дървета, познах заблуждението си.
Ужасяющите следствия на глада се чувствуваха от минута на минута. В тая част на планината не можеше да се намери и благословеният киселец (той се ражда само по припеците и по поляните), който малко-много залъгваше човека. За честта ми, тук-там по корените на дърветата се срещаха лигавите охлюви (плужеци). Ако да имах при себе си огън и сол, то от мене нямаше по-честит човек, защото тяхна милост, опечени — бая кеф можеше да се направи. Но и без поменатите средства аз се не отказах от щастливия случай, като изядох няколко сурови и живи още охлюви. Синя блудкава пяна изпущаха тия, когато ги късах със зъбите си. После ги смазвах между два камъка, уж за по-вкусни, но все същото.
Подир два часа време горчивият резултат дойде на своето място. Както ни болеше сърце, когато изядохме коня, така и сега аз бях принуден да се тръшна на земята от сърцебол. Тогава по-скоро ни премина, че имаше поне и малко ракийца да пийнеме, а сега нищо подобно, Цели три часа лежах на това място, а дъждът следваше да вали, но не толкова силен, както през нощта. Не беше ми преминала още болест, но аз станах да пътувам. Трябваше да се търси хлебец, а, от друга страна, необходимо бе да се отдалеча час по-скоро от тая окървавена местност. Тежко и горко на моето пътувание! На всеки десят крачки място трябваше да си почивам. Най-после можах да изляза на върха на планината в разстояние на една нощ и един ден! Пред очите ми се представи такава непроходима пустиня, пресечена с много долини и хълмове, щото космите ми на главата настръхнаха, като си помислих как ще да преплувам през това море от гора гладен и болен! Планове различни, глава се пука, а следствия никакви.
От лява страна на планината, долу на ниското, гдето течеше реката, между върховете на дърветата се виждаха няколко колиби. Аз реших да изляза на тия колиби да се нахраня, па става вече, каквото ще. Другояче не бе възможно да постъпя. Ако си вземех очите из планинското море и ако паднеше гъста мъгла, нещо от възможно повече, то волею и неволею трябваше да се умира от глад. Три пъти един подир други слязвах до тия колиби, толкова наблизо, щото разстоянието между мене и тях оставаше само реката (разбира се, че мястото откъм моя страна беше гористо до самия бряг на реката). От това място свободно можех да виждам какво правят хората; пред колибата, която беше най-близо до реката, стояха две жени, които се пощеха преспокойно, а едно малко дете викаше наоколо: „Хляб ми дай, мамо…!“ Думата „хляб“ произвеждаше в мене цяла революция. Три пъти си потапях крака в реката да премина насреща; но пак се повръщах назад, като че реката да беше вряла на огъня. Гладът ми изчезваше като дим, па и сърцеболът ми преминаваше. Трябва да ви кажа, че гората се свършваше откъм моя бряг и чак до селото беше почти гола поляна. Най-после страхът надви на глада и аз си потънах изново в гората. Нямаше никакво съмнение, че ако се покажех в това село, на един час разстояние най-много от кървавото мостче, то на минутата още щях да бъда хванат или убит.
II
Два деня вече от кървавата сцена на р. Свинарица, а аз още гладен, с никого не можа да се срещна, от час на час положението ми става по-лошаво и критическо. Три часа може да се изминуваха вече от нощта, когато следвах още да се скитам по долини и усои, без да зная и сам накъде отивам. Ни звезди, които аз познавах доволно добре коя накъде върви и где засяда, ни небе, ни познат някой връх имаше да се види, по които да можа да се ръководя. Навсякъде мрак и пълнейша неизвестност. Посред нощ достигнах до един куп бели като крем трески, гдето работници някои бяха дялали дъски. Върху тия трески устроих аз своето нощно легло и клюмнах глава до близкия бук, за да не капе дъждът право на врата ми. Преди да заспя, наредих на дължина няколко трески по земята за да ми показват пътя, накъдето щях да вървя. Страх ме беше да не би да сбъркам пусулата, както миналата нощ.
Но заспива ли се? Стомах играе, като че се върше беглишки харман, а на гърдите ми сякаш че дращеха котки. Дойдох аз до убеждение малко по малко, че никакво спасение не можех да намеря по майка Стара планина, че трябваше или да се предам на турците, или пък да си видя сам сметките. От грозните уста на револвера се бях уплаших още по-миналата нощ при бука, когато исках да се убия. Сега прибягнах до друго средство. Имах при себе си страшна отрова няколко дози. Разгърнах от нея една книжка, помирисах я няколко пъти в тъмнината, поднесох я до устата си, но ръка слабодушна — пак я повръщаше наназад… Животец! Какво да го правиш? Мил. Ако това да не беше така, то от Априлското въстание не щяха да се убият само няколко души: Каблешков, Кочо Чистеменски, Спас Гинев и други двама-трима души.
Пренесе ме сън, но това не беше сън, а цяло безсъзнателно бълнувание; ту турци те гонят, ту бесилки напреде ти, ту топъл хляб виждаш. Присъни ми се, че нещо ме дърпа за краката, и неволно се събудих. Можете ли да си въобразите, че това нещо съществуваше в действителност? Щом се изправих, съгледах, че едно страшно чудовище, главата на което приличаше в тъмнината на бъклица, избягна из шумата. Пусти страх — граници нямаше! Не стига да се пазиш от башибозуци, но и от неизвестни зверове.
Съмна се по едно време и аз си събрах чуковете да потегля на дълга пътя. Тоя ден — четвъртият, откакто не бях хапвал човешка храна. Освен това побиха ме студени тръпки и скрита треска ме нападна. Кой знае, може би да ме е чалнал нейде вятърът, та се простудих!… Тоя ден почти никакво разстояние не можах да извървя; на всеки десятина крачки място трябваше да почивам, защото треската ми усилваше. После пладне съгледах на оттатъшна страна на реката, върху един гол баир, сюрия кози, които се наваляха надолу към гората. Това спасително явление ми привлече твърде много вниманието и аз се спрях на едно място да наблюдавам тяхното движение, т.е. дали няма башибозуци да вървят наоколо, както това биваше обикновено.
Половин час след залязванието на слънцето, на което светлите шипове се подаваха още зад тъмния на запад облак, който се беше изпречил като морски бряг, аз си поемах душата в една гъста габърчина, гдето чаках пристигането на козаря. Аз се колебаех още да му се явя, но дяволитите кози решиха въпроса. Две от тях, черни като гарвани, които се бяха доближили до моята габърчина да си откъснат от крехките листовце, отведнъж ме подушиха, вирнаха глави като арабски атове и отстъпиха наназад от нечистото място. Примерът им се последва и от други техни посестрими, които така също се подплашиха и почнаха да пръхтят, повод твърде добър за наблюдателния овчар да обърне сериозно внимание на околността. Тоя последният, млад черноок момък, около на 30-годишна възраст, с черни лъскави мустаци, но увиснали нанадолу като на 60-годишен старец, стоеше вече напредя ми и с подозрение гледаше в моята габърчина, като си държеше голямата тояга изотзад, готова да се стовари гдето и да било. Аз не смеех още да му се покажа. Неговата горска абичка отведнъж ми напомни бачо Въля Мечката, защото той беше първият човек, с когото се срещах после сцената на мостенцето. За да не последва някое недоразумение, като например: извиквание, стоварвание дряновата тояга по сухите ми плещи и пр., аз скочих на крака и тръгнах към непознатия. Тръгнах, но не така, както му е редът. Не. За да го трогна, да възбудя в душата му онова, което е свято за всеки българин, или по-добре християнин, аз прибягнах до фарисейско лицемерие. Захванах да се кръстя като пред икона, направих напредя му няколко метани, а най-после поисках да целуна скута на абичката му, на тая абичка, която е счупила безбройно число тояги от турска и заптийска ръка!
Горското пиле, което по всяка вероятност не било честито през живота си да излязва пред владици, знатни чорбаджии и паши, което, макар и роб родено, нямаше никакви понятия от раболепието — замръзна на мястото си не от страх, но от кривлението на моята несимпатична фигура.
— Ох, братко, кажи ми, християнин човек ли си? Аз дойдох при тебе да ти се изповядам като на духовник; ако щеш — убий ме, ако щеш — помогни ми! Може да си чувал за чутното село Панагюрище, за неговите добри хора.
Отговорът бе утвърдителен и аз продължих със същата унизителна мина:
— Аз съм от това село. Имах си там къщица, стопанка и дребни дечица, от които само аз останах, а тях изклаха душмани, изклаха цялото село! Ходя като луд по гората, пет деня не съм турял троха хляб в устата си. Ти майка, ти баща!
Това казах аз и поисках да му целуна попуканата ръка, понеже съгледах, че стрелата ми удари на място, разбрах, че тук ще да се яде хляб. Той се трогна от моите думи не на шега, въздъхна от дълбочините на сърцето си, престана да държи вече тоягата си готова за удряне, погледа наоколо си, да не да участвува в срещата ни чуждо око, и каза:
— Ей, аратлик! Като на теб човек кой няма да помогне, но какво да направя, когато и моите ръце са свързани. Всяка вечер дохождат да спят на колибата по 10–12 души кучета, на всеки час се готвят да ме колят, че съм знаял уж комитите где се крият. Освен това имам едно копиле при себе си, от което не можа
