Записки по българските въстания

— Хак му е — отговори Пехливанинът. — Кой го е карал да става комита? Аз не зная кога вие ще да се научите на ум и разум? — прибави той. — Що ви е трябвало вас да го хващате жив, да му правите изпит, да го водите на конака и други такива безбройни масрафи? На кого ще принесете полза с всичко това? Не знаете ли, че има вече заповед от командир-паша за тия комити, които, гдето и да се появат, да им се взема главата и нищо повече?

Чаушинът и старият башибозук се извиняваха пред взискателния Пехливанин, че тия, като отдавна излезли по Балкана, не знаели тая заповед, а освен това тия не смеели да постъпят с мене другояче, щом ме видели българите от селото. А аз, дордето трая тоя разговор, преструвах се, че спя спокойно! После това тримата герои единомисленици минаха на друг разговор от политическо съдържание. Никак се те не смущаваха, че зад гърба им стои човек от друга вяра и народност, техен заклет противник. Подобна предпазливост не съществува у турците, били те дипломати, военни или прости граждани. Много пъти, когато се решава съдбата на милиони хора, те излагат своето мнение в присъствие на своя чубукчия и слуга. В тоя случай те са най-невинните хора.

— Е, сега вече нашата държава влезе в истинския път на своето отоманско величие — каза Хасан Пехливан. — Имаме нов султан, султан Мурад, на дните на когото всеки верен мусулманин ще да постигне своя идеал.117 Щом се качил на славния си престол, първата висока заповед е била „да се махнат от широкото ми царство (юлке) всичките каракалпаклии петковци118, а богатството им ще бъде разпределено между бабаитската среда“, т.е. между нас.

— Дай боже така да бъде, но мен ми се не вярва в действителността на такава една патриотическа заповед — забележи съмнително Мустан чауш. — Как ще да се реши султанът да изколи своята рая, когато тя му е като сагмал крави? Кой ще да поддържа тогава сто и толкова милиони аскер? Кой ще да храни и облича нас? Тук се трябва по-тънък ум, Пехливанъм — свърши чаушинът.

— Царският диван е издирил и се е уверил, че българите не можат да му бъдат вече рая — възрази Пехливанинът. — Тефтерът на комитите, за който казват очевидци, че бил голям като вратата и имал тежина 400 оки, е в ръцете на правителството. В тоя тефтер били записани всичките попове, даскали и чорбаджии, за които е издаден вече илямът да се бесят. Освен това правителството се е уверило още, че каракалпаклиите петковци се мъчели и по друг път да нанесат удар на османското царство. Колкото пари било отпуснало правителството за доброто на населението, българите малко по малко събрали тия пари, турили ги в газови тенекии и ги заровили вдън земе. Търсим ние пари, усуква се Баба-Алието за купувание на пушки и други царски потребици, а нашите петковци си кривят калпаците. Сега е излязло вече боюрултия (заповед) да се търсят тия пари. На трима търновски беювци е възложена тая работа. Мене ме поканиха вече да взема участие.

— Вината е пак в нас — обади се да каже своето мнение и старият турчин, който мълчеше до това време. — Ние сами презряхме най-напред нашите бабаити и нофузлии (влиятелни) хора. Кой ни управлява сега войската? Не вчерашни ли чапкъни и пущове с лачени кондурки, с тънки пръсти и с панталони, които две крачки да пристъпят, ще извадят да гледат гяурската книга. А где останаха нашите бабаити и пехливани, които се наблягаха само на своите ятагани? Ходят по Балкана, презрени от всекиго, да гонят комитите. Твоя милост например, наместо да бъдеш някой паша, дошел си да гониш комити. Нашето царство беше тогава силно, когато войските ни се управляваха от бабаити с подсукани мустаци и с дълги ятагани на кръста!

— Разказват, че измежду толкова българи само един се намери истински верен рая на царщината — каза Пехливанинът. — Тоя българин бил поп, родом откъде Елена. Когато комитите в селото получили писмо от московския цар да въстанат, попът им предложил едно условие, което се състояло в следующото: преди да нарамят пушките, да излязат вън от селото при едно голямо дърво и да направят един моабет. Всички приели с радост това предложение. Когато се напили вече всичките, умният поп казал. „Е, любезни комшии! Хайдете сега да сграбчим с ръце това старо дърво и да го катурнем на земята, както ще да се катурне и турското царство.“ Пияните комити се налепили около стария дънер, пъшкали, псували, ритали, а дърво се не поклаща. „Де момчета, дръжте!“ — викал попът. „Не може, дядо попе, дървото е много старо“ — отговорили запъхтените комити. „А бе, чоджум, ами вие, когато не можете да съборите едно дърво, то с какъв ум сте се изготвили да събаряте турското царство, което е десят пъти по-старо от дървото?“ Комитите си затулили очите от срам и всеки отишел да си гледа булката. От Цариград е тръгнал вече един бомбаширин, който отива да търси тоя поп да му закачи рудбе и да го обсипе с други още царски подарки.

С подобни въпроси се занимаваха тримата другари, които съставляваха тяхното политическо верую и в които тия вярваха безусловно. По желанието на Пехливанина да ме изпита и тоя потънко бях събуден от чаушина. Аз чаках вече готов да отговарям, но страшният Пехливанин не дигаше още очи да ме погледне. Той опинаше с едната си ръка своя дълъг мустак, а другата бе турил върху своя широк нож. Разбира се, че тая негова манера съвпадаше с бабаитския кодекс. Неговото тънко питание беше такова, щото аз скоро можах да разбера, че Пехливан ага е продавал дълго време сушени дренки и киселици на търновския Баждарлък. От най-напред груб и строг, отпосле мек и милостив се показа той.

Рано сутринта на другия ден, 20 май, около къщата, в която пренощувахме, беше се стекло цялото село, старо и младо, жени и деца, да гледат, когато ще да ме покарат турците за Троян. Въпреки големите приготовления, които тия последните правеха от вечерта, че ще да потеглят рано и че ще да ме вържат като кон, виждаше се работата, че бяха изстинали значително. Ръцете ми бяха вързани само с едно тънко въженце, твърде слабо, колкото за адет, както се виражаваха те. С дигнати на рамо пушки, с подсукани мустаци и със запалени чибуци потеглиха тия от селото Грънчарските колиби за Троян, който е на 2 часа разстояние от това село. Освен Мустан чауш, старият башибозук, конвоят се украсяваше още от дългите мустаци на Хасан Пехливана и от охлузения калпак на предателя Петка. Тоя последният, с дебела тояга в ръката и с преметната през рамото аба, гордо и надменно се оглеждаше наоколо си да види дали го гледат другите му съселяни, че се е удостоил да бъде спътник на агите.

— Ще да го обесят в касабата! — викаха малките деца, когато преминувахме през селото.

— Днес имаме събота, а утре е свята неделя; довечера ще да запаля две-три свещи и ще се моля богу, дано да вразуми агите да те обесят по-скоро — каза един от православните братя, който по мазната си физиономия приличаше да е от чорбаджийска пасмина.

По пътя за Троян преминахме през няколко български колиби. На всяко селско дюгенче се спирахме на почивка. Турците заставляваха насилствено дюгенджията да ми даде безплатно вино и ракия. Тяхната цел беше да ме напият, за да изказвам. В тоя случай предателят Петко се приближаваше до мене и започваше да ме кани да му ударим по една бистра или по един „червен вятър“. Малко по малко благодарение на сладкия язик ние станахме тесни приятели с турците. Хасан Пехливан, който искаше да ме коли от вечерта, сам със своята бабаитска ръка ми правеше цигари.

— Хич от такъв човек става ли комита? — говореше той. — Ако всички комити бяха като него, то аз съм първият, който ще да се побратимя с тях; добре, че не стана някой сакатлък в Балкана.

Влязохме в троянските лозя, които, са на пътя. Научен на свирепия балкански климат, аз се почудих, като видях, че черешите са узрели вече. В което лозе имаше най-добри червени череши, там се отбиваха моите добри водачи, като в свое бащино притежание, а Петко предателят, който подражаваше на душевното разположение на агите, въздрасваше по дървото на черешата като дива котка, за да навежда клоните. Българското имущество по това време беше в разположение на всяка краста, която носеше на главата си гъжва. Скоро захванахме да срещаме по пътя троянски жители, мъже и жени, с кошници, които отиваха за череши. Ако тия сполучеха да ни съгледат отдалеч, отделяха се из друг път или тръгваха направо из лозята, само да не се срещнат с ненавистния за тях конвой, състоящ от тържествующи „поганци“ и вързан християнин. Ако срещата станеше ненадейно в някой завой, то срещнатите преминуваха покрай нас с наведени глави, като че тия самите да бяха виновни. Случваше се да срещнем и такива дързостнн мъже, които отдалеч още се отбиваха настрана от пътя с увиснатл надолу ръце и след като даваха ниско темане чак до земята, казваха:

— Хайде на добър час, алар! Машалла, хванали сте комитата.

— Виждаш ли, пезевенк? Ако ти отърва, и ти стани комита — отговаряха агите на разтреперания рая.