Записки по българските въстания

Моят майстор беше набожен човек, както са набожни всички ония калпазани, между които кражбата и лъжата минува за чиста монета. Когато отваряше и затваряше дюгена си, когато излязваше заран от къщата си, той се прекръстяше по няколко пъти. Рано сутрина, в неделен ден, той отиваше най-напред в черкова и когато псалтовете пееха „господи, помилуй“, той пригласяше отстрана. Като минуваше през улицата с големи свещи в ръката, кашляше нависоко, да го слуша всеки.

Моята годишна заплата — триста гроша, — която ми се определи после шестмесечно безплатно слугувание, по причина че в разстояние на това време можах да изпека занаята, прокопсаният ми майстор прави-струва, глътна ми стоте гроша, за които каза, че ми ги броил, според както гласеше шарлатанският му тефтер. Месец юни, в който аз се бях пазарил, той преправи на юли, като измени н на л, така щото и оттам можа да ме подгори.

— Имате грешка, майсторе — казах аз един ден.

— Как смееш да изказваш недоверие към един търговски тефтер? — извика майсторът ми и работата така си остана.

Оплаках се на устабашията, но той не ме остави да си свърша думата, като казваше, че не е истина майсторът ми не бил от тях хора, да направи подобно злоупотребление.

Глава II. Българският революционен комитет

I

„Български революционерни комитет!“, „Панславически комитет!“, „Бунтовни комитет“ и пр. — лаеха него време всичките продадени полицейски и шпионски вестници, заедно с нашите главорези чорбаджии и интриганти гърци, низки поклонници и верни чада на тиранското правителство. Носовете на тия верни копои бяха обърнати към Букурещ и Белград. Там, и нигде другаде, се намира това „страшилище — комитетът“ — казваха тия и турското правителство по примера на другите образовани господарства устрои шпионско отделение, в което се записаха различни вагабонти: поляци, гьрци и някои наши продадани българи, които ходеха начесто да дирят „комитата“ в поменатите два града, отгдето се завръщаха с дебели лъжи, отличително свойство на шпионите, че издирили всичките главатари на комитета. Между другите наши българи в Букурещ е бил изпратен от страна на Али паша и някой си Светослав Сапунов. Ето що пише българският списател революционер — Л. Каравелов в своя в. Свобода, бр. 26, 10 декември 1871 г., за мисията на тая личност:

„Когато Сапунов дойде в Букурещ, то ни донесе две писма, из които едното беше от С., а другото от Д., в които ни рекомандуваха Сапунова като патриотин и умен човек. После вече ние узнахме, че писмото от Д. е фалшиво. В това писмо Д. (а може би и Арнаудов или сам Сапунов) ни пишеха: «Поговорете със Сапунова и гледайте да приемете неговите предложения»… Сапунов ни предложи и следующето: а) «Свобода» да престане и наместо нея да се издава «Революционер»; б) в «Революционер» да се псува Сърбия и Русия; в) да се говори всичко против Турция, само Али паша да се не закача; г) новият вестник да се издава тогава, когато се споразумееме с X. Арнаудова. За всичко това Сапунов ни предложи 300 турски лири“…

И така Букурещ и Белград дълго време са плашили турската империя, но тоя страх е бил напусто, защото в тия два града нищо сериозно не се е извършило, нищо революционно не е съществувало. За разпространението на тоя слух както между турците, така и между българите, даже и между ония, които са били в работата, че главата на комитета се намира в Букурещ, имало няколко причини. Първата и най- главната причина е била да се отвлече чрез това вниманието на турското правителство, което, като вярвало, че неговите душмани се намират вън от държавата, там ще да насочи шпионите си, а работниците в България да останат малко свободни. Второ, че когато един апостол каже на новопокръстения бунтовник, че голямото „добрутро“ на комитета се намира не в неговото село или град, но там, в Белград или Букурещ, гдето има православен княз и християнска войска, то естествено е, че ще може да се произведе по-голямо впечатлание. Трето, че мнозина емигранти, избягнали от Турция, намираха прием в Румъния и Сърбия, а най-главното, че там живееха много войводи, които, при всичко че не правеха нищо, плашеха Турция. Четвърто, че много българи-градинари, които шетаха из Румъния за кора хляб, щом се срещнеха с някой по-отдавнашен българин в Румъния, който да псува турците и да им се заканва, че напролет ще бъдат изгонени, с цел да изкара някоя пара от простия българин, то тоя последният, като се завърнеше в отечеството си, с поемане на душата си разказваше, че видял еди-кой си войвода, който му казал, че царството на турците е свършено вече.

Зная един сиромах, доволно образован човек, който, след като свършил в Болградската гимназия, тръгнал си за България, но за да стресне малко своите приятели в Турско, купил си за двайсе бана един екземпляр от уставите на Централния революционни български комитет, с който още в парахода се похвалил на едно лице, че той е член на тоя комитет. Това лице се случило от шпионската глутница и на часа предава страшния комитаджия, който полежа няколко месеца в русчушкия затвор за ум и разум. На другия ден полицейската газета „Дунав“ извести, че правителството турило ръка на един от размирниците на отоманската държава, когото търсело отдавна.

Пето, че в Букурещ се печатаха всички революционерни, книги под редакцията на Любен Каравелова, който така също беше известен чак в Бабa-алието като главен деятел на комитета. Той проповядваше постоянно със своя революционерен вестник (от 1870 до 1874), най-напред Свобода, а после Независимост, че никакво подобрение е невъзможно да се направи на раята, докато българинът не се опълчи с оръжие в ръка против своите угнетители турци и чорбаджии. Но завинаги се пазеше да изкаже, че в България се приготовлявало въстание. Когато Узунов поиска да убие хаджи Ставря в Хасково, когато се хвана Димитър Общият и когато Ангел Кънчев посегна на живота си, то Л. Каравелов писа, че първият е направил това от лична ненавист; вторият бил елински пропагандист; а А. Кънчев се убил просто да не попадне в ръцете на турското правителство („Свобода“, брой 39, 1872 г.). Това той правеше с единствена цел да запази народното дело, което се приготовляваше измежду самия народ. Около Л. Каравелова са се групирали няколко български патриоти, като Хр. Ботев, Д. Ценович, К. Цанков и пр., които са били съучастници в движението, съчувствували са на делото, помагали в много случаи с парични средства, събрани от разни лица, но нищо положително не са знаели от онова, що се вършеше оттатък Дунава, освен Л. Каравелов и казаните му другари. Но това е било много по-късно. Българщината в Букурещ, както и в другите румънски градове, е съживена най-напред около 1860–1862 г. от покойния Раковски, който около това време съставил в Букурещ дружество. В това дружество, на което бил изработен, и устав от самия Раковски, взели участие богатите българи като Грудов, Андреолу Атанас, Евлогиевци и пр. Когато Раковски пожелал да вземат участие в това дружество и някои от младите българи, хора сиромаси, но честни, старите богаташи възнегодували, защото не им било приятно да имат съприкосновение с подобни хора, и по тоя начин свръзките между стари и млади били прекъснали веднъж завсякога. Така е и трябвало да бъде. Втора причина за това разделение е била: че младите патриоти почнали своите действия в Сърбия. После това старите устроили комитет (Добродетелната дружина) начело с Христа Георгиев, в който комитет взел участие и руският в Букурещ консул. Останалите в Букурещ младежи съставили нещо като революционен комитет, свърталището на който било читалището „Братска любов“. Доколкото ни е извество, в тоя комитет взели участие Д. Ценович, докторите Гръмников, Планински, Попов, Русевич и пр. От 1868 г. Левски станал душата на тоя комитет. Той начесто дохождал в Букурещ от България и всичките членове гледали в неговото лице истински герой.

Както е известно, младежите, които отишли в Сърбия и в числото на които бил и сам Левски, с разрешението на сръбското правителство съставили българска легия, гдето са учили военно изкуство. Но скоро нашите братя захванали да постъпят с българските патриоти не твърде дружелюбно и легията се развалила. Трябва да кажа и това, че балканските устави, прокламациите и различните други правилници на покойния Раковски били са познати само на няколко души непорумънчени още българи във влашката земя. Българският народ в Турско нямал никакво известие. Васил Левски е първото лице, което започна да работи направо с народа. Ето защо неговият успех бе голям и по тая причина неговите заслуги са неоценими.

Комитетът в Букурещ преди дохожданието на Каравелова, Левски, Ботева, Стамболова и пр. не е бил таен революционен комитет, а нещо в рода на английските клубове. За мода, или за да не стоят празни,