Записки по българските въстания

си например, на които и имената бях забравил даже в разстояние на седемгодишен скиталчески живот, сега се изправиха напредя ми и като че ми говореха за лошите последствия на моята постъпка.

С една реч, аз излязох слаб, малодушието надви, домиля ми животецът, станах клетвопрестълник, понеже няколко пъти бях се клел, че няма да се оставя жив да вляза в ръцете на неприятеля. След като турих револвера на мястото му, пак се накокатих да пътувам. Два часа време може да се измина, докато сляза до бреговете на реката, което място в бяганието си от мостенцето в десятина минути можах да премина. Бреговете на тая река, както казах по-горе, са стръмни, гористи и недостъпни на всяко място. По тая причина дълго време обикалях, дордето намеря сгодно място за преминувание. А колко се аз присламчех, дордето се пипна до тия брегове? Колко пъти се ослушвах, лягах и ставах, да не би да чуя, че ми викат вурун и тутун? Колко пъти бачо Вълю ми се претъкли напредя с рунтавия калпак в ръка и с попотеното чело? А труповете на избитите? А Бенковски, който не можеше да се махне отпредя ми, когато го видях за последен път как си дига ръцете нагоре и трепери? Всички тия впечатления и възпоминания така също имаха своя решающ глас върху моето болно въображение в мрачната нощ и на бреговете на Свинарица, върху които лежаха на десят крачки разстояние моите другари.

Коритото на реката, доколкото можах аз да го забележа, е такова: тя има брегове, няколко метра високи от водата нагоре, стръмни и от двете страни покрити с дървета. Клонищата на тия дървета от двата противоположни брегове се срещат над водата отгоре, понеже тя е твърде тясна, и образуват покрита чаршия, каквито се срещат в старите турски градове. Че река тече на това старо място, се познава, както казах, само от хучението на водата. На три-четири места се опитах да се доближа до реката, но нощната тъмнина и стръмнината, от друга страна, ми препятствуваха. Деня може би да не се срещнеше подобно препятствие, но не беше така и нощно време. Слушаш само, че нещо хучи като под земята, и нищо повече, следователно как можеше да си потопи човек крака в такава неизвестна пропаст, без да го не побият студени тръпки, без да се не обладае от различни предчувствия?

През цялата нощ, дордето се съмне, пъплах из гората да пътувам с намерение да се отдалеча доколкото е възможно повече от мястото на кървавото произшествие. И сега аз имах смелостта да си въображавам, че съм пребродил света, но когато се съмна, можах да позная, че всичкото пространство, което съм изминал, едва ли имаше час и половина — урвата, която е над десния бряг на реката, не бях излязъл още, както трябва. Аз осъмнах тъкмо до края на една поляна; оттук се виждаше коритото на друга една река, за която дядо Вълю казваше още, че се наричала Рибарица. Виждаха се така също и комините на няколко къщи от една махала от тетевенските колиби, на която името не можа да зная. Понеже равната тая полянка съставляваше за мене непроходима крепост, по причина, че ако я преминех, лесно можеха да ме съгледат от някоя пусия, то реших да остана на мястото си, дордето се мръкне, като си избрах за жилище едно кичесто дърво. Тоя ден нямаше мъгла и това ми даваше възможност да наблюдавам много пътища, които водеха за поменатите колиби и за бичкиите, изходящи се по коритото на Рибарица. Видях аз много банди башибозуци, които излязваха и влязваха в селото, пушките на които блещяха на слънцето като огледало. Видях и множество българи от колибите, които пречеха надолу-нагоре, повечето около потерите, да им носят едно- друго; дойдоха най-после там наблизо и две стари жени да копаят кукуруз; четох аз колко хапки туриха в устата си, когато седнаха да пладнуват, но смеех ли да им се обадя, да им поискам малко хляб, да ги попитам за пътя? Хващах само зазъбица, като ги гледах как си кривят устата. Благодетелството на баба Въля така ме беше опарило, щото предпочитах да умра отглади, нежели да се явя при подобните си.

Разбира се, че тоя ден никой не можа да ме види на дървото. Местността, отгдето ми предстоеше да пътувам през настъпающата нощ, беше една висока гориста планина към западна страна, която се захваща, щом се прегазеше р. Рибарица. Аз си въобразявах, че зад тая планина, която навярно ще можа да премина за една нощ, се намира Троян, който не се лишава от добри хора, според както ми беше разказвал Волов.

Слънцето отдавна трептеше да се затули зад горепоменатите върхове на планината и неговите лучи огряваха само високите местности, а коритата на двете ближни реки — Рибарица и Свинарица — бяха потънали вече в сянка. Всяка жива душа, уморена от дневните трудове, бързаше да се завърне на своето жилище, да си отпочине. Овчари, говедари, свинари и козари скарваха своите стада от планината около селото. Трудолюбивият работник, с брадва на ръцете или с одялано дърво на рамото, с което се е бъхтал целия ден, така също крадеше бързо-бързо, защото времената не носеха твърде много да закъснява човек. Аз просто завиждах на положението на тия сетни сиромаси, защо не влизам в тяхното число, да съм свинар или говедар поне, за да можа да вляза и аз в селото, в скромната колиба, да се преобуя и подсуша, да похапна, що дал господ, топла кукурузена пита, солчица и пиперец!…

Най-после захванаха да се виждат да пъплят към селото от разни места и башибозушки тайфи, где по четирма, где повече души, накичени с желязо от главите до петите. Тия се връщаха от своите пусии и бързаха към селото, гдето ги чакаха богати вечери, млади ягнета, хюшмери и разни сууклуци. Така също и хвърковатите гадини не отстъпваха от това общо правило. Тия подхвърчаха от клонче на клонче по опърлените от снега дървета, чучуригаха и пееха, да свикат своите другари, и отиваха да нощуват по гнездата си. Скоро всичко утихна и опустя наоколо, черната нощ настъпаше вече, радваха се разбойниците и крадците, лукавата лисица, жестокият вълк и всички въобще хищни и грабливи твари, за които нощта е ден, а денят — нощ. Радостта на тия последните трябваше да споделям и аз. Смъкнах се от дървото си, но преди да потегля на дълга работа, трябваше да се разпоредя и нещо да похапна, разбира се, коренци, киселец, ягоди, които бяха рядкост, и други различни зеленчуци, защото тая естествена потреба не зависеше от никакви птичи пения и башибозушки тайфи.

Притъмняваше вече, когато се аз кротнах по поляната да паса като говедо. Дордето беше видело, забележих си от върха на дървото някои местности, гдето имаше за мен храна. Крехкият киселец, поръсен със ситни-дребни капчици росица, беше чудо. Само понякога откъсвах и други стъркове люта и горчива трева, която ми свиваше устата, като че бях ял стипца. Като достигнах в ближната там долина и му ударих отгоре над треволигата една студена вода — мед и масло капна на сърцето ми.

После един час или повече време се скитах вече, като крокодил, по левия бряг на р. Рибарица, която хучеше и се пенеше като подножието на водоскок. Разбира се по само себе си, че дордето се доближа до брега й, който не беше горист, особено десния, аз трябваше да поклекна стотина пъти и на двеста места да се ослушвам. Малко по-надолу от това място на около 400–500 крачки, се намират една-две колиби, от които от време па време посветваше огън или свещ, и аз се слагах на земята! … Подир едно внимателно изучвание и изследвание и по двата бряга направих си кръста, както се следва, т.е. прекръстих се и натопих крака във водата заедно с дрехите. Водица, плитка като всяка балканска долчинка, но нали е бърза, буйна и луда, малко остана да ме камбичне с главата надолу.

Без да чакам да ми се оцеди даже водата от дрехите, затеках се да потъна в насрещната гора, която стои от Рибарица на 20–30 крачки разстояние, като стъпвах само на пръстите си, уж да не правя шум! Тая нова балканска стена не падаше по-долу от другите обикновени урви; но какво имаше, че като близо до колибите, имаше тук-там хайдушки пътечки. Гладът захвана да върлува по всичките линии, крака отмаляваха от минута на минута, а дъждът, който не беше валял цели 15–20 часа, пак се оправи да ръми ситно-дребно. До дебелия корен на един бук аз се посложих уж да почина и да почакам да премине дъждът, за да не ме намокри някак си. Заспал съм, без да искам. Боже мой, най-напред ми се присъни мостчето, дядо Вълю и Бенковски, как трепери и пада на земята а о. Кирил чете молитви с кръста в ръка. Страшно!… Завчас се намерих пък, че ходя по улиците в един град и навсякъде се продава хляб, топъл- топъл. Купих си една пита и когато щях да си отхапя вече, събудих се с празни ръце, с тояжката само в ръце, която носех да се подпирам. Болно въображение и разстроени нерви! Ето защо пустиняците след дълги бдения, безсъница и пости виждат насън свята Богородица и рая, както аз виждах сега топли пити!

Като скочих отведнъж, замаян и уплашен, да не би да се е съмнало, аз побърках посоката, пак забравих накъде беше запад, накъде изток. Слушах бухтението на Рибарица, но тя ми се струваше, че е минала от противоположната страна на планината. Нощта бе тъмна като рог. Въртях, суках, тук паднах, там станах, обръщах се ту на тая, ту на оная страна, докато се съмна най-после. Можете да си въобразите какво беше моето удивление, когато се видях, че съм дошел под колибите отдолу до Рибарица, т.е. върнал съм се назад. Като си познах погрешката, обърнах колата пак напред и уж се затекох да вървя бързо, но напусто; краката се отказваха. Тоя ден, 14 май, аз се скитах по тия места и едва ли можах да извървя един час разстояние. Равната гора, която ми се струваше като тавичка, когато я разглеждах от върха на дървото, и която мислех да премина за един ден, не беше такава всъщност. Когато се изправих успоредно с нейните колосални