Записки по българските въстания

сьжаляваме, че сме принудени да констатираме подобни факти3.

Но това не е попречило на мнозина историци, които, без да изследват по-надълго, за което, разбира се, имаше леснина, брътвят за някакви си централни комитети в Букурещ и Белград, с които били свързани всичките градове в България и които управлявали всичко. Даже и Иречек се е помамил да признае съществуванието на тия комитети, на които такава голяма важност отдава, щото, като говори за Тракийското въстание в 1876 г., казва, че това последното не можало да успее само за това, защото водителите му нямали споразумение с Букурещ и Белград. Заблуждение!

Где прочее се намираше гнездото на „Българския раволюционерен комитет“? Шпионите отговаряха на тоя въпрос, както казах: „В Букурещ и Белград“ — а съучастниците и членовете му казваха: „Навсякъде и нигде.“

Аз ще запозная читателите с тоя комитет и ще разкажа подробно по кой начин именно можах да вляза в него. Когато бях още в абаджиите, често слушах да се говори, че в Русчук имало читалище, в което се събирали младежите и в което се приемали много вестници и книги. Мене ме интересуваха твърде живо тия неща, но не се решавах още да надникна в читалището, защото разказваха, че там се приемали само ония личности, които ходели с европейски дрехи, която имали бради и пр. Тук съм длъжен да ви кажа, че в растояние на две години аз бях напреднал вече достатъчно в моите умствени познания благодаранне на няколко свестни лица, с които се срещах, повечето ученици, а най-повече на собственото си желание. Когато захванах да се срещам с тия последните, т.е. с учениците, повечето в празничен ден, и когато ги запитах учат ли тия в училището Наустницата и Псалтира — две известнн за мене книги, — то прясъствующите слушатели, към които се отправях да питам, такъв смях подигаха, щото замръзнах на мястото си от срам.

— Ние учим други книги, като: история, география и пр. — отговориха тия, — а вашите наустници и псалтири ги четат поповете.

Аз запомних имената на гореказаните книги от учениците и щом се сдобих с пари — твърде късно обаче, — не закъснях да си ги купя, за което майсторът ми малко остана да ме изпъди, като разсъждаваше по еснафски, че умният човек и без помощта на книгите може да стане ачигьоз. От по-напред, докато бях още чирак, задоволявах се да чета от неделя на неделя малките парченца от в. „Дунав“, които събирах през цялата седмица из абаджийските одаи, след като ги хвъфляха вече калфите. По него време тютюнът се усукваше не в бандероли, а във в. „Дунав“, който се издаваше специално за подобни потребности. Но не се ограничих аз само с изучаванието на българския язик. Когато бях овчар, често слушах да приказват многознающите хаджии, че синът на еди-кой хаджия знаял седемдесят и седем язика и че който знаял най- много язици, той бил най-ученият, заключаваха тия. „Защо и аз да не науча поне един от тая язици?“ — помислих в себе си и започнах от едина край. Колкото надписа имаше из града по хотелите, по консулатата, на станцията и пр., всичките изписах на книга, на които скоро научих значението и се запознах с латинската азбука. По-късно можах да узная още и това, че язикът, за който се бях заловил, бил франският и от който знаех вече няколко думи криво-ляво. Наустницата, Псалтира и Чудесата на св. Богородица аз презирах вече от всичкото си сърце и душа.

Моите знания се увеличаваха от ден на ден и аз помислих, че е време вече да посетя читалището, за което немалко ламтях. Няколко пъти ходих и се връщах от вратата, по причина че беше ме срам да се появя пред толкова хора, като си мислех, че може би и да ме изгонят. Един път обаче, докато се наканя да се върна, един господин ме съгледа отвътре и излезе навън да ме покани да вляза. „Не се срамувай; това заведение е отворено като за вас хора“ — каза той и ми подаде един вестник в ръката. Четах аз час, четах два, без да си подигна главата да погледна наоколо си, защото се боях да не наруша някое правило и мислех, че всичките мене гледат. Едьр пот като роса покриваше челото ми, като че бях повикан да отговарям на някои заплетени въпроси, касающи се до живота ми. Не по-малко впечатление ми правеше и наредбата на читалищната стая, с картини и карти по стените, каквито аз сега за пръв път виждах. По едно време обаче присъствующите започнаха да се препират върху някои предмети и аз намерих сгоден случай да отстъпя с бързи крачки из стълбите надолу.

После това произшествие аз станах вече редовен посетител на русчушкото читалище Зора, гдето ден се не минуваше да не отида. Това стана причина да ме изгони един прекрасен ден новият ми господар, който, макар и да не беше абаджия и се считаше за най-богатия и развития между гражданите, не падаше по-долу от абаджиите. Неговата къща беше пълна с всякакви книги, нахвърлени като дърва по разни места, от които аз прибрах няколко в моята стая, и следвах да се занимавам нощно време. Господарят ми обаче скоро узна това мое занятие, от което не се забави да ме лиши по начин твърде груб. Той ставаше нощя, облечен с халят, и дохождаше при мене да ми взема свещта от точка зрение на икономия. „Да му пишете утре на сметката двадесят гроша за свещи“ — казваше той на своите синове.

Когато тоя немилостив господар ме натири от къщата си нощно време, аз отидох в читалището и служащите там момчета, с които се познавах твърде добре, позволиха ми да преспя при тях. Дълго време останах аз на читалището, гдето не само спях, но като си свърших харашлъка, започнаха да ми дават и ядение. „Гледай си работата и не се безпокой — казваше ми единът от двамата мои приятели в читалището. — Няма ще умреш гладен; ще живеем заедно, както можем.“

Това утешение беше твърде благоприятно за мене, защото сега аз имах случай да се ползувам най- много от книги; читалищната библиотека беше на разположението ми. Тия мои приятели бяха господар и слуга, първият — библиотекар и съдържател на читалището, а вторият държеше кафенето; но помежду им не съществуваше никаква разлика: тия бяха от новите хора и си живееха братски. В късо време можах да забележа, че в това читалище се вършат твърде необикновени неща, значението на които не бях в състояние да си обясня. Така например единът от моите благодетели, съдържателят на читалището, комуто познавах положението и знаех, че освен читалищната работа той не вършеше никаква друга търговия, приемаше всеки ден по две-три писма, които, след като прочиташе, или ги хвърляше в огъня, или пък ги скриваше, без да каже нам нещо, от кого е получил писмо и що му пишат. Аз знаех, че другите младежи, когато получеха писмо веднъж на месеца, туряха го във вънкашния си джеб, за да го види всеки смъртен, и го четяха всекиму като вестник. Нашият приятел обаче съставляваше изключение; няколко пъти се осмелих да го попитам за съдържанието на получените писма и откъде му пишат, но той отговаряше с обикновеното си хладнокръвие: „Не е ваша работа.“ Още по-чудното беше и това, че повечето от тия писма той не получаваше от пощата, но от разни пътници, между които имаше и един турчин.

Освен това при него дохождаха твърде начесто не само някои видни граждани, които по положението си нямаха нищо общо с моя приятел, но и мнозина други странни хора, селяни и граждани, с които той отиваше в другата стая да се разговарят. От всичко това се ясно виждаше, че тия хора вършеха някоя работа твърде тайна, но каква именно, аз не можех да отгатая. Няколко пъти се осмелих да попитам за онова, което се вършеше напреде ми, но нямаше кой да ми удовлетвори любопитството.

II

По това време именно в Русчук се самоуби Ангел Кънчев, един от най-редовните посетители на читалището, с когото моите приятели от читалището имаха тясна дружба. Аз бях очевидец на това убийство, което заслужава да бъде разказано по-наподробно, понеже е съпрежено с комитетските работи. Това се случи на 5 март 1872 г. Тоя ден се очакваше да пристигне от Видин новоизбраният български екзарх Антим, по тая причина на скелята бяха излезли всичките граждани: българи, арменци, много любопитни кадъни, от които беше побелял брегът, и всичките почти евреи, защото тоя ден беше събота. В това време малкото турско параходче Сейре, което работеше между Русчук и Гюргево, готвеше се да тръгне за последния град. Часът бе около 10? по турски. Натрупаната навалица около скелята отваряше път на няколко румънски офицери и дами, които идеха откъм града и отидоха на парахода; с тях заедно вървеше и Ангел Кънчев, може би нарочно, като е искал да се възползува от лъскавата им униформа, за да премине по-свободно. Той изглеждаше така, като че малко искаше да знае кого чакат русчукските жители и кой ще да дойде.

Той премина през стражата, състояща от няколко души арнаути, като подаде своето червено билетче на Али ефенди, и наближаваше вече да влезе в парахода, когато тоя последният го спря да му иска паспорта. Ангел Кънчев започна да търси из джебовете си, но като не намери никакъв паспорт, каза на Али ефенди, че