всичките едномисленици, всичките ламтящи да видят Северна България и великотърновския отряд — само аз можах да оцелея, да дойда дотука. На един не твърде висок баир, в подножието на който тече реката Осъм, бях се покачил да разгледам околността. От лява страна оставаше селото Шипково, от което се виждаха само няколко къщи през гората; малко по-надолу, между два голи баира, се намира турското село Бормалъ; направо през реката се виждат ниски колиби, които почти се губят измежду дърветата, но все пак можат да се различат, че носят името на някое село или колиби, както се наричат тъдява. Това последното село бе най-близо до мене. Зад него оттатък се простира дълго и широко пространство, състоящо от ниви, черни угари и тук-там малки пространства от гора. Към възточна страна, покрай полите на планината, отгдето тече реката, се виждат малки хълмове и долини, нашарени с червени брегове и сипеи, които се пресичаха от една доволно широка пътека. По-нататък, над един голям трап, който можеше да има около два часа разстояние от мястото, гдето се бях спрял, издигаше се над хоризонта голям облак дим, който постепенно се смесваше с мъглата, която още през нощта беше се вдигнала от ниските места. Нямаше никакво съмнение, че в тоя плитък трап под гъстия дим се намираше многоожидаемият Троян, който не излизаше из устата ни, дордето бяхме заедно, и който стана причина да не усетим примката на мостенцето. Планината до едно място се зеленееше, но най-горните й върхове се белееха като патка, така щото, ако гледаше човек само наоколо си, в ниските места, вярваше, че е месец май, но щом метнеше поглед по- нагоре — дохождаше му на ума и за Никулден.
Измежду другите овчари и говедари, които излязоха със стадата си от ближното село и възпънаха по планината, в която се намираше наша скромност, само един от тях ми привлече доверието, само нему реших аз да се покажа. Неговата четиридесятгодишна възраст, строгото му измъчено лице, което отвсякъде граничеше с рабски петна, най-после късата му луличка, която той стискаше между зъбите си, и ароматическият тютюнев дим, който се виеше над главата му във вид на венец, послужиха най-много за изравнение на взаимността. Инак аз бях на такова място, щото за всяко наблюдателно око ставах недостъпен. А пък десятина нужди имаше, които ме теглеха да търся свиждание с местен човек. По-рано аз имах възможност да узная, че името на непознатия е Дочо, чух, когато го викаха на ме околните малки овчарчета, та затова, щом му се представих, наименувах го „бае Дочо“, казах му, че го познавам.
— Кой беше милостта ти? — попита Дочо хладнокръвно, но недоверчиво, като си подаваше в същото време и късата чибучка, на която аз турих най-напред ръка не твърде учтиво.
Аз излъгах Дочо сполучливо, че съм го виждал там и там, казах му, че сме адаши, т.е. че и моето име е Дочо; но Дочо ме гледа под дебели вежди и само главата си клюмва, което значеше: „Може би.“ Дордето кривях уста да уверявам Доча, че съм от изгорелите и пострадалите панагюрци, че търся царската войска да й се предам на ръцете, той изучаваше подозрително моите тесни беневреци от панагюрски шаяк и влашкия ми калпак, а на думите малко внимание обръщаше.
— Демек ти си от ония аратлици, от комиците — забележи Дочо уверено и метна поглед наоколо.
Дочо пасеше само два бивола; той беше кираджия, родом от Грънчарските колиби. Много неща се научих аз от него, които бяха се извършили в разстояние на 15–20 деня и за които не знаех нищо положително. Първо, той ми разказа, че „комиците“ от Търново се затворили в един манастир (Дряновския), гдето турската войска ги нападнала и избила, а манастирът — изгорял. Второ, че ближните планински села Ново село и Гъбене заедно с женския манастир, които така също били станали комити, съвършено били разбити и изгорени от бозукбашиите (наместо башибозуци), а останалите живи се пръснали по гората. Подобни клания били станали на много места, но нищо не се знаело още навярно, защото турците не пущали никой българин да се подаде от селото навън. Третьо, че в Троян имало турска войска под началството на някого си Кекеве бинбашиси, който бил много проклет, наместил войската в българското училище и искал да удари Троян. Четвърто, че околните български колиби били пълни с бозукбашии, които въртели сиромашта на ръжен и които постоянно обикаляли из планинските усои. Пето, че преди 4 — 5 деня около тия места башибозуците намерили в гората четирма души „като мен даскали“110, от които на двама отсекли главите, а другите двама закарали вързани къде Ловеч. В едного от тях намерили една ока алтъни, което дало повод на башибозуците деня и нощя да ходят да търсят комити из Балкана.
— Хе-е! Там в оная трапчинка им оставиха лешовете, а главите им ги натовариха на двама наши българи, които ги занесоха в Троян — прибави Дочо хладнокръвно, като сочеше с тоягата си към една ближна долина. — Лошо, лошо! Дете в майка ще да заплаче тая година. Да се провали гробът на ония, които станаха себап да стане тоя карашмалък, който изяде главата и на царя!
— За какъв цар говориш ти, адаш? — попитах аз събеседника си.
— Че нали заклаха стария цар в Стамбул и на мястото му туриха нов! Не чу ли вчера топовете, които гърмяха на Ловеч за тая работа? — отговори моят адаш. — Завчера един ага приказваше в село, че старият султан бил убит, защото станал глава на комиците.
Това каза Дочо биволарят и потегли да си върви, като дръпна и чибучето из ръцете ми.
— Чакай, бае Дочо, да си поприказваме, не ще ли можеш малко хляб да ми дадеш? — говоря аз поди ря му.
— Не можа да чакам, че една къща деца имам, не съм излязъл като тебе да умирам — отговаря Дочо без запъвание — А ако искаш да ядеш хляб, в село вадят всеки ден по две-три пещи, казани с месо врат на огъня (за башибозуците) — ако се боиш, аз ще си направя труда да те заведа. На нас ни се поръча всеки ден, щом видим такива като вас хора, да обаждаме на агите, което аз ще да извърша, за да ми бъде мирна главата!
— Чакай, бае Дочо, моля ти се — повторих аз, но на Доча само калпакът се виждаше вече измежду зелените шумки. Той се изгуби от очите ми, а селото — Грънчарските колиби, — да повикаш, ще да се чуе.
Верноподаническите думи на Доча окончателно поразиха моите планове и останалия ми кураж. Нямаше никакво съмнение, че той щеше да ме предаде на турците, за което има смелостта и да ми каже. Виждаше се работата, че по онова време и по понятията на тукашните хора предателството не съставляваше още порок. Десят пъти още повече бях поразен аз от новините, които има добрината да ми съобщи Дочо, във верността на които се заключаваше известна част правдоподобие. Той опроверга по начин категорически и съществуванието на търновската конница, и целта на топовните гърмежи, и всички други сладки бълнувания за въстаническа сполука, с които се хранеше нашето болно въображение. В Троян-войска, по селата- башибозуци, Ново село изгоряло, на даскалите режели главите, султанът убит и пр., и пр. — бяха такива новини за мен, от които въпросът влизаше в следующите две фази: или куршум в челото, или пък доброволно предавание на турците. Другояче бе невъзможно. В Тракия — огън и кръв, в Балкана — кучешки глад и мостенце, в обетования Троян — войска, във всяко село — башибозуци, в Търновско горят манастирите — е добре — орел не бях, да прехвръкна над всички тия ужаси и да вляза в християнските земи: Румъния и Сърбия.
И така, жицата на всяка по-нататъшна надежда беше прекъсана, радостта, че съм преплавал старопланинския океан, бе минутна. В това разбито състояние аз мръднах от точката, гдето се разговаряхме с Доча, и безсъзнателно потънах в ближния лонгозлук. Тук моята глава се пука няколко часа да крои и решава нови планове, които се въртяха все около душицата. Да гоня сръбската граница по върха на планината едва ли беше мислимо, защото, ако употребих да премина едно разстояние от 6 часа (Тетевен- Троян) цели 7 деня, то до сръбската граница ми трябваха най-малко 70 деня. Да сляза в полето и да се впусна към Дунава, беше двойна глупост. Освен това в тия разбъркани времена — така ли лесно се минуваше тихият бял Дунав? Заради това аз реших да се върна пак назад, в Тракия, но не покрай мостенцето. Там наблизо около на 2–3 часа разстояние се намира така наречената Троянска пътека, за която аз се лъжех да мисля, че е лесно да се достигне по върха на планината. Като сляза по тая пътека около Карлово или Сопот, ще се мъча през нивята да отида до Пловдив и оттам — на железницата, с помощта на познайници да отида пак при благодетеля си Р. Иванов в Харманли. Разбира се, че всичко това беше осъществимо само на въображението.
Но преди да се впусна към въображаемата Троянска пътека, преди да потъна в мъгливите върхове на Мара Гидия, намерих за необходимо да се нахраня поне един път с обикновена човешка храна. Инак краката не държаха вече, от двата кукуруза само няколко зърна бяха останали, а и треска ме посгърчваше от време на време. Разбира се, че пак на някоя овчарска врата трябваше да похлопам за храна, но това трябваше да стане на мръквание, нощта трябваше да бъде близо, така щото, когато ме нагъне потерята — да можа да се
