скрия. Макар че тоя ден слънцето да беше блокирано от мрачни облаци, макар да нямах и часовник, но от рева па говедата, от задимяванието на селските комини в колибите Грънчари ставаше явно, че икиндия е минало вече. По тая причина аз се приготвих да поискам ауденция при някой овчар, дебнех като хищно животно из Краищата на гората. Местността, в която се намирах, не беше вече планински край, нямаше ония гъсталаци и непроходими долини, през всеки десятина крачки имаше тесни пътечки, проправени от селския добитък. Покрай другите много овчари, които преминаха около ми, повечето малки момчета, едно от тях ми привлече вниманието, което пееше и играеше подир овчиците си, а устата му не млъкваха да си говори само на себе си.
— Пасахте, пасахте цял ден, още не можете да се наядете. Аз съм ял само един път през всичкия ден, и пак не ми е гладно — говореше то на своето стадо и подскачаше ту на един, ту на други крак. — Утре не е петък като днес, благо се яде… Мама ще стане рано, ще издои двете кози, чипишчето и с кривите рогове, на които вълкът изяде еренцата, и ще да ни направи попара — продължаваше то.
Станах от мястото си и тръгнах към това овчарче бързо-бързо, за да покажа, че отдалеч ида уж. То се вцепени на мястото си от моето появявание, най-повече, разбира се, от гражданските ми дрехи, които са рядкост по тия страни, а особено в гората. И пред това дете аз бях принуден да лъжа, не собствено за него, но за общественото мнение в селото, което навярно щеше да се научи още вечерта, че такъв човек се явил. Казах му аз, че съм царски човек, че имам другари в Балкана, дошли сме да избираме дървета за мост, който ще правим в Троян, на река Осем. А исканието хляб беше като второстепенна нужда. Понеже съм бързал да достигна другарите си, които отивали в Троян, то искам малко хляб да си закъсам. Две-три глави лучец, малко солчица и една кора хляб, да я глътнеш на два пъти, се намериха в торбичката на младото овчарче. Па и другояче и не можеше да бъде; хлябът е в изобилие у овчарите само заран, а не и вечер.
— Допреди един час имах повече хляб, но го дадох на палетата — говореше за извинение овчарчето и туряше в моите разтреперени ръце едно-друго.
После това то развърза своята кърпица със солта, която не искаше да ми даде, държеше я в ръце под ямурлука си да не я мокри дъждът, а аз си топях и гълтах. Никакви по-нататъшни обяснения не последваха помежду ни, от които нямаше нужда.
— Ей, Иване! Какъв е човекът, комуто даваш хляб? — изрева в това време непознат човек близо около нас, от гласа на който аз се вкамених, а овчарчето трепна.
И двамата дигнахме глави. Непознатият, който викаше, беше се спрял край един гъсталак, горе на баира, на 300–400 крачки разстояние. Той беше българин, с голям калпак на главата и с брадва, турена на лявата му ръка. Забит като кол, той чакаше на едно място да му се отговори на първия въпрос, сякаш че нарочно да бе дошел за това. Аз замръзнах още повече от неговата взискателна позиция, а овчарчето, стеснено от моето присъствие в качеството си на „царски човек“, гледаше ме въпросително и нищо не отговаряше на запитвача, който бил негов съселянин и когото той назова Петко в отговор на запитванието ми.
— Защо мълчиш бре, кучи сине? Какъв човек стои при тебе? — попита втори път Петко, десят пъти още по-дръзостно.
Наместо овчарчето аз отговорих, че съм
Извих си врата да погледна към Петка, но где Петка? Той дошел наполовина на пътя към селото Грънчарските колиби, само калпакът му се примерджава от време на време през гората, като че хвърка доганче. Нямаше вече никакво съмнение, че Петко отива да ме предаде в селото. Моите опънати дрехи и белите ми навуща бяха в състояние да уверят всекиго, макар и отдалеч, че не съм чист човек, не съм тръгнал по свой гечинмечк. Още по-силно припнах аз из гората да си търся прибежище, да се крия от приближающата се вече опасност! Но напусто! Голямата планина и гъстата гора бяха много далеч от това място, както казах вече. Околната гора се състоеше от малки габерови дървенца и храстови шумки, в които сивият заец можеше само да бъде безопасен, а не и човек с черно палто и със сиви гащи и бели навои. Под десятина шумки лягах и ставах, навсякъде ми се струваше, че ще да бъда виден, ни едно място не ми се харесваше, а студеният пот капе ли, капе от юнашко чело!… Дордето се скитах от шумка на шумка да си търся място, ехото на две пушки, които изгърмяха в селото една подир друга, отражи се в околността заедно с кучешкия лай, който ги последва. Гласът на тия две пушки имаше много общо с моята съдба. Той известяваше на потерята да стане на крак, да се събира, че работата е сериозна. Моите крака се преплетоха окончателно, принуден бях да се сложа на едно място, легнал по очите си.
Десят минути не се изминаха, откак изгърмяха пушките, когато всичко, което беше досега предположение, стана на дело. Откъм селото се подаде черен облак от хора, заптии, башибозуци и наши братя българи. Заптиите и башибозуците стискаха в ръцете си своите шишинета, а братята селяни бяха въоръжени само с брадви, които носеха на раменете си. Първите вървяха по краището на гората с обърнати към нея пушки, а вторите навлязоха вътре в шумата, след като получиха от своите господари нужните наставления. Тия наставления аз можах да ги чуя, защото се даваха на висок глас. Потерята посрещна най-напред младото овчарче, което обсипа с хиляди въпроси заради мене, а после хукна като вихрушка нагоре въз планината.
— Тамам, щом той нямал оръжие111, аз ще да го разсека с брадвата си, с първо виждание още — говореше един калпаклия с цел, види се, да препоръча себе си.
— Ти докато подигнеш своята брадва, моето шишине, в което има два куршума, ще се залепят в гърдите му — отговори един помак, думите на когото ме накараха да потреперя.
Аз и тука няма да кажа, че „ми кипна кръвта“, че се залових за оръжие да отмъстявам. Най-напред се разпоредих да си скрия дългата пловдивска кама под падналите листи, от която нямах нужда и с която, наместо да се защитя, вреда щях да си нанеса. Вярвах, че башибозуците в присъствието на заптии и българи няма да ме убият, а като не се намереше отгоре ми оръжие, имаше надежда за спасение от бесилката. На същото място зарових писмата си с неблагонадеждно съдържание и всичко бунтовническо, каквото имах отгоре си. Атестатът, който имах от железницата, тескерето на приятеля си Н. Табакова, което ме спаси в Пловдив и от което мислех, че ще да имам пак полза, и едно родителско писмо — оставих при себе си. С тия последните документи щях да уверявам правителството, че аз съм бил някога верен царски поданик. Викове, крясъци, псувни с турско благозвучие, заканвание за жестоки отмъстявания се слушаха от страна на махмурлиите аги, че моето появявание станало причина да ги обезпокои, защото, когато им известили, току-що били седнали да вечерят.
— Тоя
— Прехвърли той вече към големия Балкан — възрази други безнадеждно.
Между това стъпките на някои от потерята и слихтението им вследствие на бяганието захванаха да се чуват по-наблизо. Аз се свивах под шумката с лицето към земята и си стисках очите безсъзнателно, уж за по-скрито. Мисля, че „Богородице дево“ и „Верую“ бяха прочетени по няколко пъти, така също безсъзнателно. Шумката, или по-добре гъсталакът, в който се бях прикомандировал, се намираше между две тесни пътечки, колкото една стъпка, преработени от овцете. Из тия пътечки, до които бях наблизо около 7–8 крачки, може да преминаха до десятина души от потерята, българи и турци, на връщане и отиване. За невярвание е даже, че никой не можа да ме зярне от тях, ни едно от двайсетте тия наблюдателни очи не ме съгледа. На два-три пъти аз се наканвах да подигна заклетата си бунтовническа глава с цел да предваря куршума и да кажа: „Тук съм, алар!“ Най-главното условие, което ме спаси от очите на потерята в тая крастава горичка, беше нощната тъмнина. Часът 12 по турски може да беше, когато се показа потерята. Дордето тя ходи при овчарчето, дордето ме достигна, захвана да притъмнява. И така, аз бях спасен и сега, нещо, което и сам не можах да повярвам за няколко часа.
