Кескин Пехливан изброи много, които чет нямат. Изключи само ризата и другите долни дрехи на българина.
— Тя, ризата, е напита с нечиста гяурска плът, българинът не се мие никога, следователно, не подобава на човек османлия да си осквернява с нея тялото.
Имаше разногласия по тоя въпрос, но тъй като болшинството беше циганско, то падна. Каблешков имаше на гърба си три ризи, които едновременно облякъл, преди да остави Коприщица, и които тук, в затвора, беше съблякъл. През същата нощ се откраднаха тия ризи. Като влезе да ги търси заптието, набута ги в чантата на Кескина, на същото място, гдето му стоеха и маслата за мустаките. Той и още други ме викнаха един ден настрана в затвора и ми казаха да съм си променял дрехите, защот тия ще да ми вземат главата, че са комитаджийски. Ако съм искал да се смилят над мене и самите ефендета, да съм обличал дрипави дрешки, да съм се препоръчал за сиромах човек, в което тия да ме улеснят. Най-голямо внимание обръщаха на моите хубави хъшовски панталони, които, макар и продупчени тук-там, но все пак нови бяха. Съгласих се. Когато се касае за душата — колко пари чинат дрехите? Заедно с дрехите взеха ми и калпака даже, комитаджийския, на който, като турели едно дъно от сърма, за кеф щял да стане. Облякоха ме съвсем по помашки: на главата бяла платняна такя, едно елече от басма, червено и зелено, на което имаше изписани тъпани, а от двете му страни два джеба като мазгали; едни бели съкми, на които коленете бяха закърпени със сини парчета, а отзад имаше една яма като месец от заблово. Когато след няколко дена ме изкараха на изпит с тие дрехи — забавиха ме малко, защото ловченските момчета, в които имаше повече кьораво, имаха преднина — ефендетата ме гледаха дълго време и се питаха дали съм аз. Едно кетипче стана и даде разяснение. То каза, че аз съм станал съвършено „теидил“, първите ми дрехи били чисто комитаджийски. Ефендетата клюмнаха с глава за тая хитрина и пратиха на часа в затвора да ми донесат старите дрехи. И под земята търсили — няма. Помаците, които ме реформираха, по три пъти се заклели, че не помнят да съм имал други дрехи.
— А бе какво искате от тоя фукария? Ние за хаир и от себап отделяме от своя залък да му даваме да не пукне от глад, пооблякохме го, че съвсем гол беше останал, пък той виноват! — говореше по-после Кескин Пехливан на чаушина. — С ония, които са главата на комитите, ядете и пиете, а на тия сиромаси, които бог знае дали знаят нещо, и хляб не давате. Хубава управи!
Имах едно късо палто, на което на яката имаше написано „Fratelli Goldenberg“, т.е. продавачите. Това палто донесоха в конака и ме питаха да кажа що значи това, не е ли комитаджийска дамга? Аз им отговорих, че и сам не зная, така съм го купил от „битпазар“. А изпитите се продължаваха, но без успех. Твърде много се сърдеха хората на правителството, защото се сещаха, че аз не съм чист човек, а нищо не можат да извадят наяве. Следователят, Мустафа ефенди, ми показваше разни депеши, изпратени уж от други градове, в които се говорело за моето участие във въстанието, доказано от моите хванати другари. Два-три пъти ми се предлага да подпиша на един „сенет“, че нямам познанство с никого от въстаниците, в противен случай, ако излезе най-малко подозрение, да бъда обесен. Аз подписвах без всякакво двоумение, защото знаех, че това е шорлоп, от една страна, а, от друга, че ако съм виноват, няма да се иска моето съгласие да бъда ли наказан, или не. Най-после, като немаха какво да правят, престанаха да ми дават хляб, за да съм се изповядал.
На 5-ий или 6-ий юний конашкият двор бе напълнен надвечер с ония дечурлига, които образуваха и моята свита, когато влязвах в града. Изпомежду им крачеха двама башибозуци, почернели и изгорели от слънцето. Единът от тях носеше на пушката си черна цивилна шапка, с твърде широки поли, която възбуди вниманието на всичките затворници, тъй като по онова време в Турско подобни шапки бяха рядкост. Но още по-интересно беше това, че от двете страни на тая шапка имаше забодени две човешки уши, позеленели и разложени почти от жегата. От достоверни сведения, на които турците не са твърде скъпи, както и правителствените им агенти, се научих, че широката шапка и ушите били на отчаян комита, когото убили близо до село Шипково, като спял, заедно с още други двама-трима другари, които избягали. Героите бяха двамата споменати башибозуци. Тия дошли за бакшиш, от десет-дванадесет часа място, при каймакамина, като донесли за уверение само ушите. От най-напред носели и самата глава, но като почнала да се умирисва, хвърлили я, а ушите само отрязали. А знаете ли колко бакшиш им се даде? Всичко по две турски ирмиличета на човек и за по няколко цигари тютюн. В пазухата на убития бунтовник имало харта, Европейска Турция, през която беше преминал неприятелският куршум и която беше потънала в кръв. Тая карта, която аз от по-после видях в канцеларията на съдебния следовател, турците я задържаха, а шапката заедно с ушите я хвърлиха в реторадните места.
Няколко деня после това произшествие, когато докараха в нашия „парцал“ Н. Обретенов, Сава Пенев и Димитра Тодоров, и тримата от четата на Хр. Ботева, за които ще да говорим по-нататък, обадиха ми, че шапката и ушите били на подпоручик Войновски, в руска служба, родом от Габрово и техен другар, когото убили при тях, действително, когато спали всичките.126
На втория ден после шапката с ушите пак се напълни дворът с турчета и кадънчета, пак се възбудиха турците и от конака, и от затвора. Героите бяха тоя път не шапка и уши, но две млади българчета на по двадесет години, които пак в Троянско бяха хванали, пак българи ги бяха предали. Бити били сиромасите и мъчени, за което свидетелствуваха техните физиономии и вървежът им. Единът от тях се казваше Руско Робьт, родом от Котел, добруджански овчар, а другият — Иван Кожухарчето, родом от с. Ченгя, при Айтос. Вечерта още изпитите им се разискваха от затворниците, които бяха от следующия род: тръгнали към Софийско поле да си търсят работа като сиромаси хора. По пътя ги срещнали черкези, които ги обрали и между другото взели им и пътните тескерета. Тия се подплашили, ударили из криви пътеки и изпаднали около Троян, гдето ги хванали. Чиста самоковска работа, която само аз можах да разбера. Простодушните турци, кажи, че бяха повярвали от пръв път на техните думи. Но издрасканите им и изгорели лица и голите им меса съвсем противното говореха. Като първи българи в затвора после Каблешкова, моето нетърпение пламна, чувствувах, че ще да чуя много новини.
Поисках и съдействието на агите от затвора да ми позволят да говоря с непознатите. Разбира се, че като стар и изпитан хапъзин, с доверие вече, бях упълномощен още и да им направя твърде тънък истиндак, па после да обадя и на тях. Аз бях безконтролен в тоя случай, стотина пътища имах да говоря и рапортирам, каквото желая. От най-напред двамата приятели не ме повярваха, че съм българин, защото, както казах, нищо българско нямаше на мене. Изчислих около двадесет добруджански къшли, заедно с техните чорбаджии и кехаи, които познавах, казах, че съм овчар, познавам половината котленци и пр., но двамата сиромаси, които гледаха като упоени, все не ми вярваха още. Казах им, че съм по-стар от тях в опитност, на повече воденици съм ходил, пришепнах им най-после на ухото, да не ни чуй никой, да ми обадят правото, от коя са чета и как са хванати, та все може да ги понауча на нещо; да ми не гледат турското елече и бялата такя.
— Бей, ами ти защо не кажеш от коя си чета, а? — изрева колкото си можа Иван Кожухаринът и си обърна гърба към друга страна. — Ти ако си хитър, то и ние не пасем трева.
Нямаше що да се прави; моята експедиция никак не можа да сполучи при всичките ми усилия. И двамата бяха прости хора, с клин трябваше да им се избива от главата онова, което бяха един път решили. Един, два пъти ги викаха на изпит, все чисти и девствени се връщаха, още повече зашеметени. Пак се опитвах да ги приближа и им пошепна нещо, но кой слуша? На третия ден Ивана го държаха почти от пладне до вечерта. Турците затворници започнаха да си говорят, че новият комита се забави твърде много, но страшно е да не е опрал тулума. Тия имаха право, простите тия момчета не можаха да издържат поне три деня. В Троян ги бяха били до умиране, тия нищо не изповядали; Тук без бой се издадоха. Работата се случила така:
Когато следователят заповядал вече на заптиите да отведат Ивана в затвора, който до него време все около
— Защо не кажеш право бе, едепсъзино? Ти може да си протестантин, затуй си дотолкова черен инатчия. Българите са послушливи хора…
Иван беше толкова припрато и нервозно копиле, щото в един час пет пъти се сърдеше и сдобряваше, за което по-после му турихме прякор
