Записки по българските въстания

да се почеша: каквото види, казва го на турците.

Още няколко обяснения, и младият овчар склони да ми даде нещо за ядене с условие, ако му прилегне. Моите рабски маниери бяха го турили в честолюбие. Наговорихме се, че аз ще да го чакам на това място, именно до един дебел бук, дордето той закара козите на кошарата, а после ще дойде да ме намери.

— Ако не хляб, то ще ти издоя едно котелче сурово мляко — прибави той на тръгване.

После това той извика на козите да се прибират, които почнаха да прескачат шумките, задрънчаха звънците им и скоро се изкриха от очите ми заедно със своя пастир. Като имах пресен урок от мостенцето, наместо да остана на същото място, гдето ни беше думата да се намерим, аз се отдалечих на стотина крачки разстояние и легнал по очите си в една шумка, наблюдавах страната, откъм където щеше да се подаде новият благодетел. Тая страна беше висок баир, така щото лесно ми беше да видя дали благодетелят ще да се появи сам, или с други приятели, от пасмината на хаджи Люзгяра. Нощта настъпи вече окончателно. След двадесят минути моят ангел-хранител се подаде сам-самниничък. В допълнение на последното това обстоятелство можах да видя и малко котелче в едната му ръка, пълно по всяка вероятност с прясно мляко.

— За честта ти, намерих и малко корички в чантата на момчето, което излъгах, че ги вземам, за да ги дам на кучетата — каза той, когато се срещнахме и когато ми подаде котелчето.

Както му е редът и както го изисква българският обичай, дордето аз хапна, приятелят, който седна на едно коляно на тревата близо до мене, се заинтересува да узнае нещо по-подробно и по-обстоятелствено за моето положение в планината, за да знае кой му е ял хляба ни в туй, ни в онуй време.

— Как ти е името, братко? — попитах аз предварително.

— Иванчо — отговори той.

— В такъв случай аз не съм ял хляба на чужд човек: и моето име е Иванчо — бе моят ласкателен отговор.

— Да не си и ти от другарите на попа? — попита Иванчо.

Аз настръхнах от думата поп и отговорих на запитвача нещо двусмислено, от което той нищо не можа да разбере, та затова продължи разказа си с овчарска невинност:

— Преди два-три деня прекараха оттука башибозуците един поп, с много дълга брада и с вързани крака под коня отдолу. Неговото лице беше обляно с кръв, а снагата му, приказваха нашите чорбаджии, които го видели, била надупчена като решето с куршуми и сачми. Той вървеше най-напред, с един хубав кръст в ръце, който държеше отпреде си, като кога минува пренос в черкова. Подиря му вървеше един турчин, който носеше на ножа си една човешка глава, с руси подсукани мустаци, с червен калпак и с алено сукно, отгоре, а отстрана имаше забодена една китка от паунови пера. Турците изкараха селяните да излязат и ги посрещнат.108 Ние помислихме, че тая глава е на някой войвода, но турците казали в селото; „Пезевенклер, хубаво го гледайте! Той щеше да ви стане крал.“ Тая глава и попа откараха ги за Орхание. Казват, че тия били четирма души, от които единият избягал, а другия го хванаха тая заран, ей тука долу в реката…

Няма нужда да ви обяснявам наподробно разказа на добрия Иванча относително главата с русите мустаци и попа с голямата брада, защото и така се сещате, че главата принадлежи на Бенковски, а дългобрадият е отец Кирил. Сега чак аз узнах на вярно за тяхната горчива съдба. Немалко се почудих, като чух, че о. Кирил останал жив; само с рани, а Стефо далматинецът се отървал здраво и читаво, и той като мен, а отпосле бил хванат.109 Разбира се, че аз не можех да се изповядам на Иванча, че съм от другарите на попа с дългата брада, което имаше своите лоши следствия. Така също не му обадих накъде отивам, а като ми бе нужно да зная посоката и разстоянието на Троян, закачих да го питам най-напред за Тетевен, Златица и други местности, па тогава за Троян, уж от просто любопитство.

— До Троян има пет часа — отговори той. — Ще минеш там през оная гора, която се казва Дебел дял, тя се чете нашенско (Тетевенско) и принадлежи на хаджи Станя, когото може да познаваш, защото и той е комита, заточен в Диарбекир. Зад гората е селото Шипково, българско, но на хората му не са чисти твърде триците, та затова не го наближавай.

В това време кучетата от кошарата излаха на човек и Иванчо рипна на крака, като попарен. „Дойдоха!“ — свари да каже само той и отиде да се не видя из гъсталака. Под думата „дойдоха“ той разбираше башибозуците. Аз от своя страна набих към друга посока из шумата, хлътнах в един дълбок дол като гробница, отгдето гласовете на кучетата се слушаха като под земята. Тук на това място ме свари утринната зора, която не дочаках на леглото си. А добрият Иванча подир няколко деня заклали турците! Сиромахът!

Не останаха и цървули вече на краката ми, които и от желязо да бяха, пак не можеха противостоя на балканските урви и острите камъци. В житието на св. Димитрий Басарабовски е казано, че той станал святец и божи угодник само затова, че като пасял говеда, ненадейно стъпил в гнездото на една птичка, на която убил пилетата. За да се оправдае богу, той си наложил сам наказание — да не туря обуща на грешния си крак, с който убил невинните животинки. За тая му похвална постъпка небесното управление му дало титлата святец. Колко блажени са били тогавашните времена! Който ценял живота на две-три птиченца, ставал святец, а в днешните развратни времена, който е излязъл уж за доброто на милиони не птичи, но човешки същества, бият го като пъдарска улия…

По течението на една река тръгнах да търся щастлива среща, каквато бе оная с незабравимия Иванча. Да не искат читателите да им обаждам как се казва тая река, отгде тя тече, где се влива и пр. Подробности от тоя род може да запомни само оня щастливец, който пътува за променение на климата и целта на пътешествието комуто обещава авторитетно бъдеще. За мен бе важно да не изгубвам троянската линия, която въпреки всичкото си напрегнато наблюдение пак я побърках. По пладне зярнах от дясна страна на реката малка овчарска кошара, пред която стрижеха овци двама души, мъж и жена. За да се уверя, че няма в тая скромна колибка дълги ятагани и дебели шишинета, качих се на едно клонесто дърво, отгдето наблюдавах цели часове.

— Скоро, дядо, хляб, сиренце или друго нещо, що дал господ, ми дайте! — казах аз с първо явявание пред кошарата, когато се уверих вече, че околността е чиста.

— По който мост са минали другите хора, по него ще да минеме и ние — отговори дядото, без да се мръдне от мястото си, понеже в полата му лежеше наполовин остригана овца.

Аз изтръпнах, когато чух, че ще да се минува по мост, та затова повторих и потретих да викам „хляб“. Най-после бабата, която до това време ходеше из кошарата между овцете, завърна се при нас и ни разясни. Причината на нашето, недоумение беше тая. Дядото, старец на 60–65 години, бил глух! Той ме припознал за търговец на вълна, та затова ми казваше „по който мост са минали и другите хора“, т.е. че на каквато цена се е купила вълната у другите хора, по нея ще да се съгласиме и ние. Бабата, която се виждаше, че е стопаница на дядото, нямаше никакъв кедер в ушите си, но в замяна на това едното й око, на което положението приличаше на мастилница, не съществуваше.

— Няма, няма, баба (т.е. няма хляб), душмани остават ли? По три пъти дохождат на ден — бе отговорът на мастилницата.

Нямаше време за дълги и широки обяснения. Аз се вмъкнах в колибата на двете същества и почнах да тарашувам. Копанки, менчета, захлупци, торбички, абички и пр. хвърчаха в безпорядък на четирите страни, а стопаните изгубиха и ума и дума, въобразиха си не безосновно, че скромността ни е разбойник. Между всичките тия парцалаци аз бях честит да намеря само два кучана суров и сух кукуруз, които грабнах радостно като дар безценен, и хукнах пак към шумата, не откъдето ми беше пътят, но на противната страна, което беше един вид стратегема.

— Да не сте си отворили устата да обадите на агите, че е дохождал човек при вас, защото ви изколвам! — казах аз наместо сбогом.

Петдесят крачки не бях изминал още от дядовата кошара, когато се спрях в шумата, да разгледам по- изтънко своето богатство — двата кукуруза. Тия заключаваха в себе си повече от 400 зърна, които, разделени на 50 или 60, гарантираха ми едно съществуване от 4–5 деня. Още по-радостно стиснах аз своето богатство и живо почнах да прескачам шумките, като че да бях спечелил бог знае какво.

III