тамошни жители, че пред малко били нападнали комити, които разбили селото, изклали заптиите, задигнали със себе си по-младите хора и се отправили към Т. Пазарджик да сторят и там същото. Човекът, който ми разказа това, беше също така работник като мене, наскоро дошел в Белово да търси работа. Той беше родом от Македония, на име Митре. С него ние се съгласихме да бягаме от тия опасни места, накъдето ни видят очите. Най-напред тръгнахме към Пловдив, като голям и безопасен град; но на пътя срещнахме няколко кола бежанци, турци и българи, които ни казаха, че Пловдив е изгорен от комитите, а Т. Пазарджик е заобиколен от някого си Бенковски, баш на комитите. Мръкна се и всичките околни села пламнаха в огън. Ние двама с другаря си останахме на къра уплашени, не знаехме по кой път да хванем, па и хляб няма. На другия ден се срещнахме с други бежанци българи, които ни казаха, че имало прибежище в с. Панагюрище, за където отиваха и тия. В това последното село се събирали и турци, и българи. След два деня114 стигнахме в това село, но що да видим? То гореше от четирите страни и жителите му, мъже, жени и деца, бяха избягали в ближната гора. Убити и ранени нямаха чет, черкези и башибозуци пречеха на всяка стъпка. А храна нямаше даже и за дребните деца, които с очите си видяхме как умираха напредя ни от глад. Никой не ни поглеждаше от местните жители, никой не се обади да ни попита що сме за хора, отгде идеме и имаме ли да ядем, защото всеки беше се отчаял, всеки се грижеше за себе си. Тогава ние с другаря си Митре оставихме Панагюрище и тръгнахме да бягаме, накъдето ни видят очите. До никое село не можехме да наближим, отвсякъде башибозуци и черкези, които не ни оставяха да ги наближиме; а убити и заклани хора — на всяка стъпка. Ние захванахме да подивяваме малко по малко, гладни и жедни набихме гората. До едно село убиха другаря ми и аз останах сам. Оттогава аз тръгнах по гората като див. Скитах се надолу, бягах нагоре, търсих царска войска да стана теслим, но навсякъде черкези и башибозуци, от които се боях, защото тия убиха другаря ми. Най-сетне, ефендим, щастлив бях да изпадна на вашите ръце — сключих аз изповедта си.
— Лъжеш — отговориха двамата забити, които мълчаха до това време, и злобно поклатиха глава.
Тия нямаха доказателства да опровергаят моя разказ, но мъчно им се видеше да приемат за чиста пара казаното от мен. За да им отвлека вниманието на друга страна, аз се впуснах в друга подробности, които за тях именно съставляваха интересно забавление. Казах им, че в Тракия, когато се подали черкезите и башибозуците, до 2 милиона момичета се нахвърляли в Марица. Агите изпуснаха едно язък из дълбините на сърцето си.
— Хич младо гяурско момиче, червено като ягода, струва ли се зян? — питаха тия един другиго. — Аз да бях там например — прибави старецът башибозук, — щях да взема 5–6 от тях, като им ушия по едни червени гащи и метна по една ферджа на главите им — животът ми щеше да се продължи още 50 години.
— Доколко може да има един милион? — попита предателят Петко, който изново беше се завърнал при турците, да ги пита уж кога ще вървят за Троян, и който се заинтересува, вижда се работата, от 2-та милиона издавени момичета.
— На 25 места като туриш по 500, правят един милион — отговори чаушинът, без да си дигне главата, като че да гледаше в някоя аритметика.
Разказах им още моето двадесятдневно пътувание из планината, украсено и наредено с множества опашки. Представих им един факт, на който съм бил уж очевидец, че в планината съм намерил пет трупа на убити хора, всичките млади момичета, все попски дъщери (турците имат голяма слабост към тия последните). Тия били убити от башибозуците наместо мьже-комити, но като отишли да ги разтърсят, що да видят? И петте били млади момичета, които, като тръгнали от селото си да бягат, облекли се в мъжки дрехи, за да избягнат опасността.115
— Възможно ли е да не бяга човек толкова време по гората, когато и за жените нямало милост — прибавих аз.
VI
Първите петли отдавна бяха вече пели, а двамата радостни ага не заспиваха още. Два пъти тия ме събличаха да търсят уж писма с комитаджийско съдържание, а всъщност целта им бе за пари. Богатството на Георги Търнев, състоящо от 800 турски лири, които намериха башибозуците отгоре му, както казах, след като го убиха, зле беше препоръчало и останалите бунтовници. Разбира се, че тия взеха от мене не само колкото пари намериха, но и всяко друго ничтожно парцалче, което имаше каква-годе цена. Бях легнал вече, когато на чаушина дойде на ума, че съм имал добър пояс. Той ме разбуди да отпаша тоя пояс, който той опаса на себе си. Прибраха още от мен, колкото писма имах, два-три портрета и половин кукуруз, който беше останал в джеба ми и който тия щяха да представят на правителството като веществено доказателство. Но всичко това се извърши по комшийски, без бой и псувни. Взетите от мене неща тия разделиха още вечерта помежду си, а предателят Петко напразно се облизваше.
Решиха най-после помежду си да не спят тая нощ, от една страна — да пазят мен, а, от друга, да не би, като заспят, да станат късно, а в такъв случай трябваше да ме делят помежду си с другите си другари кой да ме закара в Троян. На мене позволиха да си легна, защото съм бил уморен. Но заспива ли се? Мисълта само, че пред кого ще имам честта да изляза на другия ден ме безпокоеше. Тескерето на приятеля си Н. Табаков, с което се избавих в Пловдив, на хана, още от вечерта го стисках в ръката си, защото не се представяше случай да го уничтожа. Никой не забележи това. Двамата другари турци почнаха да разискват помежду си съвсем частни и невинни работи, като например няма ли да им се отпусне някоя награда, като са ме хванали, а най-много планираха по кой начин и през коя улица да ме преведат в Троян на другия ден, как да ме вързат и пр.
— Колкото за връзванието, ти не се грижи, аркадаш — говореше старият башибозук на чаушина. — Аз съм майстор на тия работи. Ръцете му ще вържа на две места, горе и долу, а едно въже ще да бъде прекарано на врата му като гем, краищата на което ще държа аз, а ти ще вървиш напред. Мустаките и на двама ни ще бъдат подсукани на кръв, разбира се.
— Аз съм на мнение да го прекараме покрай кафенето на Спас чорбаджи, гдето всяка заран се събират да пият кафе най-богатите българи — каза чаушинът. — Ние ще да им влеземе в очите и ще ги принудиме да им преседне кафето.
— Аз мисля да ударим през абаджиите — възрази, старецът. — Там има да давам на един пезевенгин от няколко години, който искаше пред един месец да ме заръча даже, но сега, като ме види, че карам вързан комита, ще си прехапе язика и не ще да смее вече да си търси дълга.
— Като караме жив комита, защо нямаме със себе си и една комитаджийска глава? — каза чаушинът не без съжаление.
— Е, късмет! — отговори старецът. — В такъв случай и ти, и аз щяхме да прекрачим кърсердарския чин.
Така сладко се разговаряха двамата другари, когато пътната врата се бутна ненадейно и едно тежко селям алеким се изтърси от непознато лице. С първото хош гелдин още, казано от страна на моите благородни аги, аз можах да науча, че непознатият се казва Хасан Пехливан, тоже башибозук. Хасан Пехливан не беше човек от долня ръка, защото турците му станаха на крака, с благи думи го посрещнаха. Страшна страхотия беше тоя Хасан Пехливан! Аз уж спях, но крадешком можах да го видя в лицето. Действително той представляваше пехливанин. Мустаките му бяха дотолкова дълги, щото отдалеч като го гледаше човек, сякаш че държеше в устата си козинява къделя. Аккап-залията116 му нож, който допираше до гърдите му, такива широки колаци имаше, върху които свободно можеше да се закрепят три кафеджийски чаши от времето на султан Махмуда. Всичко у Хасан Пехливана беше бабаитско. Бабаитски той говореше, бабаитски си пиеше кафето, бабаитски се даже оригваше. Той беше родом от едно турско село, близо до Търновско, отгдето нарочно бе дошел след разбиванието на Дряновския манастир да лови комити.
— Аз не мога да разбера вие ли сте агите, или негова милост (т.е. ние)? — каза Хасан Пехливан, след като получи обикновеното мерхаба от двамата турци.
Хасан Пехливан искаше с това да забележи на своите двама другари, че тия стоят да чакат, а аз спя спокойно под техния надзор. А тия последните се застъпиха за мене. Тия разказаха на Пехливанина, че аз съм претеглил такива нечути мъки в Балкана, щото и той сам, ако ги чуял, трябвало да се смили над моето човешко същество. От тия съображения именно тия се показали така снизходително към мене.
