Записки по българските въстания

Виждаше се работата, че тия двама души, чаушиньт и старецът, бяха нещо като глави на по-първите башибозуци. Българите, които до това време ме държаха още, чаушинът ги разблъска и взе от ръцете им пояса. И българите, и башибозуците останаха на местата си, а само ние трима излязохме навън. Аз треперех от тая тайнствена постъпка на чаушина и стареца; усещах се, че тяхната цел не е добра, че богат бой ще да се търпи тая нощ и други още мъки. Спряхме се до една ближна къща и се покачихме по тесните й стълби. Стаята, в която влязахме най-напред, беше пълна с топъл хляб и други башибозушки провизии, приятната миризма на които не можеше да произведе оня апетит по причина на неизвестността за моята съдба. Тя се осветляваше само от малко газениче, но щом домовладиката прие гостите, разпореди се да донесе още една лоена свещ.

— Видя ли как лесно измамихме тия кучета да вземем от ръцете им комитата? — каза башибозушкият главатар на чаушина.

— Добре, че сварихме да дойдем с време, а в противен случай тия още посред нощ щяха да го закарат в Троян, да вземат бакшиша без наше знание.

„Кучета“ тия наричаха своите другари-башибозуци, при които бях заведен най-напред, което ме зачуди и удиви немалко.

— А ти, чоджум, бъди рахат; недей се сакълдисва от никого! Царят е милостив; кажи си само онова, за което ще да те питаме, па гледай си кефа — каза чаушинът, като ме тупкаше по гърба.

Аз не можах да повярвам от един път, че слушам тия отечески наставления в действителност от устата на едно заптие, което говори с комита, заклет свой враг. Аз очаквах да чуя и видя съвсем противното: псувни, плесници, жестоки изпити, изтезания и други подобен род напълно заслужени мерки.

— Името ти, отечеството ти, занаята ти, с кой комитаджийски байряк беше, какъв чин занимаваше в тия последните, колко плата получаваше от чича си коджа Ивана (Росия), колко турци си заклал и пр. — трябва да ни го разкажеш изтънко — каза старецът башибозук. — Пред нас лъжата не минува. Я погледни! (Тук той си сочеше краищата на бялата брада, което значи у турците, че белобрадат човек е невъзможно да се излъже.)

— Харижи го (бана башла) на мен за половин час — възрази чаушинът. — Нека го оставим да направи една кавалтия (закуска), па тогава той ще да ни разкаже право, ако иска да се спаси. Ти, айол, искай, каквото ти се яде — прибави той, като се обърна към мене. — Аз не приемам да кажеш отпосле, Мустан чауш (името му) ме остави гладен и жеден…

Аз си мислех още, че се подиграва с мене всесилният чаушин, или пък желае да ме предразположи да казвам и издавам, щото зная по комитетските работи. Независимо от това благодарях му на всяка дума. Освен храна, вино, ракия и пр. те заповядаха още на българите, които не се забавиха да дойдат в стаята, повечето мене да видят, като се наричаха уж, че имат работа — да ми направят цървули.

— Той, лошав или добър, ваш брат се счита — говореше Мустан чауш. — Заблуден и излъган, но за вашето добро е излязъл да се труди, та затова трябва да го прегледате.

— Не го струваме кабул, ефенди — възрази домовладиката на къщата, — да считате един царски душманин за наш брат и приятел! Ние мразиме комитите десят пъти повече, отколкото вие, турците.

А наша скромност плуваше в масло между тия препирни. Присъствието на българите, каквито и да бяха те, беше за мене още една гаранция, че няма да има сериозен бой тая нощ. Мнозина от тях, които нямаха достъп при агите, следваха да подават своите рунтави калпаци из вратата, мен да гледат. Всяка моя дума, която казвах на турците, живо ги интересуваше. В това време при нас влезе друг един българин, твърде висок на ръст, с червено кръвено лице, човек на 35-40-годишна възраст. Той влезе смело и дързостно без никакво позволение от страна на агите. Другите българи, които от по-напред влязваха, повечето слугуваха или за други работи дохождаха, без да седнат, когато новодошлият с първо влизание завзе място близо при турците. От най-напред аз го помислих, че е селският чорбаджия, но охлузеният му калпак противоречеше на това предположение. Работата скоро се осветли и аз узнах, че напреди ми не стои друг никой освен моят предател, който ме видя надвечер при малкото момче и който се затече да извести в селото.

— Как си, аратлик? Защо не ме почака при момчето, когато тръгнах да ида към тебе, но избяга в гората? Ти мислеше, че ще да се отървеш? — каза предателят така спокойно и хладнокръвно, като да правехме пазарлък за някоя продажба.

Той се гордееше със своя подвиг. Седна близо до мен, като ядях хляб, и почна да ме безпокои и закача с разни думи. Най-напред ме нападна, че съм бил човек без вяра и без съвест, защото съм ял мръсно (блажно) в петък; че светът щял да пропадне като от нас хора, и други такива.

— Малко остана, ефендим, да изтървем от ръцете си тоя комита, ако да не бях го видял случайно. Макар и отдалеч, но щом му зярнах дрехите, от един път ме преяде на сърцето, сетих се, че тоя човек не е от чистите — говореше той на турците, които малко внимание обръщаха на нашия разговор, защото си шепнеха нещо тайно.

— Ей, пезевенк, всичките българи да бяха като тебе верни, то комитите ни един ден не можеха да живеят в Балкана; но какво да се прави, че мнозина ги поддържат — каза старият турчин, който неволно, се виждаше работата, да отърва думата пезевенк, но и предателят нема дързостта да го поправи.

— Но оттук нататък не само че няма да ви предавам вече комитите, а и аз сам съм намислил да стана такъв — каза предателят.

— Защо бе, Петко (името на предателя)? — попитаха зачудено и двамата турци.

— Защо? Вие знаете — отговори Петко сърдито. — Тоя мръсник (т.е. наша скромност) комита ли е, или е някой бей? Защо сте го оставили да се разполага с вас заедно, да прави кеф с вино и ракия, а не го вържете за врата о прозореца като мечка или да му ударите едни букаи на краката?

— Холам, Петко, остави го на мира. След толкова мъки и гладувание по Балкана нека си почине тая нощ, а утре ние ще ти направим кефа. Нали го виждаш, че от мъки и неволи душа не е останало в него? Колкото за букаи, което е в реда си да ги туриш на краката на един хапус, не можахме да намериме — отговориха турците.

— Земете ги от мене, ей сега — отговори Петко и изскочи из вратата навън.

След десетина минути той се завърна ухилен, че сполучил да намери едни конски букаи, които удари на краката ми с влизанието си още. Наближи полунощ вече и турците не се посвениха да покажат вратата на верния Петка. Тия останаха сами и като се наситиха вече на черните кафета и на цигарите, които палеха една подир друга, почнаха тънкия изпит.

Най-много ме тия питаха дали съм имал оръжие и пари и где съм ги скрил. Преди да почна да отговарям, съставих си програма от лъжи и измислици, от които трябваше да се придържам и за в бъдеще, когато достигна до голямото „добрутро“. А да изповядам истината, както си е била, да кажа пред двама най-долни агенти на правителството, че съм бил бунтовник, ползата щеше да бъде от най-напред дърво, а после бесилка. Следователно реших да лъжа.

— Аз съм, ефендим, човек от долня ръка, син на сиромашки родители, та по тая причина ходя от град на град за прехраната си — почнах изповедта си пред любопитните аги. Най-мъчно ми беше да разпределя времето от Заарското въстание до Панагюрското, всичко 8 месеца, в разстояние на които не можех да засвидетелствувам где именно съм живял из Турция. Второ, трябваше да скрия пребиваванието си на търново-сейменската станция, гдето ме знаеха всички. А ако кажех, че съм бил вън от Турция, трябваше да покажа отгде съм си взел пътно тескере. Заради това казах, че в разстояние на тия 8 месеца съм живял по станциите от Одрин до Цариград, така щото излязваше, че на всяка станция съм се бавил най-много по две недели; а в такъв случай дирята ми не можеше да се хване. Казвах, че съм търсел работа. А как се е случило да дойда в Троянската планина, съчиних следующето обстоятелство:

— Като наближи Гергьовден, научих се, че имало работа на беловската станция. Качих се на един празен трен от железницата и тръгнах за поменатата станция. Когато дойдохме на Т. Пазарджик, пръснаха слухове, че към беловския балкан се явили някакви си комити, които изгорили станцията. Началникът на трена не взе във внимание тези новини и пусна трена нанапред. Преминахме станцията Сарамбей, наближихме Белово, но изведнъж машината се зарови в пръстта и вагоните попадаха. Аз не чаках да се поправи тренът, защото всичките железа на линията бяха извадени и разхвърляни. Помислих, че това е сторено от работниците, както става обикновено. Стигнах в Белово, но що да видиш? Станцията, от която мислех да искам работа, беше потънала в червени пламъци. Хора, уплашени, тичаха надолу-на-горе; гьрмение на пушки се чуваше към селото, страх и ужас представляваше всичко. Сполучих да изпитам