поканиме, ревна, та заплака, че всеки за себе си гледал, нямало братство на тоя свят. Вижда се работата, че неговото национално чувство се е силно трогнало от думите на българина ааза, тъй като по него време протестантството беше в България още по на долньо дередже. Той се обръща към него сърдито и му казва:
— Кой, аз ли съм протестантин? Лъжеш! Ако бях такъв, то не щях да тръгна с четата на Христо Ботева да се бия за кръст и за вяра! Чу ли сега кой съм аз?
Разбира се, че после тоя сербезлък Иван бил повърнат изново на изпит, дали му цигара и кафе, турили го на стол и захванали потънко. Той изказал всичко, щото видял, от игла до конец. Е, разбира се, докачили го, дал дума, как ще да се върне? Когато свършиха с Ивана, дойде ред и на другаря му Руска. Извикаха го, той следва да отказва по старата система, без да знае що се е случило, уверява правителството, че е овчар, излязъл да си търси работа.
— Не му забикаляй много-много, приятелю, кажи си правата, защото аз си свърших вече — възразил Иван.
Руско без противоречие последвал спасителния пример на другаря си, намерил го за безсъвестно да се отказва за по-нататък. После тоя нечакан успех, от който бяха упоени всичките правителствени хора, поискаха да отидат по-нататък. После признаванието на двамата Ботеви другари дойде хабер и за мене: заптието викаше още от стълбите да се отварят вратата на затвора и да съм излязвал.
— Хей, чапкън, и сега ако се отървеш да не опереш меха, и садразаминът не може ти направи вече нищо — казаха някои от затворниците.
— Здраво се дръж, Джендаки, отиде на оката на дъното! — каза Бурмалията Хасан ага, комуто бях ушил вече два чифта калцуни.
Изправиха ме между двамата другари, накараха да ме гледат в очите и аз тях и най-после ги попитаха:
— Не го ли познавате, не го ли знаете да е бил комита, не беше ли с вашата чета?
— Не! Тук го видяхме за пръв път — отговори припреният Иван.
А Руско Робът само си дигна главата нагоре и тъй цъкна с уста и със зъби, като че се тракаше на затворена порта.
— На тия момчета оттук нататък ще да давате всеки ден по ирмеличе и ще да ги гледате добре — каза кадията, охлебен от радост за самопризнанието на двамата.
И турците наистина се радваха и бяха много доволни от ония бунтовници, които си разказваха работата по права бога.
— А на тоя ханзърин нищо няма да давате, да пукне от глад като псе — допълни каймакаминът, като се обръщаше към мене. — Двайсетте пари, които му давате, ще да ги дадете на тия момчета.
Аз се разглезих и паднах уж на молба, което беше повечето от гевезелик, защото хляб се намираше, както и да е, а свободата бе скъпа. Руско и Иван наистина бяха от четата на Ботйова, подир която тръгнали от Гюргево, гдето се скитали да си търсят прехрана. Един ден Руска го срещнал непознат човек, който, като го разпитал за туй-онуй, пленил се от неговите юначни гърди, дал му два минца и го изпратил в Букурещ до един приятел да му намери работа. Работата била намерена. Тия се разделили от четата при Враца, когато паднал убит войводата. От последния тоя град, като тръгнали да се скитат по планината, достигнали чак до Троян. Отишли при един българин, комуто, като поискали хляб, той отговорил, че на драго сърце ще ги нахрани, да вървят подиря му, но той ги завел право в турската пусия, гдето ги и хванали. И двамата пратиха на заточение до живот.
Заповедта да не ми се дава хляб се предаваше на надзирателя на затвора Ахмед чауш; но самият той, който трябваше да я изпълни, пръв я нарушаваше. Неговият турски мерхамет стоеше по-горе от всяка официална заповед, а особено като му казах: „Гладен съм, чауш ага, ти майка, ти баща.“ Ще да се поогледа наоколо, да го не види никой, па ми спусне в ръката едно ирмиличе или онлуче, което по онова време даваше кеф за лев. Понякога ми пък отговаряше, като го прекалявах, така: „Нямам и аз пари бе, айол, нямам! Не зная що за оправия е тая, да морят човека гладен! Това не е агалък!“
И циганите не падаха по-долу в мерхаметлика. За тях, на които в други времена никой не би припаднал да иска хляб и милостиня, за гордост го считаха, като им се молех да ме нахранят. А циганките им всеки ден носеха на затвора със своите тагарчуци, щото завърнат. Щом събираха едно-друго, кимваха ми да се приближа. Имаше особено един млад циганин, затворник, който имаше любовница. Тя дохождаше на ден по три пъти на прозореца. Обяснения, охания, ахания, чупение на ръце и пр. с часове. После аз отивах при влюбения циганин да го утешавам, като му говорех, че той е по-щастлив и от везира, като има такава любовница.
— Не си ли гладен? — ме питаше той после моите похвали.
В кафеоджа се намираше уж затворен млад турчин, родом от града, син на богати родители, със сърмен джамадан, със сини сукнени потури, със сребърен ланц през врата от три-четири ката, с много пискюли от дребни мерджани, с кехлибарено цигаре и златошита муска на дясната му ръка, да го не хваща куршум, с една реч — всичко, каквото се кити един благороден и бабаитин, не липсуваше по него. Неговата вина се състоеше в това, че влякъл кадъни по лозята, което не беше вина като за него и подобните му, но нещо като приятно приключение, като знак за бъдеще. И заптии, и затворници, които минуваха покрай него, с благоговение му отдаваха селям. Той беше от така наречените
— Ах, били ли сме и ние някога барабар с хората, върхли ли сме харман на нощната месечина, спали ли сме в миризливото сено?
Цял ден приемаше и изпращаше гости тоя кабадаи, а каветата се намираха около му по десетина. Един ден, когато ни бяха пуснали по двора, и той чу, като се молех на чаушина за парче хляб или за едно онлуче.
— Мишки или дървеници няма ли за тебе да ловиш бе, чапкън, ами си седнал да се молиш на турците, срещу които си хвърлял куршум? — отговори той вместо чаушина, като прибави и една псувня.
— И тия бягат от нас комитите, ефендим, а гладно се не стои — отговорих аз, като се мъчех да запазя онова благоприличие, което съответствуваше с робското, ми положение.
Тържествена усмивка изкриви устните на бабаитина.
— Отгде си ти бе, чапкън, и къде те хванаха? — продължи той.
— Ефендим, покорният ви е набеден за комита, което е просто клевета. Можете да съдите по кайфета ми, става ли комита като мене човек? — отговорих аз със същия тон.
Няколко още въпроси и отговори помежду ни, и жестокият кабадаи, който преди две-три минути ме хранеше с мишки и с дървеници, усука си плетената кесия, от която ми извади един бешлик, като ми напълни в сьщото време и шепата с тютюн. Често той дохождаше, и когато го пуснаха вече, да ме навижда. Ще да се подпре с ръцете си на прозореца, ще да попита: „Какво прави моят комита?“ — и ще да ми изстуди ръката с някой бешлик или юзлюк! С това благодеяние не само той се гордееше, но и останалите даже затворници-турци чувствуваха някакъв си алък, и тия разделяха благодеянието, и тия отговаряха на неговите въпроси какво правя: „Добре е; приглеждаме го помежду си.“ Когато той се подадеше, тия ме сбутваха да стана, да го посрещна на прозореца и да му направя чест и благодаря.
— Той е твоят ага, макар и да му се четеш душманин; но тия са хора аги и нофузлии, голям им е себапът, и лошо, и добро правят.
Аз вярвам, че ако от тоя мой ага се питаше, то той непременно щеше да си даде гласа за моето освобождение, да се чуе и се каже само, че еди-кой направил туй и туй. Тая чърта може да се среща само между турците. Много са тия наивни. Щом чуят, че им се молиш, че признаваш своето ничтожество на рая, а тях наричаш всесилни и пр., чувствата на някакво си благородство се проявяват, което ние, българите, не притежаваме. Но с едно условие: никаква гордост, надменност и достойнство да не бъдат заявени. В същия тоя затвор и със същия тоя мой ага, който ми даваше пари, се представи такъв един случай. Един ден вкараха в конашкия двор един вързан българин от околните села, вината комуто не можеше да бъде друга освен комитаджилък. Той изглеждаше дотолкова сърдит и начумерен, така сумтеше и беше отпуснал своята
