V
Мрачната балканска нощ се захлупи вече с всичкото свое величие на ужас и страхотия. Потерята захвана да се връща вече към селото Грънчарските колиби, думите: „Язък, отървахме комитата“, се произнасяха от мнозина. Скоро утихна всичката околност, гробна тишина настана, която се нарушаваше само от хучението на стария Балкан и от лаението на селските кучета, които показваха по-вярно от барометър, че в селото има движение. Нощта бе тъмна като в рог, ситен дъждец почна да вали, черните мрачни облаци, които висяха като полюлеи на въздуха твърде на ниска степен, вървяха машинално към северна страна. Ужас и страшна страхотия дишаше всичко наоколо, слаба се усещаше човешката натура да се бори с тия природни явления. От една страна, стоят: ятаган и куршум, а, от друга — глад, среща с вълци, долини и урви — пълна неизвестност. Планината, към която предполагах пак да се върна, ревеше диво и глухо, студени тръпки ме побиваха само като дигнех очи да я погледна. Страшно навсякъде, няма изход и от четирите страни! А трябваше да се върви, потерята на другия ден пет пъти щеше да бъде по-многобройна. Два часа бяха минали, откак се върна потерята, откакто мръкна, а аз не смеех още да се побутна от мястото си, боях се да не са оставени хора по пътечките да пазят. След като се уморих вече да се ослушвам, изправих се полекичка на крака и потеглих на път въз планината. Но върви ли се? Краката и другите органи, които в седем деня разстояние не бяха си доядвали и доспивали — отказват се да служат. Вървях към планината, но едно обстоятелство забравих да взема пред вид, а именно: какво щях да ям, дордето изпъпля на върха и дордето сляза в Тракийското поле? Докато се борех с тая страшна необходимост, ето че напредя ми свети огън, блеят овце, джавка едно пале лениво и безцелно. Това бе овчарска колиба; тя се намираше на половин час разстояние от мястото, гдето ме видя потерята; тя принадлежеше на някого си Стойко, родом от селото, който от няколко години насам по причина, че бил скаран с жена си, не отивал на къщата си, а живеел в планината при овцете си, там спял и ял. Тия подробности аз научих от младото овчарче. Разбира се, че не без предварителни изпитвания отидох на тая колиба. Овце блеят, кучета лаят, но кой ги слуша? Имах случай да чуя и видя аз подобни овце и кучета на Етрополската планина, но не по-малко имах злочестината да видя и чуя и куршумите, които писнаха из устата на тия овце!
— Хю! Какво сте се разлали още от вечер? Ха на ятак! — чух аз гласа на овчаря, който излезе край кошарата, гдето лаеха псетата (овчарските кучета се познават, кога лаят на човек), да види що е, повечето от страх може би да не са някои башибозуци, на които ще да опита юмруците, че не ги е отбранил от кучета.
После няколко минути стоях вече лице срещу лице около големия огън с човек от средна възраст, със сухо продълговато лице, с малки сиви очи, хлътнали в главата му. Той беше бачо Стойко, за когото загатнах по-горе. Господ да дава живот и здраве на бача Стойка, който ме прие под своята скромна стряха не като бунтовник, но като сиромах, изпаднал човек. Забележително бе това, че той не ме попита даже с първо виждание отгде ида и как съм попаднал по това време на неговото огнище, като че да не знаеше нищо за съществуванието на комитаджилъка. Понеже нямаше готов хляб, той подпретна скути да замеси тънка питка, а аз се греях около огъня и побутвах главните да стане по-скоро.
— А бе ти ли подплаши нашите аги тая вечер? — попита той най-после, съвсем незаинтересуван в това дело. — Пай че тичаха, господ да ги убие, сякаш че гонеха заец.
Питката се беше вече опекла от едната страна, малко оставаше още да се допече, черното котелче с бялото мляко зееше вече напредя ми, в което аз от време на време си потапях едина пръст — когато плетът на кошарата преплющя. Подплашените овце търтиха да бягат и малко остана да влязат в колибата, кучетата, които се занимаваха още с мене, изново лавнаха и се преядоха, шум и тропот от човешки стъпки се чуха!… Аз замръзнах на мястото си, забравих себе си — и язик, и ум онемяха… Бачо Стойко от своя страна скочи на крака и без да ме погледне даже, насочи си главата из колибата.
— На мястото си, пезевенк; ей сега ще те катурна! Басън, чоджуклар! Пушките на титик! Забикаляйте! Давранма! — изреваха отвън няколко гласа на турски язик, които ме пронизаха като с куршум.
Бачо Стойко се върна заднишком в колибата и се сви до вратата полумъртъв. Помня само, че ченето му започна да трака, като кога коват воденица. Аз очаквах от минута на минута да си приема наградата, състояща от няколко куршума.
— Предай се, душманино! — извика втори път вънкашната команда, строго и грубо, без да се види някой в тъмнината. — Всичко се свърши вече…
Отговорих, че не съм опасен човек, нямам върху си никакво оръжие112, готов съм да се предам, за което помолих и бача Стойка да засвидетелствува от своя страна. Вместо отговор командата заповяда на бача Стойка да излезе навън при тях, а аз останах сам при големия огън, обърнат с гърдите срещу вратата. Сега си помислих вече, че ще ме гърмят, стиснах си очите, уж да не гледам, когато светнат пушките.
— Клекни на колене! — извикаха непознатите. Аз се покорих.
— Съблечи си горнята дреха! — повториха тия. Аз направих същото.
— Дигни си нагоре ръцете! — потретиха тия. Аз заприличах на разпятие Христово — най-сгодна позиция за куршуми.
— Да не си мръднал! — извикаха за последен път непознатите и четирма души като вихрушка наскачаха в колибата, прескочиха огъня и се налепиха около ми!
Който е следил дотука разказа ми, уверен е, че нападателите не са други никои освен кръвопийци башибозуци. Не. Така мислех и аз, но като се подадоха из вратата поменатите четирма души, наместо вити гьжви, наместо белочиренни ятагани и изтрити шишинета аз видях рунтави калпаци, брадви с широки острила и една дебела дряновина. Тия бяха наши православни братя, българи, християни, селяни, родом от Грънчарските колиби! Чак когато стиснаха тия моите недъгави членове със своите костеливи панчи, проговориха на отечествения ми език. „Бягаш, а! Куче краставо!“ — каза един от тях и като ми хвана двете ръце, които изви и събра на гърба ми, стъпа с желязното си коляно отгоре ми. Аз се прегънах като празен чувал.
— Развързвай му пояса, да му вържем ръцете — обади се втори.
Аз поисках милост от християнските башибозуци, като им казах „братя“.
— Брат ли? Такъв брат като тебе, който е излязъл да хвърля пушка на царя, ние не искаме да имаме — отговориха двамината, а третият ми цапна една плесница по страната, защото съм противоречал.
В разстояние на две минути аз бях вързан, но така ревностно, щото гърдите ми бяха изпъкнали напред. Радост и тържество блещеше по лицата на победителите.
— Бей, комшу, ти си бил пророк наистина — каза един от тях на другаря си.
— Щом аз чух от момчето, че той ял лук наместо хляб, отведнъж се усетих, че дордето не се нахрани, няма да поеме големия балкан — отговори пророкът.
Аз можах да разбера от техните думи, че тия били с потерята от вечерта; но когато тя се върнала в селото, тия по собствено свое желание, от ревност, останали да пообиколят още наоколо, а най-повече ближните овчарски колиби. Когато лавнали кучетата на бачо Стойковата колиба, тия се усъмнили и дошли да видят що е.
— Скоро един от нас да се затече в село, да извести каква е работата, защото аскерът прие заповед да излезе тая нощ в планината. Трябва да направим това добро, за да не се мъчат хората напусто (редовната войска, която се намираше по онова време в с. Шипково и която щяла да излезе подир моето появяване в планината).
Един от четирмата души замина. Не си направих труда даже да моля за освобождение, защото виждах с какви хора имам работа. Независимо обаче от това, когато захванах да говоря, тримата приятели малко по малко захванаха да вземат по-човечески образ. Особено един от тях, който до това време повечето мълчеше и все мен гледаше, въздъхна и каза: „С тоя сиромах ние си запалихме такава свещ, която ще да гори и на синове, и на унуци.“ После това всичките захванаха да съжаляват за младините ми, но главната им цел била повечето користолюбива. Когато излязохме навън в тъмнината и тръгнахме за към селото, тия си събраха главите накуп и си казаха нещо тайно, от което аз можах да чуя само тая фраза: „Все не е празен той.“ После ме спряха на пътя и ме попитаха нямам ли отгоре си пари.
— По-добре дай ги на нас да те споменаваме, отколкото да ги вземат
