говори, но сълзи и хълцания го задушиха, устата си не можеше да отвори. Ние разбрахме още един път в какво се състои работата, т.е. че бесилницата се готви вече; но нищо се не решихме да проговорим.
— Какво има, Тасо? Какво се чува навън? — попитаха отведнъж Пешев и Карагьозов, устата на които бяха изсъхнали.
— Ох, братко, братко!… Кой се надяваше на това… — отговори Тасо и се изгуби от дупката, цял- целниничек залян в сълзи.
Общо мълчание и униние последва помежду ни после явяването и съобщението на Таса. Както ние, така и тримата злощастници можаха да разберат вече какво ги очаква на другия ден. Никой не смееше да вземе думата, да наруши тишината и направи тълкование на думите на Таса, всеки гледаше напредя си. Тодор Кирков след едно глухо изпъшквание вдигна гордо глава, подпря се на коляно и запя: „Сбогом, мила майко, сбогом, драги приятели.“ Придружи го и Ст. Пешев. Кое сърце можеше да остане чуждо на тая предсмъртна песен?… Песента бе унила, тя приличаше повечето на плач, на сълзи и на темян, отколкото на песен в пълна смисъл на тая дума. Ние, т.е. нашият синджир, останахме вкаменени, не смеехме да се погледнем един други в лицето, като че ние бяхме виновниците, като че ние щяхме да изпълняваме на другия ден грозната присъда. От една страна, благоговеехме пред свещената песен на жертвите, а, от друга, се чувствувахме, че като оставаме живи, не сме достойни да споделяме погледите и пъшканията на мъчениците, над главите на които се виеха вече геройски венци! Страшно изпитание и наказание! Същото това ставаше и във вънкашното отделение, гдето се намираха около петдесет души други бунтовници, съотечественици и другари на осъдените, на които само дълбоката въздишка се чуваше. Прекрати се вече всякакъв разговор помежду ни, макар и да си знаехме сърцата, макар и за едно престъпление да бяхме тикнати тука в тая дупка. Имахме много работи за питане, ако не за въстанието в Севлиевско, то поне за съдбата на другарите ни в Търново: но кой смееше да направи това святотатство, да говори за земни работи с вързани пред касапницата хора.
Нашите нравствени мъки се прекъснаха от завъртяванието на ключа в ключалката на пътната врата. Нощ беше вече, когато вратата се отвориха и в отделението ни влязоха няколко без оръжие заптиета. Ние се спогледахме с осъдените, погледнахме общо и заптиите да разберем за кого се касае тяхното нощно посещение. Ние бяхме предмет. С глава и с махвание на ръка ни заповядаха те да ги последваме, т.е. да излезем навън при многото затворници. И те, заптиите, разбраха най-после, че е мъка и наказание да се гледат очи в очи такива две категории хора, от които на едните 12 часа оставаше още живот, а другите живееха още с крилати надежди. После нашето излизание вратата пак се затвориха, на които се постави и караул. В големия затвор ние се вече научихме наздраво, че две бесилници, за Пешева и за Карагьозова, са приготвени вече сред града, близо при къщата на Пешева; а Т. Кирков, като родом от Ловеч, там го изпращаха да бъде обесен. А уверенията на турците, които те даваха на осъдените, че те ще вървят на заточение, се правеха с единствена цел да не би да им стане нещо, да се стреснат и не можат да отидат до бесилницата; а в такъв случай всичко си изгубваше ефекта. Между тия затворници ние видяхме истински мъченици. Някои от тях бяха с изскубани мустаци, други горени с железа, трети държани обесени за краката и гладни. Тия мьки са се правили да обаждат затворените.
Другият ден, страшният ден, беше петък, 25 юний. През нощта имаше дъжд, гръм небесен и светкавица, която се показваше във вид на тесни дъги и през мазгалите на нашето жилище.
— Бог да им е на помощ, света Богородица да ги запази — тоя гръм е за тях, праведни отиват! — говореше един стар свещеник на нисък глас.
Рано заранта, дордето имаше един час да се съмне, заптиите се развикаха по конашкия двор, саблите им се раздрънкаха, започна се грозното тържество. Всичките затворници, от които мнозина не мигнаха нея нощ, бяха вече на крак, погледите им стреляха позорната врата, която подир малко щеше да се отвори и даде ход на трите жертви. Свещениците, които не бяха малко в затвора, отдавна четяха молитви по кюшетата на затвора с нисък глас. Те се молеха за душите на осъдените, за своите съжители, за България, за цялото християнство. И осъдените, виновници на мусулманското тържество в Севлиево, даваха знак, че са се постарали да напрегнат сили и изтърпят юнашки на бесилницата. Какъв ли е бил техният сън през тая последна нощ от живота им! Те чуваха и виждаха всичко и само с това изказваха своя огън, че запяваха от минута на минута с глас на полумъртъв човек. Съмна се вече добре, черните облаци, които през нощта сипеха гръм и светкавица, бяха побелели, небето представляваше огледало, градският шум от отваряние дюгени и продавание на едно, на друго дохождаше и до нашите уши, чуваха го безсъзнателно може би и ония, които за последен път се прощаваха с хубавата юнска заран, с родното огнище, с тихата Росица, със старопланинските ветрове, с милите детски възпоминания, със златното бъдеще и със светата надежда. Конашкият двор малко по малко се напълни с публика, изключително турска. Тук бяха всичките ефендета, големци и заптии, между които сновеше юзбашията, облечен парадно. Шумни разговори, псувни и смехове вървяха помежду им разбъркано.
При изгряванието на слънцето отвори се страшната врата. Най-напред извадиха Т. Киркова, опетлан по всичкото си тяло със синджири. Туриха го на двора в една талига заедно с няколко заптии и конете хвръкнаха из портите. Него откараха в родния му град Ловеч, загдето беше предназначен да се обеси и гдето го обесиха на другия ден. Когато той минуваше през нашето отделение, каран от пет-шест щика, спря се до вънкашните врата, изви си главата и извика: „Сбогом, братия!“ Кой ще да му отговори: „Сбогом, юначе!“ Всички отсякоха вратове и се сториха, че не чуват и не виждат. След няколко минути сам юзбашията, придружен от няколко заптии, влезе в затвора да извади останалите двама осъдени, Пешева и Карагьозова. Сега гробната тишина измежду затворените бунтовници беше в своята апогея. Всички онемяха на местата си, когато железата задрънчаха и двете жертви се подадоха. Тия последните силно изпъшкаха и мълчеливо вървяха между двата плета заптии.
— Все същото говори, Иване, аз нищо не казах за тебе в Търново! — каза Пешев на едно младо момче, ако се не лъжа, затворник, покрай което минуваше, като го караха на бесилото.
Тая смелост, тоя священ и патриотически дълг в подобни минути порази всички, които малко-много можаха да оценят отличителните качества на човешката натура. В късо време конакът се очисти заедно с двамата мъченици. Подир 20–30 минути заптиите се завърнаха в конака с пушки на рамо, засмени до ушите. Те разказваха на четири страни за бесението, смееха се, подиграваха се как плачели жените и простирали ръце към бесилницата, как един от тях щял да ръгне една със своята касатура.
III
Като се свърши това тържество за турците, дойде ред и до нас, не ни забравиха. Яви се един чаушин и ни обади да се стегнеме, Пътуванието, колкото беше трудно от Ловеч до Севлиево, оттук до Търново щеше да бъде по-мъчно по причина на дъжда, който се изля през нощта, както казах. По тая причина, понеже имахме стотина гроша, събрани от севлиевските бунтовници, настояхме да поискаме от правителството да ни хване талига. Това наше желание, което не представляваше нищо особено, не се прие.
— На хаджилък ли ще да вървите, пезевенклер? — отговори смотрителят на затвора.
Ние настоявахме. Надумахме се, че щом ни изкарат на двора, да налягаме на земята, един да каже, че краката му се подбили, други, че стомах го боли, трети — глава и т.н. Щом пристъпихме няколко крачки към двора, навързани и оковани, както тръгнахме от Ловеч, т.е. пак осем души, целият синджир по команда се сложи на зелената трева. Селяните от Троянско, които пазеха двете крила на синджира, не бяха съгласни, не седнаха, но само клекнаха, и то като ги опънахме със синджира.
— А бе, брате, защо се гевезите? Ще си докарате някоя беля на главите! — говореха те.
Заптиите, които вървяха подиря ни, ритнаха ни по няколко пъти да ставаме, но като не ги послушахме, обърнаха се нерешително към юзбашията да му искат съветите.
— Какъв е тоя маскарлък от вас бре, дявол да ви вземе! — изкрещя той на заптиите. — Тия душмани и тука сред конака посред пладня ли ще ми продават комитаджилък? Удряйте!
После тая изрична заповед пояси, касатури, камчици и ритания заиграха по нашите гърбове. Удряха и двамата селяни, без да ги чуят, като се оправдаваха, че те нямат хабер, съгласни са да вървят. До едно време, до вторий и третий удар, показвахме твърдост в характера, но като се отиде по-надълбоко, появи се колебание. Някои изпомежду ни тъй стремително наскачаха, щото и другите в синджира повлякоха подиря си. Савата, който от всинца ни имаше най-дълги мустаци, опънаха го за тях и той тръгна като кираджийски кон. Необмислено постъпихме; трябваше да предвидим, че после обесванието на Пешева турците естествено
