Към този том е турен и портретът на покойния, работен в Лайпциг, от известната къща „Брокхауз“.
Предварително предполагахме да прибавим една кратка биографийка на автора към това издание, но тъй като тя излезе доста дълга, намислихме да я допълним и издадем отделно, толкоз повече, че за Захария Стоянов има да се каже много нещо.
Глава I. Затворите. Троян
I
Троянският затвор не заслужва това име, т.е. той не може да се нарече тъмница, защото е прост яхър или изба, както бива във всяка обикновена къща. За борчлии, за пиенци, хванати нощно време по улицата, той може да бъде доста добър; но за хора комити — не е сгоден. Той няма ни полис, ни малки прозорчета, нито пък друго какво-годе свойство, с което се отличават турските хапусъни. Освен четирите голи и мухлясали стени в тоя мним затвор се намираше още една скъсана рогозчица, хвърлена на голата земя, на която се виждаше, че твърде наскоро са лежели хора, по всяка вероятност комити. За това предположение най-добре свидетелствуваха двата очукани камъци, сложени на едина край на рогозката, които са служели за възглавница. По-нататък стърчеше турски ибрик с пречупена шия, окаден и държан да стои около огъня, дордето е бил още здрав и дордето се е удостоявал да се мъдри на мюдюрския мангал. Повече нищо. Но сега бяха изключителни обстоятелства, комити, дал господ, а затвор няма, можеше да се мине и с тоя, който имаше. Аз бях самовластен господар в това отделение.
Цял ден, дордето мръкна, башибозук не остана, който да не надникне през прозорчето я да не излее своя зехир отгоря ми. Едни си вадеха ножовете до половина и показваха тяхното намазано с дървено масло острило, като прибавляваха в същото време, че тая нощ моята глава ще да се търкаля по пясъка на ближната река Осма; втори ме псуваха на кръст, на вяра, на народност и на всичко свято за човека; трети решаваха по кой начин ще да бъда заклан и на какво ще да ми се употреби главата.
— Аз имам бостан, та затова ще да помоля бинбашията да ми даде тая глава, която ще да забия на един кол сред бостана да плаши пилците — говореше един четиридесетгодишен башибозук, на когото едното око приличаше на изсъхнала мастилница.
— Верното е, че неговата глава ще да бъде отрязана не от мене и от тебе, но съвсем от другиго — възрази друг един башибозук, — Хасан аа (башибозушкият бинбашия) отдавна желаел да закървави малкото си момче, да му даде хляб на ръката още от млади години, та затова на неговия пай ще се падне тоя комита.
— Аз не одобрявам това — отговори сърдито друг башибозук. — Дордето има толкова бабаити, жадни за душманска кръв, неправедно би било да се дава предпочитание на малките деца.
Най-после тия ме замерваха с камъчета, жабуреха се с вода, която пръскаха отгоря ми, опинаха синджира, с който бях вързан за врата от прозореца, и други още безчиния. Безпристрастието го изисква обаче да забележа, че и измежду тия свирепи хора се намираха человеколюбиви души, които се съжаляваха върху ми. Тия се възмущаваха от постъпките на своите едноверци и другари, казваха, че и аз съм човек като тях, и мене е майка родила, може би да съм най-невинният човек, а съдбата се е подиграла с мене; говореха ми да се не боя, защото падишахът-баща не е жаден за невинна кръв, разпитваха ме за майка и баща, а най-после ми подаваха великодушно своите големи кесии с тютюн, за да се запозная с тях. А щом аз почнах да говоря на техен язик и да си разправям хала, то помежду ни се завързваше по-голямо съчувствие.
— За убивание е оня, който ви е втикнал в тоя крив път, чоджум — говореше непресторено, а чисто отечески някой си Гендж аа, родом от с. Добралък. — Сиромаси като вас съвсем невинно са пострадали.
А всичко това не беше лицемерие. Освен че нямаше защо, от една страна, от друга — вярно е това, че турците никак не ласкаят. Тяхната брадва не е с две острила. Тия са жестоки, свирепи кръвопийци, но никой няма си изкриви устата да ги нарича подли. Разбира се, че от това правило аз изключавам деморализираните ефендета, които не държат рамазан и които са се поевропейчили. Около три часа след затварянието ми малкото куфарче на вратата придрънча и трима души стари турци, облечени в скъпи дрехи, придружени от един заптийски чаушин, влязоха при мене. Тия ме съблякоха гол-голеничък по бели гащи, разпраха с нож вътрешността на дрехите ми да търсят уж писма, но целта им беше повечето за пари, както казах по-горе. Тия се държаха важно и сериозно, ни псувни, ни пък подигравки, а това ме смущаваше и плашеше още повече. После това донесоха една лопата жарава, която сложиха при краката ми. Аз имах слабостта да помисля, че ще да ми горят краката върху тоя огън, но напусто съм допуснал подобно предположение. Жаравата била предназначена за по-други цели. Тримата аги хладнокръвно и сериозно вземаха дрехите ми една по една и изтърсиха джобовете ми над лопатата. А знаете ли коя беше целта на турците, какво се тия мъчаха да постигнат с това? И аз сам не знаех, но когато пламнаха в лопатата две-три зърна барут, паднали из джебовете на моите дрехи, то тяхното намерение блесна и аз бях поразен от тая тяхна хитрост.
— Дин душман — каза един от тримата и такава плесница ми залепи до ухото, щото дълго време ми се струваше, че слушам да пищи нещо.
Прочее намерението на турците е било да констатират по тоя остроумен начин дали съм се занимавал с барут, което обстоятелство влечеше подиря си бунтовническо занятие. Тия си излязоха из затвора заедно с лопатата; без да ми кажат друго нещо, без да съставят протокол: плесницата може би да им служеше и за протокол, и за всичко. Това мълчеливо излизание на агите не ме радваше дотолкова. Лоши и скръбни сетнини почнах да предвиждам; а особено като виждах, че не ме извикаха през целия ден на изпит.
Мръкна се вече, часът премина двата по турски; ходжата излезе на горния кат на стълбите, отгдето изчете жално-жално своята вечерна молитва; всичко утихна наоколо, башибозуците очистиха двора един по един с изключение на стражата, която стоеше пред прозореца. Възползуван от нощния мрак, промъкнах се полека до малкото прозорче да подишам чистия балкански въздух и да погледам на светливите звездици, които обсипваха ясното синьо небе и в които намирах някакво си утешение на горчивото и неизвестното. Градът Троян като че беше опустял, като че той да бе град без жители, защото никаква глъчка, никакъв шум не се чуваха, при всичко че нощта беше още в началото си. А всичко това беше знак, че тия разбираха своето критическо положение, познаваха, че съдбата на селото им се държи на иглен връх, че един ничтожен шум, една пиянска песен можеше да ги направи да не осъмнат. А имаше още и това, че щастливият горе-долу гечинмек на троянските жители отдавна възбуждаше ненавист измежду околните голаци турци, които нямаха средства да си купят барут и да си нахранят копоите.
Преминаха се още няколко часа, но никой не се явяваше да дойде да ме повика или да ми донесе нещо за хапвание, защото от сутринта още не бях ял, което знаяха и конашките хора. По едно време дойдоха няколко души отвън, които бързо се качиха по стълбите на конака, което показваше, че тия са хора вътрешни и не от долня ръка. Няколко минути после тяхното дохождание видях, че из стълбите се спусна едно старо заптие със свещ в ръка. Той се спра пред вратата на моя затвор, завъртя куфарчето, свали синджира от врата ми и махна с ръка да съм тръгнал напредя му. Грозно и оглушително дрънчаха букаите на краката ми, дордето се възкача по стълбите. Нощната тъмнина, нощната тайнственост, която владееше навсякъде, неволно вдъхваше на човека ужас и трепет. Излязохме горе в салона, но и тук убийствена тъмнина, никъде се не виждаше ни светлинна, ни жива душа с изключение на една сянка, която пазеше стража близо до една врата.
Но работата била нагласена от по-напред. Па можеше ли и другояче? Първият комита, после Каблешкова, аз бях в Троян, а в такъв случай всеки се интересуваше да види своя душманин; ни един правоверен не би се отказал от да не изпуши своя чибук в негово присъствие. Само в Пловдив, в Търново и Т. Пазарджик комитите бяха станали двама за пара, само в тия градове терекията кятипин плюеше своята
