ на една полустръмна и полуравна урва, за която на десятте вярвах шест пъти, че е рътът Дебел дял, за който ми разправяше Иванчо. Надвечер имах среща с една чарда плашливи балкански говеда, на които много по- напред чух звънците, преди да видя тях самите. Не без известно предпазвание пристъпих аз до тяхната линия, първо, да ме не съзрат и да хукнат през букака с вирнати опашки, а, второ — да изуча по-отдалеч местността: не е ли лишена от чалми? Местността, по която скубеха трева говедата, беше планински рът или било. След половин час уж внимателно изследвание аз пристъпих с поеманието на душата си към оная точка, откъдето се чуваше гласът на говедаря да вика пущини и хо! На едно място се затулях зад буковете, на друго покляквах, на трето пълзях като четвороножно, а колко пъти поглеждах наоколо си — чет няма. Двайсет крачки имаше още, дордето се покажа на върха на рътлината, когато измежду тревата на една полянка се подигна вита гъжва с пушка в ръката, която ме видя, когато се затулих зад едно дърво! Тук на това място свидетели са допотопните букове само и гордите планински върхове — следователно, ако кажа, че ми е кипнала кръвта, че съм теглил оръжие и съм се приготвил да се бия с чалмите, то от сто души повече от половината ще ми повярват, а които се усъмнят, няма с що да докажат противното. Онова, което направихме ние, беше в полза на душицата. Тая душица, като знаеше, че който се хване с оръжие в ръка, непременно ще да посети бесилката, извади си револвера, който тикна под буковата шума, и се приготви да целува скута на първия приближающи се башибозук. Можете ли да си представите, че тая скромна и малодушна постъпка се претълкувала недобросъвестно от страна на неприятелите, че й се предало съвсем противен смисъл? Когато аз си скрих револвера и си подигнах главата втори път, хем да разпаша камата си, хем да погледна какво направление държат гъжвите, видях, че на полянката израснаха още 10–15 башибозушки глави, които удариха такъв бяг към противоположната страна, щото лъскавите табани на цървулите им достигаха чалмите и блещяха на слънцето като огледала. Тия превалиха рътлината да се скрият в другата гора, тия бягаха, тия се подплашиха от мене, като си помислиха може би, че не съм сам, но че сме мнозина, дошли тях да нападнеме.

Не така скоро, не изведнъж можах да се договедя що значи всичко това. Но щом ми хрумна на ума, че е възможно и подплашвание, на минутата още скутите на окъсаното ми палто станаха на орлови крила. Бяг, дявол да го вземе, но какъв? Дребната там букова горица (между високите дървета) ми се виждаше равно поле. В едно много гъсто краище, през което и малкият орешко би се стрелнал, лежи колосален бук, паднал вреди половин век, кух отвътре като панагюрските топове. В тоя бук наша скромност си натъпка най-напред главата и попълзя навътре. Мисля, че на калпака ми имаше още левчето, на което бе написано: „Свобода или смърт!“… Нощта се притече на помощ, па и дъждец почна да ръми, който разхлади околността. Посред нощ се изтеглих от жилището си с цел да мръдна по-настрана от тая местност, която навярно щеше да бъде заобиколена на другия ден от потеря. Но върви ли се? Нощ черна и страшна, небе и земя, пространство и гора — братски си подали ръка, а трябва да се върви за хатъра на душицата. И какъв вървеж, боже мой! Три пъти пристъпи — пет пъти падни, десят пъти се обърни — двайсе се ослушай. А дали право пътуваш, т.е. дали именно към Троян вървиш, това е второстепенен въпрос. Работата е да се отдалечиш от омърсената почва, па каквото ще, да става.

На сутринта даде бог, та осъмнах в такава една долина, която бе за мен втора Америка. Дълго време стоях с наведена глава, да мисля и планирам, не съм ли се върнал назад, на коя страна ми е правият път? Второ чудо бе за мен, като си погледнах дрехите, вапцани с черна краска, когато навярно знаех, че от вечерта те бяха сиви. Причината на това беше кухото дърво, което, напълнено с дъждовна вода, смесена с червояденина и други гниющи материи, образувал се бояджийски кюп. Всичко наоколо представляваше глухо царство, отникъде нямаше да се чуе ако не пеението на някоя балканска птица, то поне дивото гракание на бухала, най-верният барометър по планинските усои. Само сива мъглица пъплеше лениво по върховете на високите буки, която бе като авангарда на дъжда. Стотина крачки място оставаше най-много, дордето се изкача на друг един връх. Горях от любопитство да стигна по-скоро, защото имах слабостта да си въобразявам, че от тоя връх непременно ще да се види ако не Троян, то поне селото Шипково. Пристъпям аз спокойно, но камък който се впусна отгоре, откъм върха, и който в търкалянето си премина покрай мен, пак ми развали плановете. Дали от човешка ръка бе търкулен тоя камък, или от преминуванието на някое животно, най-повече от мечка, за мен бе тъмно и необяснимо, защото нищо се не виждаше. „Мъки, труд, студ, падане и ставане по баирите, това е нашата награда“ — чух напредя си глас, който изговори тия думи на чисто български язик.

От една страна, аз се уплаших да не би това да е потерята, а, от друга — думите: „мъки“, „студ“ и пр., които са прилични повечето в устата на един бунтовник, възкресиха за минута в мене богати надежди: „Да не би да минуват наши другари?“ — казах аз в себе си. Въпросът обаче се разясни твърде скоро, като съгледах през шумата две-три вити чалми, които прекосваха да вървят по върха на планината. Тия бяха потеря, същояща от турци: по всяка вероятност оная потеря, която бях подплашил вечерта. Тия си преминаха благополучно, останах и аз дваж по-благополучно, легнал по очите си в тревата. Тръгнах и стигнах до мястото, отгдето премина потерята, дирите на която личаха по росната трева. По-нататък се простираше полянка, широка около 150–200 крачки, но дълга много повече, простряна по всичкото почти било. Цели часове седях и мислех пак на края на тая полянка, до десятина пъти се опитвах да я премина; но липсуваше ми затова кураж и пак се отдръпвах в краището на гората. Причината на тая нерешителност беше, че като излезех на открито място, възможно бе да ме съгледат от някой връх караулите на балканските потери, а в такъв случай спасението ставаше въпрос. Прочее чаках, докато се стъмни, па тогава стъпих в опасната полянка.

На другия ден се въртях около селото Шипково, отгоре на един баир. Подир пладне появи се там наоколо един овчар, който ми привлече вниманието. Цели часове следих аз неговите движения от краищата на гората, да се уверя дали е сам, няма ли наоколо му башибозушка позиция. Чаках да наближи да се мръква, па тогава да изляза при него, защото, ако и да ме предадеше, нощната тъмнина оставаше в моя полза. С убийствено предпазвание и с големи забикалки се приближих до него; той бе човек с такъв исполински ръст, каквито само Балканът може да отхрани и неговата студена вода. Със същите церемонии се явих аз пред него, с каквито излязох и пред Иванча преди три деня, т.е. с поклон и с кръстение. Но дълбоко съм се лъжел. Грубата натура на тоя брат-овчар ни най-малко се не трогна. Той погледна на мен много по-сурово, отколкото на своето овчарско куче.

— Да ти дам хляб, но хайде по-напред да те заведа в село (Шипково), да те види агата, па тогава. Ние имаме от него емир, така да постъпяме като с теб хора — каза той.

Трябваше да се обърне другият край. Ръката, която се кръстеше пред малко, стисна дръжката на своята пловдивска кама и й показа острието на аговия човек. Куп месо затрепера напредя ми и без повече съпротивления хвърли настрана своята торбичка с хляб, на която аз станах господар. Напусто; в нея намерих само две-три корички кукурузен хляб и някоя и друга глава лук. Разбира се, че после половин час това верноподано същество правеше ниски теманета пред агата в Шипково, за което отпосле напълно се уверих, а ние от своя страна почивахме спокойно между две каменни скали.

IV

Денят бе 19 май, седем деня се бяха изминали от сцената на мостенцето, а аз не бях извървял още седем часа място, не бях достигнал до Троян, който е далеч на шест часа разстояние от това местенце. Между две големи скали бях кацнал вечерта, гдето се занимавах с твърде важен въпрос: дали кукурузови зърна да ям, или взетите от овчаря корички. Тия последните скрих в пояса си и оттам следвах да си чупя по една троха с цел да не гледам уж тяхното довършане, а тия, напротив, по-скоро се свършаха. За минута моето внимание бе отвлечено от необикновен шум, който идеше от твърде далечно място. Тоя шум не бе друго нищо освен топовни гърмежи, които бухтяха един подир други. Стотина предположения напълниха моята глава за причината на тия топовни гърмежи. Дали сърбите не са взели София, която бяха заобиколили от по-напред, според както уверяваше дядо Вълю? Дали нашите братя от Велико Търново не са погнали турците със своята конница, според както уверяваха в писмата си още през месец априли? С такива сладки бълнувания прекарах аз влажната и студена нощ.

Когато се съмна на другия ден, бях щастлив да видя, че съм извървял вече страшната Стара планина, че съм достигнал нейните северни краища. От стотина души другари, всичките заклети под един байряк,